Малките богове и великият Бог
С това искам да кажа: който сее оскъдно, оскъдно и ще пожъне; а който сее щедро, щедро и ще пожъне (2 Кор. 9:6).
Тези думи на апостола разкриват драмата на човешката свобода и се отнасят за светците. Какво е светостта, можем ли да сме светци, кое създава препятствието между мене и Бога? Ако Бог е любов, ако Бог иска да ме освети, да ме преобрази напълно и от тленното и смъртно същество, каквото съм, да направи вечно богообразно същество, какво би попречило?
Пречи ми единствено моята нищета. Очевидно това е посланието на този текст. Малкият човек има малък Бог; малкият човек иска да има велик Бог, но може да има само малък Бог. Малкият, малодушният, недоволният човек…
Старецът Порфирий веднъж ми каза:
– Горко ми! Всички, които идват тук, искат да им кажа за кого ще се оженят, каква професия ще имат или къде да намерят съкровище. Аз мога да направя всичко това чрез благодатния дар, който Бог ми даде. Ако го направя обаче, ще ги погубя.
Това е малкия Бог, който малкият човек иска. Малкият човек иска малък бог – тих, без проблеми, без претенции, без така опасното откриване на сърцето. Във връзка с това св. Силуан Атонски казва: “Ако искаш да познаеш Бога и не Го познаваш, много е просто. Отвори сърцето си за Бога и Му кажи “Искам истински да Те позная! И след това ще направя това, което ми кажеш!”.”
Всички казваме “Искам истински да Те позная!”, но със следващото изречение започват големите затруднения:
– Ами ако ме направи калугер и ме изпрати в Аляска на мисия? Ами ако поиска от мене да отида в джунглата на Африка? Ами ако поиска от мене мъченичество?
Все пак Той е Бог, нали? Ето я първата клевета срещу Бога, която дяволът всява в човека – че Бог е завистлив и не желае мира и тишината в човешкия живот.
Той обаче е Този, Който всъщност иска всичко това. Само Той иска да бъда пълноценен, само Той иска да ме направи щастлив, защото именно Той е отговорен за моето идване в света. Помислете само, че за всеки един от нас предвечно съществува конкретна Божия воля, която е нетварна и божествена; помислете, че никой от нас не е случаен; помислете, че сме извикани към битие не като частица от някакъв безкраен прах, а като възлюбени чеда, като едно голямо семейство, както и че сме призвани поименно. Нали Кръщението е поименен призив?
Какво означава това? Това означава лична връзка, а личната връзка означава връзка с перспективи, с безкрайни перспективи. Кой поставя границите на тези перспективи? Евангелският текст казва, че човекът е този, който поставя границите.
Посланието е потресаващо. Аз съм този, който поставя граници на Бога, тоест, моята свобода, моята свободна воля. С други думи Бог допуска да стане това, което аз искам, и това е велико – как Бог се изменя съобразно волята на човека и как следва неговия път. Аз не бих се съгласил с това. Например, ако при мен дойде мой студент, който е прочел книгите ми и ми зададе следния маловажен въпрос:
– Искам да разбера дали в кадилницата първо палим въгленчето и след това тамяна?
Аз бих се почувствал оскърбен и ще му кажа:
– Как така идваш да питаш преподавателя си за тези неща? Какви са тези неща? Какви са тези несмислени неща?
Бог допуска това, защото, както изяснява апостолът, това, че някой оскъдно сее, не означава, че изобщо няма да пожъне, а само че ще пожъне оскъдно. Eкзистенциално “малкото”, този малък дял от моето същество, който Му давам, ще си получа обратно, Той ще ми го даде. Това не означава, че Той не иска да ми даде повече.
