Неделя пред Въздвижение

Православната църква премъдро е отредила в неделята преди големия празник Въздвижение на св. Кръст част от литургията на словото да бъде откъс от Евангелието на Йоан, 3 глава. В нощния си разговор с известния фарисей Никодим Иисус Христос припомня как някога Мойсей вдига в пустинята върлина с прикрепена към него медна змия и ухапаните от змии юдеи оздравяват, ако погледнат с вяра на нея (Числ. 21:9). Така трябва и Синът Човешки да се издигне на кръста, „та всеки, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен” (3:15).

В Римската империя кръстът е оръдие за смъртно наказание на робите и углавните престъпници. Кръстът тогава е нещо, от което хората се страхуват и презират и което постоянно се използва от политическите и военните водачи, за да всеят страх в сърцата на подчинените си. След въстанието на робите начело със Спартак хиляди бунтовници са разпънати край пътищата като предупреждение за останалите да не се противят на унизителната си съдба. Хората, които тогава минават край кръстовете и плюят върху разпънатите на тях нещастници, едва ли подозират каква парадоксална и изключителна промяна ще претърпи идеята и образът на кръста през следващите две хилядолетия. От оръдие на смъртта и гибелта той се превръща в извор на живот и спасение за целия свят. Този символ на човешката гавра и омраза се преобразува в символ на безкрайната Божия любов. Бог разкрива Своята обич към създаденото от Него човечество чрез личността на Иисус Христос, Неговия Син, Който става роб и приема ужасната смърт, запазена само за роби (Фил. 2:7-8).

Любовта се разкрива само чрез даване. Съвършената любов се проявява не чрез даване на неща или услуги, а чрез отдаване на собствената личност или чрез безкористна саможертва. „Никой няма любов по-голяма от тая, – казва Христос – да положи душата си за своите приятели” (Йоан 15:13). Жертвата на Спасителя за всички хора става още по-ценна, щом си припомним, че тя е принесена по време на Римската империя, когато цивилизованото човечество е потънало в бездната на греха и неговите членове се ръководят само от завист и омраза един към друг.

Любовта, разкрита чрез Кръста, преодолява силата на греха. Тя носи прощение и надежда в изобилната Божия милост. Тя вдъхва увереност, че смъртта не е край на всичко, а начало на ново небе и нова земя. Тези са причините, поради които ние почитаме Кръста, покланяме се и целуваме Кръста, участваме в ликуването на небесната и земната Църква, когато тя възхвалява Кръста.

Нещо повече – Кръстът трябва да се отрази и в нашия собствен живот. Ако искаме да бъдем истински, а не лицемерни ученици на Христос, трябва да следваме Спасителя по пътя към нашата лична Голгота и да умрем за себе си, за да живеем за Него. Защото ние сме членовете на Главата с трънения венец.

Ние можем да реагираме на страданията в живота ни по три начина, които имат различна нравствена стойност. Има страдание, което не искаме и от което се боим, което става непоносимо бреме и ни смазва. Има страдание, което се възприема доброволно и носи спокойствие и примирение на изтерзаното сърце. Но има и страдание, което се очаква и търси от чиста любов – то е признак за героична и безкористна душа. От тази гледна точка св. Кръст е върховен израз на любовта. За да изкупи греховете на човечеството, Христос става „милостив и верен първосвещеник” на божествената вяра (Евр. 2:17). Прилагателното „милостив” означава, че на Кръста Христос се отъждествява и слива със страдащите мъже и жени по целия свят. „Той взе върху себе си нашите немощи и понесе нашите недъзи” (Ис. 53:4). Когато нашият собствен кръст натежи и стане едва поносим, трябва да призовем Христос. Той е винаги готов да ни помогне и подкрепи.