Неделя Цветница

За християнина Страстната седмица е преди всичко житейска позиция. В духовното й съдържание – ако можем накратко да го предадем или опишем – се открояват ясно Кръстът и Възкресението на нашия Господ, които представляват акт на житейски избор.

Нашата всекидневна борба е да победим смъртта. Вътре в себе си осъзнаваме това, но външно не го признаваме. Знаем, че нашият голям враг е смъртта, но не си го признаваме. Понеже ни е много трудно да извадим на повърхността тази липса, тази тревога, това осъзнаване, тя се превръща в усилие с всекидневна борба да преодоляваме враговете си. Смъртта е нашият враг, но ние не я виждаме. Можем да се справим с нея, да я подчиним, но дотогава вътре в нас призракът на смъртта се преобразява в различните други врагове, които привидно идват да заместят този враг смъртта.

С други думи, когато за мене враг става моят брат, всъщност, воювайки с него, несъзнателно воювам с този реално съществуващ враг, който е смъртта. Когато се тревожа всеки ден за прехраната си, за емоционалния си комфорт, за правата си, това е всекидневна борба в опит да изляза победител в нещо, което самият аз не знам какво е; да излеза победител в опита си да докажа, че съм силен, защото в действителност съм страхлив; в опита си да счупя оковите на онова, от което съм пленен, т.е. смъртта.

Следователно, когато изреждаме своите врагове, когато вярваме, че сме онеправдани, всъщност, ако сме честни и погледнем дълбоко в себе си, ще видим, че това, което ни се случва, не може да представлява загуба; че всъщност не срещаме враг или несправедливост. Действителният, дълбок и неизпълнен копнеж на всяко същество е как да се справи, по какъв начин да подчини и победи смъртта. Затова, когато някой от нас се чувства потиснат, огорчен, онеправдан, всъщност той не иска да признае, че проблемът не е това, а просто иска някъде да намери отдушник, понеже не се чувства добре -съществува смъртта и човекът някъде трябва да стовари този свой гняв, този конфликт, тази своя липса – и затова му е виновен този или онзи човек, виновно е всяко нещо, което му се случва в живота. Това обаче е лъжливо чувство, а не реалност.

Страстната седмица идва да ни каже, че нашият враг е смъртта. Христос идва да ни каже: "Не се заблуждавайте. Аз ви посочвам врага – това е смъртта. Но Аз я правя да не бъде вече враг и не само да не бъде враг, но да стане извор на живот и възкресение". Тоест, Той идва в контекста на този страх, несигурност и вражда, за да ни предложи нещо друго; да ни каже, че това, което си мислим, че е неправда, не е неправда, а шанс – шанс за свобода, за живот и възкресение.

Светът ни казва: "Моят враг е съседът, другият." Христос ни казва: "Вземете, яжте: това е Моето тяло (Мат. 26:26). Защо се плашите – отдайте себе си на другия и смъртта ще бъде победена! Отдайте себе си на другия и враждата ще изчезне!" Враждата се унищожава не когато стъпча другия, а когато се откажа да враждувам, когато сложа оръжие.

Кой обаче може да постъпи по този начин? Това не може да го направи човек, който няма никаква основа; не може да го направи някой, чиято основа е куха. Така постъпва само онзи, който има основа и тази основа е Божията любов, която преди всичко, първоначално е бездна. Да създадеш някаква връзка, под каквото и да било форма, дори и човешка, крие риск, защото предполага минаване над пропаст. Да се довериш на Бога също е риск, защото и там има пропаст. Дали наистина е така, ще узнаем лично, емпирично, от собствен опит. Ако не е пропаст, тогава е присъствие, което ни учудва и изненадва – и тогава виждаме, че Той е съкровище; квас, който променя вътрешността ни и цялото ни битие.

Проблемът е, че любовта Божия и доверието към Бога не са ни променили вътрешно. Останали сме си все така – голи, отделени, самотни. Кой човек се чувства наказан (изоставен от Бога), ако не измореният и останалият сам? Този, който не може да се надява, да намери основа в живота си, който се бои да се изправи срещу смъртта и върши всякакви неща, за да стигне до забрава; който си създава врагове там, където те не съществуват, за да се почувства спокоен, че те са причината да не му е добре.