На младия човек, който пита за коя ще се ожени, старецът не може да говори за тайните на Светия Дух и за великите харизми, защото младият човек не иска и не търси тези неща. Очевидно е кой поставя границите. Ние ги поставяме, ние и само ние. Абсолютно никой друг! За Бога граници не съществуват, защото Бог е безграничен. Бог иска от всеки нас да стане велик пророк, велик чудотворец, велик светец. Такъв е призивът на Кръщението. Нека използвам предишния пример – студентът е потенциално велик изследовател, велик учен, утрешен учител… Какво възпрепятства разгръщането на потенциала в пълнота? Собственото му аз. При научните изследвания има естествена граница; дори геният е ограничен от природата. Докато в духовното развитие не съществува граница, защото освещението не е въпрос на гениалност. С други думи става въпрос за откровена свобода и в това е великото равенство между човеците – във всичко друго сме драматично неравностойни, защото не сме избирали това, което сме. На всеки е дадено в различна степен – болест, здраве, красота, грозота дори, или богатството – те не са въпрос на избор, а се налагат като участ. Къде са свободата и равенството? Къде е това, за което говори св. ап. Павел: “Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (Гал. 3:28). Къде е това равенство пред Бога?
Равенството пред Бога се намира в свободата да кажа “Да!” – голямото “Да!” и малкото “Да!”. Когато кажа голямото “Да!”, най-голямото “Да!”, Бог се принася напълно. Св. Максим Изповедник казва, че трябва да отдадем цялото си същество на Бога, за да Го приемем напълно. Даваш цялото си същество, взимаш целия Бог. Разбира се, това, което ще дадеш, е нещо ограничено, защото аз-ът е прашинка пред Бога. Това обаче, което получаваме, е изключително велико – толкова велико, че няма как да сравним тази размяна. Размяната е всъщност страшно неравностойна. Защо е неравностойна? Защото и в двата случая съществува свободата. Човекът свободно се отдава и Бог свободно се принася. Познавахме свети хора, които заедно с Бог управляват света, и за щастие те съществуват и в нашата епоха, иначе нямаше да вярваме тези неща.
Когато през 90-те избухна войната в Персийския залив, се страхувахме да не избухне световна война и това да бъде съдбоносно за човечеството. По това време бях при стареца Паисий и в онзи ден рано сутринта го открихме обезпокоен и тъжен.
– Какво става, геронта (дядо)?
– Започна войната – ни каза той.
Беше го разбрал по своя духовен начин, защото тогава на Света Гора нямаше нито ток, нито телевизия. Ние естествено побързахме да попитаме, тъй като тревогата ни беше голяма:
– И какво ще стане, геронта?
– Е, малък пожар е това, с една кофа вода ще загасне!
Какво дръзновение! Той знаеше, а ние не знаехме, цялото човечество се тревожеше. Той знаеше, беше помолил Бога в молитва и беше получил отговор от Него. Разбирате ли?
Какво величие Бог е дал на тези хора – да управляват света заедно с Него! Изразът е от св. Варсануфий, който живял като отшелник цели четиридесет години. Когато след това го попитали:
– Какво правиш, отче? Живееш с една коричка хляб?!
– Да, живея.
– И какво правиш?
– Управлявам света заедно с Бога!
С това дръзновение се удостояват някои хора и то не е недостъпно и за нас. И ако не участваме в него, това е, защото не го приемаме. Това именно казва св. ап. Павел: “който сее оскъдно” – имаме един малък, незначителен бог, защото самите ние сме малки и незначителни, просим малки и незначителни неща и получаваме един малък и незначителен бог. И затова, когато говорим на други за Бога, те виждат Бога, Който имаме и казват:
– Е, не го искам! Нямам нужда от този малък бог. Ще мина и без него!
Ако обаче видиш Бога на старец Порфирий, на старец Паисий и на другите, на св. Антоний и на св. ап. Павел, ще кажеш:
– Кой е този Бог, Него искам!
Този Бог е велик, Той прави много, Той е безкраен, защото Бог обитава в човеци, обитава във волята, там обитава, няма друго място. Който сее щедро, щедро и ще пожъне. Който дава много, получава много.
Всеки да отдели, колкото му сърце дава.
