Проповедта на планината
Въведението на свети ев. Матей към обширния текст на Иисусовите поучения, които наричаме „Проповедта на планината”, е кратко и привидно просто изявление: „Като видя народа,Той се възкачи на планината; и когато седна, учениците Му се приближиха до Него. И Той като отвори устата Си, поучаваше ги…” (5:1-2).
Въпреки краткостта на това изявление, повечето от отците на Църквата, които са ни оставили коментари на „проповедта”, го намират за изпълнено със значимост. За тях (св. Йоан Златоуст и бл. Августин например) всеки израз в тези два стиха е казан с цел, за да създаде подходящата рамка за разказа за Господните поучения.
„Като видя народа” – Иисус, проповядвайки и изцелявайки, често се оказва следван от големи тълпи хора. Този случай е един от няколкото в които, макар че състрадание не Му липсва никога и дори изцелява тълпите, Той сякаш иска да се оттегли и дори да се скрие от тях (вж. Марк 3:9; Лука 5:16 и Йоан 12:36). Предвид цялото служение на Иисус Христос като учител, можем само да стигнем до извода, че Той е имал Свое собствено „разписание” за работата Си и за разкриването на Своята личност. Трябва също да помним, че в няколко от случаите Той предупредил учениците или други да не казват никому какво Той е направил или на какво те са били свидетели (Мат. 8:4, 16:20, 7:9; Марк 7:36, 8:26, 30, 9:9; Лука 5:14, 8:56, 9:21). В този случай Иисус Христос се отдръпнал от тълпата по специална причина, както ще видим по-долу.
„Той се възкачи на планината” – отците виждат в планината нещо повече от просто място да се скриеш. Тъй като Иисус Христос се кани да разкрие всички най-основни моменти в учението Си, да даде Своя нов закон, Той се качил на планина, точно както Моисей се е качил на планината, когато дал стария закон. Има обаче съществена разлика между тях: Моисей се качил на планината, за да получи закона от Бога, така че да може да го предаде на народа. Иисус Христос, който е Самият Законодател, от Когото старият закон е дошъл, сега се качва на планината, за да даде Своя нов закон.
Свети ев. Йоан ни казва, че законът е даден чрез Моисей, но благодатта и истината са дошли чрез Иисуса Христа (1:17). Сам Иисус Христос обявява, че Той е истинският Хляб на живота, който е слязъл от небето. Моисей, от друга страна, е бил само инструмент на Божията грижа за Неговия народ; хлябът, който те получавали от небето, чрез него символизирал истинския Хляб от небето (вж. Йоан 6:32-35).
„И когато седна – казва бл. Августин, Той обучавал седнал, защото това е присъщо за достойнството на учителския пост”. Може би е подходящо да се посочи, че Иисус Христос седял, защото Той не бил само мъжът, когото те всички виждали, но Той бил също и вечният Бог. Той не предавал нечие учение, а Своето собствено. На което и място да беше седнал, то е било, съвсем буквално, тронът на Бога.
„Учениците Му се приближиха до Него” – целта на Иисусовото оттегляне от тълпата без съмнение била да може Той да обяви Своята воля първо на онези, които е избрал да бъдат Негови апостоли, онези, които Той щял да изпрати да обявят Неговата воля. Така Той показва, че те, които ще образуват Неговата Църква, ще бъдат въведени в тайните на Царството (Лука 8:10) и че Той ще изпрати Своята Църква да обяви приближаването на Царството (Мат. 10:7) и да продължат делото Му (Йоан 20:21).
„И Той като отвори устата Си” – съвсем очевидно е, че за да проповядва, човек трябва да „отвори устата си”, и все пак евангелистът явно смята за важно да го каже, когато започва да пише за учението на Господа. За св. Йоан Златоуст включването на това не е без цел. Той казва, че дори в мълчанието си Господ никога не спирал да поучава. Самото Му присъствие и начинът, по който Той се движел сред хората и се отнасял с тях, били красноречиви „проповеди”.
И най-накрая, евангелието казва „поучаваше ги”. Учениците били първите, които Той учил, но Неговото послание е предназначено за цялото човечество. Както Бог избрал да разкрие истината за Себе Си и за човечеството като Сам Той стане Човек, така Той избрал да продължи да използва човешкия глас, този на Своите апостоли, за да разпространи Своята истина по целия свят.
Това, което следва, по думите на бл. Августин, е „съвършеният образец на християнския живот”, най-основният образец на поведение за всички онези, които следват Иисуса Христа. Принципите, които се съдържат в „проповедта”, са Божиите морални изисквания към човечеството. Истините, разкрити в нея, са абсолютни и вечни; те не могат да бъдат променени или приспособени да паснат на времето, макар че днес има такива вярващи, които наричат себе си християни, а се опитват да направят точно това.
