Новоначалните християни
За свещеника е голяма радост, когато при него отидат хора, грешили до момента, които са успели да преосмислят живота си и да се обърнат към вярата. Това най-често е станало в резултат на някакво нещастие или жизнена катастрофа. Такива хора обикновено отиват в храма с много тежки грехове и плачат за тях пред аналоя. И свещеникът чувства, че това е истинско покаяние и в този момент те започват новия си живот. За свещеника такова покаяние е истински празник.
Той чувства благодатта Божия, която преминава през него, за да достигне каещия се човек, да го обнови, да го роди за новия му живот. В тези случаи свещеникът наистина разбира какво е тайнството Покаяние – че това действително е второ кръщение, действително е тайнство на обновление и съединение с Бога. Тези случаи съвсем не са редки. Особено когато хората идват в църквата в зряла възраст.
Но после човек става обикновен християнин. Започва често да ходи в църквата, да се изповядва и причастява, и постепенно свиква с това. Може би той е същото онова момченце, израснало във вярващо семейство, а сега станало възрастен. Може би е някоя добра и целомъдрена девойка. Добра, светла – да й се не нагледаш. Но независимо от всичко това, тя не живее духовен живот. Не е в състояние да изпита искрено покаяние, да се изповядва, да се причастява, да се моли. Тя изчита някакво свое правило, често се причастява, но не прави това както трябва. При нея няма духовна работа.
Разбира се, такива хора не се държат като деца. Те не тичат из храма, не разговарят, не крещят. Те имат навика да остават на цялата служба. Ако са правили това от детството си, сега за тях то е много лесно, дори се е превърнало в потребност. И могат да стоят така целия си живот в църквата и изобщо да бъдат добри хора. Нищо лошо да не направят – да не убият, да не откраднат, да не блудстват. И независимо от всичко това, да не живеят духовен живот.
Може през целия си живот да ходят на църква, да се причастяват и да се изповядват, но така и да не разберат истински какво правят, да не започнат духовен живот и работа над себе си. Това се случва много, много често. И слава Богу, често този „сън” се прекъсва от скърбите, които изобилстват в нашия живот. Някакви тежки преживявания, даже тежки грехове и падения се оказват промислително допуснати в човешкия живот. Ненапразно съществува пословицата „Ако не съгрешиш, няма да се покаеш”.
Оказва се, че човекът, който е израснал в църквата, нерядко открива за себе си какво е истинското покаяние едва когато тежко съгреши. До този момент той хиляди пъти може да е ходил на изповед, без никога да е разбирал, никога да е чувствал какво е това. Разбира се това не означава, че е желателно всички да паднат в тежки, смъртни грехове. Означава необходимост църковният ни живот да бъде много по-релефен. Той трябва да е труден, за да предизвика вътрешната работа. И задачата на свещеника е да следи за това човекът да работи, да се труди над себе си, не просто да осъществява някаква своя привична битова схема, „отбивайки” някакви празници, някакви служби. Той трябва да има цел, за да я постигне. Всеки човек трябва да има своя програма за духовен живот.
Това е много трудно, особено в наше време, когато свещеникът фактически не може да се справи с огромното количество хора, които отиват при него. Спомнете си, че преди революцията в Москва имаше 600 храма и съответно повече от 1 000 свещеници. Сега в Москва, която е станала десет пъти по-голяма, има около 300 храма и близо 400 свещеници. А жителите са 10 милиона. Разбира се възможностите на свещениците сега са съвсем различни. На тях не им се налага да се справят с такъв огромен наплив от хора, какъвто е имало преди. Но сега е не по-малко нужно да се търси начин за активно включване в живота на Църквата на всеки неин член.
За нашата църква това е много необичайно, нетрадиционно. У нас като правило е възприето нещо съвсем различно: батюшка (отецът – бел. прев.) стои на аналоя и слуша. А после казва: „Е, не прави повече така, това не е хубаво”. И накрая: „Прощавам и разрешавам…” Може да прибави още някоя дума, но в общи линии това е всичко.