Ето магическата дума, която казахме преди – стремежът, т. е. според волята и желанието; това е свободата. Какво иска човек в живота си? Иска две-три дребни неща. С това той си създава един малък бог, който му дава две-три малки неща.
Понякога говоря с млади хора и им казвам:
– Защо не просиш от Бога повече, благословени човече?
Веднъж един светогорски подвижник ни каза: Ако някой иска магазин, цял живот ще бъде магазинер. Може да стане добър магазинер, но само с магазини ще се занимава.
Бог вижда и зачита нашия стремеж. Ако искаме малък бог, ще го получим. Ако обаче се стремим към духовни подвизи, тогава чувстваме великото Божие присъствие в нашия живот. Това има връзка и с нашата нищожност, и с нашето величие, но не с Бога. Бог обича всички и няма лицеприятие в Него, без значение дали си родом от Катерини, Константинопол, дали си холандец или французин, дали си роб или свободен. Той гледа стремежа и само стремежа. Това е потресаващо – равенството в Христовата Църква.
…Без да му се свиди, и без да го принуждават (μὴ ἐκ λύπης ἢ ἐξ ἀνάγκης)
Не правете нищо от скръб или по принуда. Както казват някои от моите студенти:
– Ако кажете, ставам владика дори и в Африка!
Но не това е свободата. То е да стоя гол и продаден като роб пред Бога и да казвам:
– Има ли нещо, което мога да направя, аз, който не зная нищо да правя? Аз – недостойният, недостоен за Тебе?
Тогава идват благодатните дарове и тогава се отваря едно малко прозорче в човека. А не по принуда или от скръб, защото каква благословия да дадеш на някой, който постоянно мърмори? Този, който постоянно мърмори, ще го утешиш, като най-много го изпратиш до вкъщи и след това ще избягваш да имаш вземане-даване с него, защото каквото и да му дадеш, той пак ще мърмори.
…Защото Бог люби оногова, който драговолно дава.
Бог обича този, който с радост отдава своята воля и желание. Само тогава се получава ответният дар на Божията свобода и любов. Християнството, което днес преобладава в съзнанието на християните, е по-скоро морализъм, в който Бог, като някакъв небесен палач, стои и казва:
– Защо това? Защо онова? Доведете го!
Това не е християнство, а някаква социална етика с протестантски оттенък.
Църквата е царство на съизволението; така се обяснява как в Църквата има различни хора. Волята на всеки е различна. Човек може да стане и епископ преди да успее да стане християнин, преди неговата воля да се определи по този начин. Това учудва моралистите, които очакват епископът, архиепископът, игуменът да бъде съвършен. Но човекът е изначално свободен. Не съм ли аз самият едновременно свещеник и преподавател във висше учебно заведение? Мога ли да стана еретик, крадец, измамник – какво ми пречи? Какво ми пречи да направя каквото да е? Какво? Моята воля, моята свобода и любовта, които откривам в себе си. Това крепи всички нас. Когато някой е постигнал нещо, това не означава, че този човек по дефиниция е съвършен. Съвършенството е нещо, за което човек се бори, но не постига в този живот. Естествено, ако получи велики дарове от Бога и неговата воля и обръщането към доброто са непоклатими, тогава той свободно предпочита да пребъдва в доброто, а не в злото; той обаче винаги свободно избира това. Вярата не създава зависимост.
Завчера бях на една конференция на много високо ниво и един интелектуалец и политик каза в един момент:
– Вие сте богослов и следователно имате вяра.
Аз му казах:
– Вярата не създава зависимост като наркотиците. Вярата е свободно откриване за любовта. Бог е верен на мене и аз съм верен Нему. Според откриването на човека се създава състояние на любов и общение, но не възниква зависимост.
Ако обичаш някого истински, значи ли това, че си зависим? Не, разбира се! Любовта е щастие, защото е свобода. Истинската любов е свобода. Зависимостта любов ли е? Вярата е откровена любов. Вие някога почувствахте ли зависимостта като любов? Зависимостта не е любов. Затова вярата е любов, няма никаква зависимост в нея, тя не създава абсолютно никаква зависимост. Тя създава дълбока връзка, която е шедьовър на свободата между две личности, които се обичат.