Христос ни казва: "Ако искате да повярвате в пътя, за който ви говоря, искам да понеса неправдата и греха на целия свят. Тогава ще видите, дали това става осъзнато – с нагласата да излезем от интереса си, от желанието си, отричайки се от себе си, излизайки от себе си, защото искаме другия, защото разбираме, че другият не е враг, а е нашият живот, дори да е несправедлив към нас – ще видите тогава, че ще ви се открие нов живот, нова реалност". Така може да постъпи обаче човек, който осъзнато избира подобно нещо като житейска позиция, житейска опитност, житейски избор.

Какво е дяволът? Отчаянието; този, който воюва за правата си; силният, който иска да подчини Слабия, т.е. Христос – мислейки, че Го подчинява, всъщност е завладян и победен от Него. На едно място се казва: "Получи земя, а срещна небе; покори това, което виждаше, а се натъкна на онова, което не виждаше". Като е приел съзнателно да бъде слаб, той придобива нещо, което другият, силният, не вижда и с което "слабият" го събаря. Това може да бъде извор на живот, следователно е решение, взето в сърцето на човека.

Ако започна да пресмятам всичко – колко прави едно и едно и да ги разпределям, смятайки се за справедлив, когато другият ме онеправдава, – тогава съм човек, който отрича Кръста Христов. Ако обаче тези всекидневни постъпки (конфликт, неправда, противоборство) – бъдат прекарани през Кръста на нашия Господ, т.е. ако предадем кръста си на Него, тогава нашият кръст се осмисля и ние ще получим радостта от носенето на кръста и ще започнем да виждаме нещата по съвсем различен начин.

Това обаче предполага човек да е готов да рискува себе си; да не желае никога да бъде осигурен или уреден в живота. Защото, ако имаш сигурност и комфорт, без да си победил смъртта, ставаш за присмех. Каква сигурност е тази, която не може да унищожи смъртта? Това е заблуда, самоизмама, залъгване, фалш. Ако искаме да имаме комфорт, спокойствие и подреденост, без да сме подчинили смъртта, без да сме потърсили тайнството на живота и без да сме видели какво става с нас – откъде минаваме и накъде отиваме – тогава това е самозаблуда.

Е, тогава не може да става дума за духовен живот, нито да обясняваме какво казва Бог. Тогава казваме на човека: извърши греха, за да му се наситиш. Ако не подхождаш към нещата по този начин и не търсиш да се нагодиш и не търсиш външността, имиджа на християнин, който ходи на служба и следва програмата на Църквата, тогава е за предпочитане да се насладиш на греха, да разбереш къде са границите, да излезеш от този фалш и тогава да видиш какво наистина иска битието ти. Ако видим какво наистина търси битието ни, то първото, което ще се създаде у нас, ще бъде чувствителност към духовното. Съществува чувствителност на характера, съществува чувствителност, когато сме преживели едни и същи неща, съществува и онтологическа чувствителност, която идва от съзнанието за това от какво имам нужда, която ме прави да не мога да гледам на ближния си като на свой враг. Не може ближният да е мой враг. Той е нещастен човек, подвластен на смъртта; страхува се, че ще загуби живота, не знае как да намери изход и прави несмислени неща. Същите несмислени неща, които правя и аз поради същите причини.

Следователно, целият смисъл през Страстната седмица е умът и сърцето ни да се успокоят и в покаяние, съкрушени – не понеже е разпънат Христос и да леем крокодилски сълзи, но понеже в нас има празнота – да поискаме да получим опитност от Кръста Христов, така че нашият ад да се превърне в царство небесно.

Какво е направил Христос? Слязъл е в ада, за да покаже на нас, измъчените, че може да дойде и в нашия ад. Най-голямата обида спрямо Кръста Христов е да не вярваме, че Христос може да слезе в ада и да ни възкреси. Не обиждаме Христос само когато Го хулим с думи. По-голяма обида е да не се доверим на любовта Му – че Той може да слезе в нашия ад и да ни даде възможност за нов живот.

Превод от гръцки: Алексей Стамболов

Коментари

коментара