Дори и старците: най-вече слушат, мълчат и после с няколко забележки общо взето поправят и разрешават. Известна пасивност от страна на духовника при нас е станала традиционна. Важно е да се помни, че при истинските старци това е била само външна пасивност. Те са хора, които вършат велик духовен подвиг. Когато при тях отивал човек, те започвали преди всичко да се молят за него, тоест веднага предприемали активно духовно действие. И неизбежно включвали този човек в съвсем друг, духовен живот. Всеки, който е ходил при стареца Амвросий или при преподобния Серафим, оставал с усещането за грандиозно събитие в своя живот. Тоест външно пасивното поведение на духовника не е противоречало на активното включване на човека в новия живот; срещата с духовника ставала за него откровение.
В наши дни, когато духовникът стои на изповед и към него пристъпват духовните му чеда, неговата цел сякаш е да ги порази, да ги удиви. А тук трябва да бъде достигната една съвсем друга цел. Свещеникът е длъжен да се научи, макар и кратко, но така да общува с духовните си чеда, че те да пристъпват към изповедта в някакъв смисъл като към труден изпит, за който не се знае дали ще бъде преодолян или не. Взаимодействието с духовника трябва да бъде много сериозно и дълбоко:
– Как е при тебе сега – получи ли се или не? Миналия път се разкайваше за това и това. Можеш ли да кажеш сега, че си преодолял този лош навик? Стана ли това или не?…
Свещеникът трябва да се научи да изповядва по този начин.
Привикването към светинята, привикването към изповедта – това е една от най-страшните злини в нашия църковен живот. И то се случва, защото, първо, няма възможност и условия за правилна изповед и второ, нямаме правилно разбиране за това каква трябва да бъде изповедта на хората, които живеят църковен живот и се причастяват често.
Има такъв подход – да се отмени изповедта, да се причастява без изповед. На Запад правят точно така – във Франция, в Америка. Хората се изповядват веднъж в годината или един път през постите, а в останалото време се причастяват без изповед. Опитаха се да се върнат към древната норма – да се причастяваш често, а да се изповядваш рядко. На книга като че ли всичко е правилно. И би трябвало да се очакват добри резултати. Но не. Стана по-лошо, защото хората престанаха да се изповядват въобще. Те сега идват на изповед веднъж в годината. Свещеникът почва да ги пита нещо, а те му казват:
– Че защо питате? Аз за нищо не съм виновен. Нищо такова не съм направил; защо ми досаждате с тия въпроси…
Може би не с тия думи, но с такъв горе-долу тон. Хората вече не разбират, за какво изобщо трябва да се изповядват. Изповедта като че ли е изгубена съвсем.
Оказа се, че е невъзможно механичното завръщане към първите векове на християнството. Работата е там, че през първите векове нивото на духовността е било друго. Тогава е имало гонения. Ако сега почнем да причастяваме често, без да изповядваме, ще получим съвсем нов и ужасен резултат. Това не е изход.
Ала не е изход и това, което имаме сега, защото сегашната честа изповед е явление на двадесетия век. Това не го е имало никога в историята на Църквата. В древната Църква хората се причастявали често, но се изповядвали много рядко. В началото това ставало един път в живота: когато човек отпаднел от Църквата вследствие на някакъв много тежък грях.
През последните векове в Русия беше въведена задължителната изповед като норма преди всяко причастие. Тогава почнаха пък много рядко да се причастяват. Да се причастиш един път в годината, през Великите Пости се превърна в събитие. Трябва да говееш, после една седмица пълен пост, после множество молитви да изчетеш, много канони и акатисти и след това чак да пристъпиш към причастие. И за свещеника беше трудно, но така бе само през Великите Пости, а после идваше дълго време, когато причастници фактически нямаше.
Има все още свещеници, които казват, излизайки през обикновените дни пред изповядващите се:
– Защо сте толкова много за причастие? Вие какво, да не сте всичките именници? Само именници ще причастявам.