Днес е време да назовем нещата с техните имена, защото в противен случай се обръщаме към Бога от скръб или по принуда. Както казват, в самолета, който преминава през турбулентна зона, няма човек, който да не е вярващ. Ще установите, че всички шепнат молитви, дори и атеистите. Нека кажа едно “Господи, помилуй!” в този момент, защото след малко може и да е невъзможно. Всички, които са пътували със самолет, са изпадали в подобни състояния. В даден момент виждате как всички свеждат глава и започват да казват по детски молитви, това обаче е молитва “по принуда” и не е доближаване до Бога. Ето какво пита Христос човека, който се приближава до Бога:
– Обичаш ли Ме?
Колко велико е това! Той не го пита:
– Имаш ли нужда от Мене?
Той знае, че имаме нужда от Него. “Синко, дай ми сърцето си!” – дай ми нещо от тебе, искам връзка с тебе. Дори и да не го каже, Той го дава – дарът на самия живот; дава го, защото иска връзка. Защо ли? Защото Той е Личност, а не някаква висша сила, както казват някои. Той е Личност, а личностите се хранят с любовта. Бог иска любовта, както аз искам любовта и се храня от нея.
Човекът е същество, което живее и израства в любовта. Вземете едно дете без любов – то е кандидат за болен човек, и душевно, и телесно. Детето се храни от любовта. То се ражда и храни в любовта. Ако няма любов, ако майката от самото начало не отглежда детето с любов, по-късно то ще се разболее от депресия. Детето взема своята идентичност от погледа на майка си в онези първи секунди, първите седмици, първите месеци, когато тя го гледа с онази майчина всеотдайност, на която само майката е способна. Така тя му дава неговото “аз” и увереност за цял живот. Ако това не стане, след това то ще има проблеми с идентичността, може да стигне и до шизофрения. Има майки, които не поглеждат децата си, нямат време да ги гледат в очите с тази любов, или ги гледат с онзи, другия поглед:
– Какво да те правя сега, искам да имам кариера.
Детето вижда това и тозчас разбира, буквално се изписва се върху него това; то чувства, че е нежелано, от утробата на майка си го чувства, и петнадесет години по-късно го обхваща депресия.
Това е тайната на човека и тайната на Бога. Бог обича да бъде обичан, казва св. Максим Изповедник, и жадува да бъде жадуван. Той иска да бъде възлюбен от човека и затова дава толкова много неща даром. Затова се казва: търсете първом царството Божие и всички ще ви се придаде.
От какво има нужда Бог? Ако тези неща скриват от поглед Бога, ако ги поставяме на предно място, ако на тях се облягаме, ако само те ни интересуват, каква връзка имаме с Бога? Това е като годеж, обручение; това е период, в който годениците, влюбените – не от скръб или по принуда, а свободно – са заедно; те се обичат и си правят подаръци. Който спре до даровете и изгуби от поглед другия, накрая ще изгуби човека, ще остане с даровете и по парадоксален начин връзката ще загине.
А Бог е силен да умножи у вас всякаква благодат, та, като имате винаги всякакво доволство във всичко, да бъдете щедри във всяко добро дело, както е писано: “пръсна, раздаде на сиромаси; правдата му пребъдва вечно”.
Когато вървите напред в това свободно любовно себепринасяне, Той ще ви даде цялата благодат, всички благословения, всички дарове и така ще имате всяко доволство. След като имаш благодатта, ще постигаш всичко в живота си по-лесно и всичко, което ще поискаш, ще е близо, всичко духовно, всичко велико, ще бъде близо.
Човекът си казва:
– Не мога да се моля!
