Прошката – в моите ръце

 

Преп. Силуан Атонски

 

 

Ф. М. Достоевски, „Братя Карамазови” 

 

Понякога наистина стоим в недоумение, като размишляваме: „правилно ли ще постъпя, ако простя? Има ли ситуации, в които не трябва да се прощава?”, или в скръбта си нерядко казваме: „Никога, за нищо на света няма да му/й простя”.

 

Апостол Петър задава на Спасителя подобен въпрос: „Господи, колко пъти да прощавам на брата си, кога съгрешава против мене? До седем пъти ли?” Иисус му отговаря: „Не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем” (Мат. 18:21-22).

 

Сам Господ ни призовава да бъдем милостиви и да прощаваме на онези, които съгрешават против нас. На желанието на Своите ученици да ги научи да се молят, Христос остави молитвата „Отче наш”. В нея Божият Син изисква да простим на ближния: „… и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си”. Затова бихме могли да кажем, че ако искаме да се научим да се молим – нека се учим да даваме прошка.

 

Св. Игнатий (Брянчанинов) също свързва силата на молитвата с прошката: „Да простим всички обиди без изключение, дори най-тежките – е задължително условие за успех в молитвата”. „И кога стоите на молитва –казва Спасителят, – прощавайте, ако имате нещо против някого, та и Небесният ви Отец да прости вам прегрешенията ви” (Марк. 11:25-26). „Молитвите на злопаметните – са посеви върху камък”, казва преп. Исаак Сириец (Слово 89).

 

От различни поучителни истории виждаме плодовете на прошката и трагичните резултати, когато човек се ожесточава и не прощава на ближните си. Да си спомним старозаветния разказ за Йосиф Прекрасни и прошката след извършеното зло от неговите братя, също и как това въздейства върху тях (Бит. 37:2-50:26); прошката на бащата към блудния син (Лук. 15:11-32); Христос и Неговия пример към всички нас, когато Той се моли за онези, които Го разпъват: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят”(Лук. 23:34). Да се замислим какво преживяваме, когато четем разказа за разпятието на Божия Син и думите Му, изречени в този момент към Небесния Отец. Четейки, ние се докосваме до духа на Христовата жертвена любов, който се предава и на нас, и така можем по-лесно да кажем: „прощавам и благославям всяка човешка душа”.

 

Но въпреки всичко прошката е парадокс, който често не се вмества в обичайната човешка логика. Например, дори за нас, християните звучат странно думите от Евангелието: „… обичайте враговете си, добро правете на ония, които ви мразят, благославяйте ония, които ви проклинат, и молете се за ония, които ви пакостят” (Лук. 6:27-28). Да обърнем внимание как се отнасяме към хората, които са ни обидили, унизили, оклеветили, излъгали и т. н. Как приемаме подобни действия? И ако се постараем да се отнесем към тях както ни заръчва Христос, това няма ли да ни се стори трудноизпълнимо или дори абсурдно, въпреки че са ни добре известни думите на молитвата: „… и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си”?

 

Нека се опитаме да постъпим съгласно повелята Му. Без упреци, в щедро разположение на духа – да простим. И едва тогава ще видим и ще изпитаме онова, към което ни приканва Спасителят. Парадоксът на прошката ще ни покаже, че ако се отнесем доброжелателно към оскърбилите ни, получаваме възможност да изцелим собствените си духовни немощи.

 

Ето какво споделя за прошката свещеномъченик Арсений (Жадановски), убит от болшевиките през 1937 г.: „Добродетелта на всеопрощението е привлекателна и с това, че тя тутакси донася след себе си награда в сърцето. На пръв поглед може да ти се стори, че прошката ще те унизи, посрами и ще възздигне твоя неприятел. Но в действителност не е така. Не си се помирил и, както изглежда, си поставил себе си високо, а погледни – в своето сърце си положил огромен тежък камък, който е причина за душевни страдания. И обратно: когато простиш, ти сякаш си унизил себе си, но си облекчил собственото сърце, като си внесъл в него покой и утеха”.