Тази традиция е все още жива.
Решили сме да причастяваме често, ала не можем да се откажем от приетата в Русия норма за изповед преди всяко причастие. Тъй възниква едно съвсем ново явление: честата изповед. Това никога не го е имало. То води до профаниране на изповедта. Човек не може да се изповядва често, защото ако води нормален църковен живот, честата изповед няма да е за него онова, което наричаме второ кръщение. Не може да има завръщане към Църквата, ако човек никога не се е отделял от нея. Тук се променя самият смисъл на тайнството. Възниква объркване. Можем да осмислим честата изповед, само ако я заменим с онова „разкриване на помислите”, което се практикувало в древните манастири. Тогава това не било изповед. Помислите изслушвал старец, който често не е имал свещенически сан. Това по никакъв начин не било свързано с причастието и не се наричало тайнство; било е възпитателен момент, момент на духовен ръст. Сега нещо подобно е привнесено в тайнството Покаяние и то често дава съмнителни резултати.
Трябва да се намери изход. И изходът е само един. Без да имаме възможността да отменим изповедта преди причастие, трябва да запазим разрешителната молитва. Да молим хората да се покайват за греховете си, но без да го смесваме с подробната изповед.
От друга страна, свещеникът трябва да наглежда своите духовни чеда и да ги изповядва в този смисъл:
– Как се движиш в духовния си живот? Какво ново има у теб? Трудиш ли се вътрешно, или не? Ако не – тогава няма за какво да разговаряме. А ако се трудиш, това трябва да се вижда.
Много бързо се пресяват онези, които подменят духовния живот и изповедта. Остават само малцината, които наистина се трудят, които наистина искат и ги бива за труд, които искат да живеят духовен живот.
Тяхната изповед е доста ясна, тук няма особено трудни проблеми. Тук на свещеника му е лесно. Ако човекът се труди и се старае, той няма да има тежки грехове, но ще се кае за някакви свои грехове постоянно. И покаянието му ще бъде действено. То ще дава резултат. Ще се вижда, че той се труди, че благодатта Божия действа в него.
Много по-мъчен за свещеника е другият, по-разпространеният случай – когато човекът не може да започне духовен живот. Опитва се, иска му се, но не разбира, що е това духовен труд.
В църковния живот има застарели обичаи, които не са напълно съгласни с правилното разбиране на тайнствата, с правилното разбиране на духовния живот, а в някои случаи са направо вредни. Ала не можем да се оправим на бърза ръка с тях, защото тук имаме работа с продължителна „църковна” практика. Сблъскваме се с определено разбиране на църковния живот, което е станало сякаш нормативно и носи авторитета на хора с висок сан или опит в църковния живот. Всичко това е твърде трудно. И все пак проблемите трябва да се решават, защото трябва да се преодолее съществуващата нестабилна ситуация. Тази нестабилност може да ни донесе разочарование, дори катастрофа, ако не мислим и не се стараем да насочим в правилна посока развитието на днешния църковен живот.
Превод: Илиана Александрова, Андрей Романов
Из книгата "Покаяние, изповед, духовно ръководство", ИК Омофор
-520x245.jpg)
Спите, православни! Ето как се пее в мол:
http://www.youtube.com/watch?v=wp_RHnQ-jgU
Ако тази статия не беше ми дала повод сигурно не бих се ангажирал с тази тема . Най-вече защото съм я поставял много пъти в среда на познати и като , че ли вече се изтърках.
Но откъде да го захванеш най-напред този проблем защото откъдето и да го захванеш все си е чепат и ръбат. Но същевременно пък се изплъзва.
Тогава защо ли не перефразирам мисъл на един далеч от религията човек?
Перифразата би звучала приблизително така : „Що е духовен живот и има ли той почва у нас?“
От тук предлагам да я започнем тази тема.
Боян Бонев
Масова истерия, Мунчо.
Натрапчивост.
На преден план сатанински роги. Това бе „песнопението“ в мола.