Е, не можеш да се молиш – след като не искаш да доближиш истински Бога, как ще се молиш? Искам да се помоля обаче, защото имам дълг, имам голям заем. Заемът обаче ме притиска, но аз не мога да се моля, въпреки че заемът ме притиска, защото не съм се отдал на Бога. Искам да правя бдение, но не мога. Как ще направиш това? Нямаш благодатта да го направиш. Благодатта идва след като принеса моята воля и желание на Бога. Тази благодат идва и след това става лесно. Не мислете, че подвижниците се затрудняват в подвизите. Защо ли? Защото човекът е получил благодатта посредством своето съизволение. Великата тайна е в съизволението, в свободата. Бихме могли да кажем, че всички неща тръгват оттам, след като Бог е изпълен с любов и Неговото принасяне за човека няма граница. Казахме, че ние поставяме границата.
…Бъдете щедри във всяко добро дело, както е писано: “пръсна, раздаде на сиромаси; правдата му пребъдва вечно”.
За определен човек казват, че е дал всичко на всички и затова неговата праведност и святост е вечна, защото е получил тази изобилна благодат, след като принесъл себе си Богу. Това принасяне има своите граници. Като тълкува светата Литургия, св. Николай Кавасила изяснява смисъла на възгласа “Нека сами себе си, и един другиго, и целия си живот на Христа Бога да отдадем!” по следния начин: “Много добре, стигнахме дотук, нека направим това, нека принесем себе си и един друг на Бога. Много лесно е – казва той, – но и не толкова, защото и Бог трябва да се съгласи с това”. Това има отношение към чистотата на принасянето. Не трябва да си правя сметки наум, не трябва да целя да постигна нещо… знам ли, да ставам пророк, проповедник, чудотворец. Затова отците пристъпват към Бога без да търсят благодатни дарове; те търсят предпоставки за покаянието.
Оня, Който дава семе на сеяча и хляб за храна, дано даде изобилие на посеяното от вас и да наспори плодовете на вашата правда.
Това е молитва за наспоряване и узряване на плодовете на моето принасяне, като в замяна получаваме Бога. Това е основната “царска” схема, диалектиката на свободата, както я виждаме в този текст.
…Та да бъдете богати във всичко за всяка щедрост, която чрез нас извиква благодарност към Бога.
Св. апостол Павел е изключително съдържателен, когато казва: “та да бъдете във всичко богати” и ако го изследваш, оставаш без думи. Тъкмо когато сме си създали една грандиозна, надута, нарцистична картина за себе си и казваме:
– Боже, сега имам всичко! – човек чрез своето въображение поставя себе си на това място, като казва:
– Ето , аз принесох всичко и вземам всичко!
И в онзи миг, когато си надут като балон, апостолът ти казва: Богати във всичко за всяка щедрост.
Сякаш те хвърля от Еверест, сякаш ти казва:
– В това състояние, в което има целия Бог, човек е простодушен, а не надут и страшен.
Какво означава тук простота се изяснява непосредствено по-долу – която чрез нас извиква благодарност към Бога – защото само простодушният може да благодари. Виждали ли сте някога горд човек да благодари? Няма и да видите. Да благодари от сърце. Ако не благодариш обаче, пак губиш всичко. Да речем, че в един миг принасяш себе си на Бога. В онзи миг Бог ще ти въздаде, защото Бог е щедър, но следващата стъпка може да е още по-страшна – когато си кажеш: Получих го!
В мига, в който започнеш да градиш своето надменно, високомерно и почти демонично “аз” върху благодатните дарове, които си получил, в благодарението спира. Сякаш някой вътре в теб прошепва, че си бил достоен за това, което си получил. Тогава спира благодарението. Веднага щом спре благодарението, човек губи всичко, което е постигнал, защото го отдава на себе си. В онзи миг връзката се разрушава. Той обаче не гледа кабела, който е излязъл от контакта, а вентилатора, който е спрял да се върти. Кабелът е излязъл от контакта:
– Какъв хубав вентилатор съм! Правя толкова много обороти в една минута, нямам нужда от електричество в този миг и се махам!