Глава 4
Господ започнал обществените си проповеди, като обявил приближаването на Царството небесно. „Царството”, както Той използвал думата, се отнася за духовното състояние на човека, когато той е в присъствието на Бога; за обществото (Църквата), което Той призовал от обществото в този свят; и за живота с Бога в бъдещия свят. Ние трябва обаче да разберем, че съществува отношение или начин на мислене, който е необходим за придобиването на Царството и който е ясно забележим при тези, които стават участници в него.
Иисус Христос, като последния и най-велик пророк, обявил най-пълно от всички пророци преди Него истината за човечеството. Учението на Иисус Христос е пълно с изненади от светска гледна точка. Онези неща, които Той обявява и показва като добродетели, и преди, и сега не се приемат: хората, които Той нарича блажени (или „щастливи”), светът би нарекъл окаяни. Може би затова гръцката дума makarios най-добре се превежда като „блажен”; „щастлив” би могло да бъде разбрано в материален смисъл.
Такъв е случаят със света, в който Иисус Христос е роден – света на юдейската религия и света на римската политика. Очевидно много юдеи разбрали очакването на Месия в тяхната собствена традиция от съвсем светска гледна точка. Формалното членство в националната църква на Израил, както и формалното спазване на ритуалите и моралните изисквания, е достатъчно. Тяхното добруване обикновено се смятало за доказателство за тяхното благочестие и за Божието благоразположение. За римлянина самата държава била бог за народа: всеки човек бил задължен първо да служи на държавата, а всеки бил заменим. Силата, смелостта, амбицията, гордостта и егоцентризмът били добродетели, заслужаващи похвала и напълно приемливи за гражданите на Империята.
Господ често стряскал слушателите Си и свидетелите на Неговите дела, дори учениците Си, когато разкривал Божиите норми, засягащи живота и междуличностните отношения. В редица случаи Неговите последователи дори възразявали, когато Той накърнявал човешкото им чувство за равенство и справедливост.
Когато Иисус Христос отведе учениците Си встрани от множеството, за да им разкрие същността на Своето учение, в първата си дълга проповед, Той започнал, като обявил определени отношения, начини на мислене и стремежи като белези за набожен живот и като средство за постигане на Царството, което Той е обявил. Той описва като „блажени” онези, които притежават това отношение и начин на мислене. Блаженството, за което Той говори, е щастието, принадлежащо на онези, които усещат царуването на Бога в живота си; това е щастието, чрез което те научават за щастието в бъдещия свят, където човек ще може да се наслади на Божието присъствие в най-пълен смисъл.
От съвсем човешка гледна точка би било трудно да се разбере как хората, описани в тези Блаженства, могат да са щастливи, освен може би дотолкова, до колкото могат да получат известна степен на самоудовлетвореност от своята „добродетелност”. Това със сигурност не е целта на Блаженствата, понеже такива са и чувствата на фарисея в притчата (Лука 18:10), чиято гордост бе осъдена от Господа.
„Бедните духом” са смирените, тези, които осъзнават собствените си грехове и факта, че зависят за духовното си израстване и за смисъла на живота си от Бога, а не от собствените си възможности. Те осъзнават, че трябва да молят Бога за прошка на греховете си. Смирението пред Бога означава също смирение пред ближните, а отправната точка за смирението е любовта, любовта към Бога и любовта към ближния. Въпросът „Който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?” (1 Йоан. 4:20) може да бъде зададен и така: „Който не е смирен пред брата си, когото е видял, как може да бъде смирен пред Бога, когото не е видял?”
„Плачещите” са не просто сантиментални хора, които ридаят при най-малкото предизвикателство, а тези, които оплакват (или дълбоко съжаляват за) греховете си. Те също оплакват и греховете на другите, но тук отново не става въпрос за лична праведност или осъждане, а за любов и състрадание.
„Кротките” са тези, които живеят, осъзнавайки колко са недостойни, с търпение и в мир с ближните си. Тези, които живеят във вражда с другите, не могат да влязат в Царството Божие, новата земя, която кротките ще наследят.
„Гладните и жадните за правда” са тези, които „първом търсят царството на Бога и Неговата правда” (Мат. 6:33). Те се стремят към Божията справедливост и истина не само заради тях самите, но и заради другите. Тези хора може да не са изобщо нахранени и напити в земен смисъл, но със сигурност са, в духовен.
„Милостивите” са тези, които поради своята любов знаят как да прощават. Те са тези, които получават милост, върховната милост, спасението на душите си и Царството Божие. Господ каза: „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец” (Мат. 6:14).
Превод: Людмила Митева
Из книгата „Царството Божие“, ИК Омофор