Пошлост Мунчо, пошлост!
Траянке,
За тебе пеенето на Хендел е „масова истерия“. Ти да не си разколничка? Колкото повече наближава Рождество, толкова по-зле ставаш.
Нямам нищо против Хендел, а съм срещу принизяването му по този начин. Мол, пазаруване, ефект като при социалистическите кинопрегледи. Същата бодрящина, хъс и псевдо-просперитет.
А девойката със сатанинските рога на преден план, вече ми идва много. Особено, когато се пее „Алилуя“
[quote name=“Траянка Георгиева“]Нямам нищо против Хендел, а съм срещу принизяването му по този начин[/quote]
Ти май нищо не си разбрала от християнството. Христос е пиел по сватби, бил е заобиколен с митничари и проститутки и дава за пример самаряните, които са полуезичници. Ние трябва да влезем и да осветим света, а не да бягаме сектантски от него.
:zzz
Ето типичните русски честушки
: …“Трябва да се намери изход. И изходът е само един. Без да имаме възможността да отменим изповедта преди причастие, трябва да запазим разрешителната молитва.“
Автора явно не е запознат с православното богословие или по-скоро е увреден от руското (покатоличено) богословие по отношение на изповедта.
Ако той беше прочел по-внимателно така наречения Требник сигурно щеше да забележи, че разрешителна молитва се чете по време на Погрбението обезателно от епископ или В КРАЕН СЛУЧАЙ от свещеника, който е изповядвал починалия.
Думите четен от свещеника по време на тайнството Покаяние, наречени отпустителни слова, не са отпустителна молитва.
Самия чин на изповедта е преписан от католишките служебници от митроп. Петър Могила, почти едно кък едно.
Православната Църква никога не е проповядвала и не проповядва, че изповедта е задължителна преди Причастието, това са русски честушки от 16 век.
За голямо съжаление, както съм писал и друг път, днеска имаме една огромна каша, когато духовната беседа със свещеника е заменила истинското тайнство Покаяние и е изкривила правилното разбиране за покаяние.
Г-жо, ице Траянке! По гози коментар съм съгласен с Вас, но какво да се прави светът си е такъв. Със заклинания не можем да го променим и облагородим.
Отец Йоане,
Според тебе в тайнството изповед отпустителната молитва, която свещеникът чете накрая, не прощава по Божията благодат греховете на каещия се. За какво тогава съществува това тайнство и на какво се надяват хората, ако не на прощение? Според тебе излиза, че Бог е безсилен, а християните живеят с илюзии. Това е богохулство.
[quote name=“fr Pavel“]
Ти май нищо не си разбрала от християнството. Христос е пиел по сватби, бил е заобиколен с митничари и проститутки и дава за пример самаряните, които са полуезичници. Ние трябва да влезем и да осветим света, а не да бягаме сектантски от него.
Нямам претенции да освещавам света. Оставям тая работа на осветените и светите.
Не бягам сектантски. Ходя в храма по празниците, чета, образовам се, пазя си силите по време на поста. Опитвам се да се пазя и духовно, което е много трудно. Скромен живот по християнски, по възможностите и силите си.
fr. Pavel,
нека ти отговоря така:
до светите тайнства( на брой 7) се допускат само верните в църквата, освен Кръщението, до което се допускат катихумените(подготвили се за свето Кръщение) нали така?
Следователно до тайнството Покаяние се допускат верни, който с извършения от тях грях са се самоотлъчили от общението с верните( с онези, които ще принесат жертвата по време на Литургията).
Задачата на свещеника по време на тайнството Покаяние е: да е свидетел на явно изказаното твърдо желание на греника да престане с греха , което от своя страна възстановява общението му в събранието на верните.
Свещеника може да прости грхове, само ако самия е безгрешен, но той има великата отговрност да приеме съгрешилия в събранието на верните и това е и задачата му по време на изповедта, да познае наистина ли този брат се кае или трябва да му се даде още едно изпитание (епитимия) за да се види дали наистина твърдо е решил да скъса с греха.