Вентилаторът решава да стане самолет, тръгва да полети, дръпва кабела от контакта, но чувства как пада и вместо вентилатор остават само останките от него. Простотата означава да зная, че кабелът е в контакта и затова се въртя с такива обороти. Когато получа харизмите, казва св. ап. Павел, е нужно да зная, че Бог е Този, Който ми ги дава; трябва постоянно да съм включен към “мрежата”, за да ги имам. Той е Този, Който ги има и ми ги дава.
Това е същността на простотата. Простота означава човек да не е фрагментарен, тоест, да не се разпада на отделни части. Простодушният човек е цялостен, той живее в общение, като благодари и за злото, и за доброто. Той благодари най-вече, когато получава нещо, което не е очаквал. Вентилаторът, който иска да стане самолет. Не става, не може да полети. Затова един светогорец, към когото се обърнах, защото беше добър и напреднал в духовния живот, ме попита:
– Защо дойде при мене?
– Защото чувам, че сте преуспял духовен човек…
– Какво преуспяване, аз съм един блокирал човек! Знаеш ли, най-голямото блокиране се получава, когато човекът стане преуспял.
Той имаше предвид това, за което говорим. Бог му е дал, но ако в онзи миг не се смири и не пристъпи към благодарение, оттук нататък той не може да продължи напред, остава неподвижен и губи и онова, което има. Когато някой стане добър монах, добър калугер, оттам започват големите трудности, защото трябва да преодолее това, което уж има и да види Този, Който дава всичко.
Тези текстове са съкровища, затова ви казвам, ако имате възможност (а трябва да имате), четете Новия Завет. В него има удивителни неща, които човек дори не може да си представи. След това той прибягва към отците, за да си ги изясни. Животът на светците постоянно се позовава на тези текстове; така разбираме светостта. Налице е кръговрат на опита – опитът на св. ап. Павел е опитът на съвременните светци. Всички, които водят духовен живот, имат тези опит. Налице е кръговрат и човек се храни с това, просветлява се, разбира, че е стъпил в определен път, но е нужно и личното ръководство на някой опитен старец, защото без ръководство не можеш да напреднеш. Това е наука на науките. Ако за изучаването на дадена наука са нужни толкова години в училище, мислите ли, че за да научи човек тези неща не е нужно учене? Има нужда от усилено учене. И не се оплаквайте днес и не гледайте Църквата външно! Аз лично съм се сринал като член на Църквата, ако ме дразни еди-кой си игумен или ако мисля, че еди-кой си епископ е крив! А аз не съм ли крив, даже и по-крив? Нима в съдния ден Бог ще ми каже:
– Защо еди-кой си епископ прави тези необмислени неща?
Или ще ме попита:
– Защо, чедо мое, не се погледна за миг, защо не погледна себе си или към Мене с чисто сърце и с чисто съизволение?
Това е нашият съд. Аз не съм съден за това, че другият е до мене. И защо трябва аз да гледам отклоненията около мене?
Старец Паисий казваше, че хората приличат или на мухи, или на пчели. Вземи една муха и я сложи върху цвете, тя ще отиде върху нечистотията, вземи една пчела и я сложи върху някаква нечистотия, тя ще отиде върху цветето. Защо не отиваме при цветята, а ходим постоянно при нечистотиите? Защото нечистотии имаме в себе си и тях търсим, простете ми. Един човек, който иска цветя, ще търси цветя и ще ги намери. Когато обаче не ги иска, той ще отиде и ще потърси нечистотиите, защото нечистотията го утешава, защото това е което самият той има, което познава и което изкарва навън. Затова, когато наричаш другия нечист и отвратителен, ти самият си нечист и отвратителен вътре в себе си. Светците не говорят така. Старец Паисий се обръщаше към нас с думите “Божие чедо!”.
Сещам се, че в началото имах много дълга коса, бях като рок-звезда. Старец Паисий никога не ми каза да я подстрижа. Минаха години. В един момент, когато нямаше накъде, той се доближи и ми каза:
– Виж, сега ти си духовен човек, подстрижи малко косата си!
И пак имаше причина да направи това, имаше ужасна причина, която ще споделя, въпреки че е лично. Знаете ли защо ми го каза? Аз не го знаех.
– Има една девойка във факултета – каза светецът – която те харесва, но ти нямаш никаква връзка с нея, дори не й обръщаш внимание и това я наранява!
Казвам ви това, защото тези неща са потресаващи, защото показват колко деликатен е Светият Дух.
– Какво ще рече това, геронта?
Особено жените нека чуят това.
Когато знаеш това и когато, да речем, се грижиш прекалено за външния си вид, а някой те гледа и чувства любовно привличане, което ти самият нямаш, ти си отговорен за това, което другият чувства.
Ти си духовен човек, ми каза, вижте каква деликатност! Първо ме издигна, но не ми каза:
– Ела тук, бе, толкова време слушаш, хайде влизай в релси!
Издига те, казва ти това, което би искал да си, не това, което си, и след това ти казва – “Направи еди-какво си!” – и пак заради някой друг. Научих за кое момиче ставаше въпрос след като си подстригах косата, защото тогава тя спря да върви след мене.
Разбирате ли за какво говоря? Това са живи неща и Бог не е идея, нито безлични заповеди, а Личност. Лично се обръщаме към Него и това означава свободата и общението, за които говорим.
За връзката между съизволението и личността
Ще го кажа малко по-просто. Като начало нека кажем, че според светоотеческото предание няма разумна природа, която да е без воля. Всичко, което е без воля, всяко разумно същество, което е без воля, казва св. Максим Изповедник, е несъществуващо. То не съществува. Следователно да съществува човек, да бъде същност, същество, логически означава да има воля. Той нарича тази воля “природна воля”. Определението за природната воля с прости думи е, че чрез нея конкретното същество търси да намери своята пълнота, пълнотата на своето битие. Дотук нещата са прости. Освен природната воля обаче, казва св. Максим Изповедник, във всяко разумно същество съществува гномична воля. Гномична, или лична воля, или произволение. Тук говорим за личната употреба на природната воля. Всички например искат да бъдат обичани, това е природната воля. Какво ще направя, за да бъда обичан, как ще използвам собствената си сила за любов и как ще се отнеса към тази действителност на връзката с любовта, това е гномичната воля. Всяка гномична воля включва природната воля и лично я направлява. Следователно личността, която винаги има същност, не е излизане от същността. Личността е осъществяване на същността, това е много важно. Говорим за личното осъществяване на това, което вече съм. Щом говорим за лична употреба, говорим и за воля и свобода. Ще видите, че те винаги се отнасят към определена връзка, тоест, отивам да срещна някого, но не излизам от себе си. Как отивам, с каква цел? С цел да общувам с него и да бъда в съработничество с него. Основното понятие, което отците използват тук, е “аналогия” (св. Дионисий Ареопагит, св. Максим Изповедник и други св. отци). Когато казват аналогия, византийските отци разбират аналогия на действието, както ясно го обясняват, а не аналогия на същността, както е у Тома Аквински.
Аналогията на действието означава следното:
Бог като Личност действа по аналогичен начин спрямо личността, която има пред Себе Си. Когато имаме едно дете пред себе си и искаме да му обясним какво е любовта, ние не му развиваме теории, а му даваме бонбон, милувка, нали така? И детето разбира какво е любовта. Така и Бог действа и постъпва аналогично с това, което е всеки човек, всеки един от нас. Отците казват, че Въплъщението е върхът на тази аналогия, защото накрая Той принася Себе Си. Следователно, от една страна, говорим за произволението, което се отправя към среща с другия по аналогичен начин, и от друга страна, за снизхождащото произволение на Бога. Личността се ражда в тази аналогична свободна връзка, за която бихме могли да кажем, че е утробата на личността. Човекът иска да бъде личност, в него е заложено да бъде личност, но за да стане това, трябва винаги да има Някой отсреща, Който да снизхожда по собствена воля, докато човекът възхожда към Него – пак по собствена воля. Така човекът проумява и осъществява себе си чрез тази връзка.