Свещеника не е бодигард на Господа, нито електрически кабел.
Когато бъде възстановено участието на съгрешилия в събранията на верните,
(аз изхождам от това, че ако си верен и участвуваш в Литургията, то си длъжен да се причастиш, защото иначе идването ти е безмислено)
тогава причастявайки се, ти се отпускат греховете, защото и Господ е казал: Вземете яжте…….Вземете пийте…….за отпускане на грехове!!!!
Защото греховете ги прощава Бог, Негов е съда, Негова е вселената и онова що я изпълня.
Митроп. Петър Могила, макар да е преписал молитвите от папистите е бил мъдър човек и правилно е разбирал, че така наречените отпустителни слова, трябва да се тълкуват в православен смисъл, като одобрение на принесеното Покаяние , а не в паписткия, като юридически абсолуцион.
Не ме осъждай, Православието е учение на Любовта, а не на закона!
Отци! Искам да споделя с Вас едно сведение, което скоро научих от практиката на Мелнишките митрополити.Някога, преди 100 и повече години, Мелнишкия Владика, като трябвало да служи в някоя енория, отивал още в петък и на вечернята ,заедно с енорията ,служили отдаяние на владеещия глас, след което служили параклис на Света Богородица – Панагия,в събота Владиката се молел на заупокойната Света Литургия и следобед Велика Възкръсна вечерня. След Вечернята,Владиката давал наръкавниците си на свещеника и се изповядвал пред свещеника, за да са били дълбоки връзките между тях,които стигали чак до Царството Божие. Говори се, че в старо време духовника не е използвал готовия сегашен чин на изповедта, а по друг, като духовника е завършвал с думите“Чедо нека твойте грехове да са на моята шия, но ти не ми слагай още“. Прощавайте! Леки и спасителни празници!
[quote name=“ieromonah Ioan
(аз изхождам от това, че ако си верен и участвуваш в Литургията, то си длъжен да се причастиш, защото иначе идването ти е безмислено)
– Такава е практиката в Църквата през I-III век, но оттогава е друга, защото условията са се променили. Само протестантите искат изкуствено да възстановят в „прахристиянството“, без да притежават неговия дух.
тогава причастявайки се, ти се отпускат греховете, защото и Господ е казал: Вземете яжте…….Вземете пийте…….за отпускане на грехове!!!!
– Това е фарисейско, буквалистично разбиране на думите на Спасителя. Едва ли не причастието действа автоматично, независимо дали сме го заслужили или не. Ап. Павел ясно пише: „Който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане“ (1 Кор. 11:29).
„Свещеника може да прости грeхове, само ако самия е безгрешен“. Този силогизъм е съвсем погрешен, защото безгрешни хора няма. Той стои в основата на раннохристиянски разколи като донатисткия, новацианския и монтанисткия, за последния от които пиша книга.
fr.Pavel,
да ме обвиняваш в монтанизъм или донатизъм е просто елементарно и безотговорно.
Думите на Господа; Вземете яжте…вземете пиййте…… са ЗАПОВЕД и ние сме длъжни да ги разбираме дословно, както разбираме другите заповеди- Не убивай, не кради и пр. или ти смяташ, че /Не убивай /трябва да се разбира иносказателно?
Не въвличай ап. Павел в своето безумие и не изкористявай думите му, които са казани в контекст ( а после ме обиждаш, че съм постъпвал като протестант, когато ти самия така постъпваш).
Тези думи са казани за ония, които не различават хляба раздаван безплатно в Колoзеума и оня хляб, който се е преломявал на Господните трапези.
Ти пишеш: “ Такава е практиката в Църквата през I-III век, но оттогава е друга, защото условията са се променили. „
Това е твърдение чуждо на Православното учение, че Христос е същия, вчера, днес и утре. НИЩО НЕ СЕ Е ПРОМЕНИЛО, това го запомни от мене.