Без това взаимно отдаване между Бога и човека не може да има преобразяване на природата, защото, когато Бог снизхожда при човека, по аналогичен начин Той принася Своята нетварна енергия; а когато човекът възхожда по аналогичен начин към Бога, той възнася своята природна енергия. Тук е налице събирането на енергиите, като нетварната Божия енергия освещава тварната човешка енергия. Нетварната Божия воля освещава тварната човешка енергия. Разбирате ли? Така човекът става богочовек по благодат, действа богочовешки по благодат, иска богочовешки по благодат и се осъществява като личност по благодат, както е у Бога, тоест като общност на любовта.
Тайната на тази промяна е съизволението, т. е. свободата – моето свободно действие (енергия), която среща Божията нетварна енергия. Божията нетварна воля среща моята тварна воля, като я освещава. В този смисъл същността на човека е неговата воля. Тази воля обаче е воля за общение, а не за власт (сила). В Кант, в Ницше тя е воля за сила; тя е воля, която признава само себе си; воля, която иска аз самият да се самоосъществя.
Божията нетварна лична енергия и моята тварна енергия трябва да се съчетаят. Трябва да се извърши брак и естествено в този брак Бог освещава човека. Тук е налице воля за общение, а там -воля за власт и сила. Християнският мистицизъм се различава от будисткия, който е опасен, защото създава ужасна самота. В миналото четях будистки и индуистки текстове и се сещам нещо, което няма да забравя. Аскетът пита своя учител:
– Какво трябва да направя, ако медитирам близо до реката и дойде някой с цел да се самоубие?
– Ако го видиш, че отива да направи това, означава, че не медитираш!
Ученикът настоява:
– А ако той падне в реката?
– Виж, ако мислиш, че врявата от тази случка ще наруши и смути твоята медитация, тогава го дръпни да не падне вътре.
Разбирате ли колко страшно е това?
Нека ви дам и противоположния пример от старец Паисий, за да разберете огромната разлика между двата вида духовност.
На Света Гора, близо до Иверския манастир имало един подвижник, който вършил страшни подвизи, но ги вършил, защото искал да придобие благодатни дарове. По принуда, както се казва в апостолското четиво, което разглеждаме – тоест, искал да стане велик подвижник. Той бил голям постник, нищо не ядял, правел безброй поклони и молитви с броеницата и други такива неща. Старец Паисий беше разбрал, че той е в прелест, но не можеше да му въздейства, защото на всеки опит да му се каже нещо, той отговаряше:
– Какво ми говориш? Ти не знаеш какво говориш!
Ще ви разкажа как си изпати този човек, за да разберете разликата. Веднъж някакви работници дошли да режат дърва. Един от тях си срязал крака много дълбоко. Почукали на вратата на отшелника и му казали:
– Ела да ни помогнеш! Молим те, нека го пренесем в манастира, човекът сряза крака си, кръвта тече, ще умре!
– Какво говорите? Аз да помогна на тоя тук? Не ме интересува! Имам да върша по-сериозни неща!
Старец Паисий казва, че в онзи миг той бил обсебен от зъл дух и оттогава обикалял Света Гора дрипав, говорел несмислени неща и чак в края на живота си се освестил.
За нас излизането от себе си означава връзка. Не можеш да казваш, че познаваш Бога и да останеш безразличен към човек, който има нужда от твоята помощ. Затова виждате, че великите светци са и велики човеколюбци. Хората отиват при старец Паисий, той оставя сладостта на молитвата и сяда да те слуша, дори да говориш безсмислици – и те слуша часове наред. Спомням си, че той не спираше да слуша другия, за да не го обиди. Разбирате ли огромната разлика? Не съм пророк, но ви казвам, че в степента, в която мога да го разбера, не след дълго цялото човечество ще търси тези неща, за които говорим, защото не съществува нищо по-добро от тях…
Превод от гръцки: Константин Константинов