Причастието е МИЛОСТ БОЖИЯ, ПРОШКА, безрезервна и безплатна, БЕЗУСЛОВНА, АКО ВЯРВАШ.
fr.Pavel,
във втория ти коментар пак си постъпил по протестантски, извадил си едни половин мои думи и разсъждаваш над тях, и правиш изводи.
Прочети текста, който написах и там ще намериш думите: Бог прощава греховете., което е в пряка връзка с цитат изложен от тебе.
Аз ясно казах, че Бог е този, който прощава, а не човека.
Грешника се изповядва НА Господа ПРЕД свещеника.
Това са елементарни пастирски постановки, които трябва да знае и РАЗБИРА всеки семинарист дори, а ти книги пишеш и пак упорстваш, като новоначален.
[quote name=“ieromonah Ioan“]Тези думи са казани за ония, които не различават хляба раздаван безплатно в Колoзеума и оня хляб, който се е преломявал на Господните трапези.[/quote]
Отче Йоане, ще прощаваш ама виж какво казва в молитвите преди св. Причастие свети Василий Велики {5 молитва}:
„… недостойно се причастявам… понеже не различавам Тялото и Кръвта на Тебе, Христа, моя Бог.“
Отче, тука светеца едва ли има предвид, че бърка Тялото и Кръвта Христови с безплатния хляб от Колизеума. Защо тогава говори, че не ги различава. Значи не става дума за такова различаване за каквото ти.
Много неща в Писанието не се тълкуват говориш буквално и християнството се е развило през вековете. Не може механично да връщаме практики от преди 17 века. Точно протестантите правят така. А св. Яков казва, че греховете трябва да се изповядват.
Христос посреди нас, отци!
отец Иване,
ти направо на въжето ще ме сложиш брате.
Аз не съм написал нито едно от нещата, които цитираш , че уж аз съм ги казал.
сам си противоречиш с молитвата на св. Василий,….. ами точно това е, че човек се осъжда, когато не различава, какво приемам, то ест, приема ли парченцето хляб за Истинското Тяло Христово и глътката вино за Истинската Кръв Христова или си мисли, че яде обикновен хляб и пие обикновено вино. ТОВА Е НЕДОСТОЙНОТО, а не да се причастиш недостоен.
При мене в храма, ако някой дойде и ми каже, че е достоен го пъдя навънка да ходи да се кае.
Отец Иване,
Никъде не съм писал, че :
„Много неща в Писанието не се тълкуват говориш буквално и християнството се е развило през вековете. „
Това не са мои твърдения, а твои. Прочети текстовете ми още веднъж. Ако си ги разбрал така, значи не си ги разбрал.
Казваш: „Не може механично да връщаме практики от преди 17 века.“ Питам те, кой даде право на ония от 17 век да приемат практики чужди на предните векове???
Нямам ли и ние същото право да възстановим?
Брате Иване, ако се направи един задълбочен еклесиологичен анализ ще се види, че много от практиките след 17 век изобщо не са съвместими с Учението на Православната църква. Тези практики лукаво са внесени чрез йезуитските мисионери, първо в Русия, а после от там и на Балканския полуостров.
Отец Иоане – иеромонаше! Напълно споделям Вашето изказване за иезутските практики, които ги наблъскват в душата на местния ни православен човек. Злото е, че Висшия тклир са с иезуитски души и практики. Всички търсят дисциплина, а не любов и радост. Свещеникът е станал един безкритичен и безжизнен служител, който мърмори на себеподобните си, но не защитава чистотата на Божието Слово. Да погледнем семинарията. Тя е създадена по иезуитски образец, откъсната от живота и създава едни тъжни човеци! Как от тези деца да израстнат радостни човеци. Когато младежа най-много трябва да се радва на Божия свят на него му внасят дисциплинарност в душата, и след това цял живот не могат да го разберат човеците. Изобщо Православие е имало преди 150 години, откакто Арменските младежи с тояги и бой заставиха един Владика да се отрече от Православието. Сега ще си правят с нас каквото си искат. Честито Рождество Христово.