 

***

Опитвайки се да простим на някого, нека видим как в книгата си „Прошката е въпрос на избор”, авторът Роберт Енрайт описва какво не е прошката или какво е псевдопрошка. Веднага ми се иска да отбележа, че в основата на псевдопрошката стоят надменност, самолюбие и гордост.

 

Понякога твърде лесно произнасяме думите: „прощавам ти”, но всъщност не даваме истинска прошка, а ги изричаме, за да манипулираме някого: „прощавам ти, но сега си длъжен да направиш това и да ме послушаш за еди-какво си”. Казано по друг начин: „ти си отвратителен човек, който трябва да изстрада грешката си и не мисли, че ще ти позволя да я забравиш”. Или употребяваме израза: „прощавам ти” като средство за оскърбление и мъст, при което изброяваме детайлно всички обиди с надежда чрез това да причиним болка на засегналите ни.

 

Псевдопрошката се изразява в надменно отношение към онези, които са ни сторили някакво зло, в липса на състрадание и съчувствие към тях. Можем да видим това в отношенията между съпрузите: например, когато жена казва, че е простила на своя мъж за отправената й обида, но всъщност при първия удобен случай го упреква и унижава, насочвайки гнева си към него (или обратното: мъжът към жената). Така че когато прощаваме, нека да се замислим – изпитваме ли съчувствие в душата си.

 

Нерядко думите: „прощавам ти” означават „не мисли, че можеш да ме обидиш”. Такъв подход, при който човек отрича, че може да бъде наранен – също е проява на нарцисизъм и високомерие спрямо ближните, защото на подсъзнателно ниво си мислим: „кой/коя си ти, че да ме оскърбиш?” Да отбележим: като проявяваме надменност към останалите, ние въздигаме самите себе си и забравяме неотдавна прочетената в храмовете евангелска притча за митаря и фарисея. С това поучение Църквата ни настройва, че предстоящите дни на поста трябва да преминат не в самодоволно и гордо изпълнение на добродетелите, а в съкрушение за греховете ни и в смирена деятелност към ближните и Бога.

 

Прошката невинаги води до помирение. Тя е само крачка по пътя към него, тъй като истинското помирение е следствие от прошка между двете страни и възстановяване на доверието, което най-често не се осъществява. В мнозинството от случаите само една от страните е готова да се помири и да възобнови отношенията. Но това не означава, че и без сдобряване не можем да простим.

 

Дори двустранното опрощаване понякога за съжаление не означава, че ще се върнем към предишните отношения. Едва с течение на времето, с възстановяване на доверието тези отношения биха могли да се върнат в обичайното си русло.

 

Когато даваме прошка, не очакваме единствено да се освободим от гнева. Прощаваме не за да се разтоварим от негативните емоции, като изкуствено създаваме в себе си положителни такива.

 

Ние не ставаме неутрални към оскърбилия ни: „ти си ми безразличен, но стой по-далеч от мен” – това не е прошка.

 

Спокойното състояние след взрива от емоции не е резултат от действието на прошката. Прошката не умалява мащаба на случилото се; тя променя нашата гледна точка към човека, независимо от болката, която ни е причинил.

 

Да простим – не означава да извиним някого или да оправдаем злодеянието му. Вършейки това, ние се примиряваме със злото (проявяваме излишна снизходителност към него), като подлагаме себе си и другите на насилие. Например: жена, която системно е обект на насилие от своя съпруг, го оправдава и вини себе си, че го е раздразнила и сама е предизвикала неговата агресия. Подобен подход омаловажава прошката, тъй като започваме да смятаме, че да простим – означава себеунижение пред злото. В случаи като този оправдаването на наранилите ни не е прошка, защото продължаваме да живеем в ужас, страх и неприязън с ближните, вместо в атмосфера на доверие и любов.

 

Прошката не означава просто да приемем обидата като факт и да продължим по пътя си, без да обръщаме внимание на болката.

 

Както дълбоката рана оставя белег след себе си, така и прощавайки, е необходимо да разберем, че болката и огорчението няма да бъдат забравени. Опитите да забравим или да отречем обидата са безполезни. Напротив, следва да анализираме себе си, да си дадем сметка, че са ни оскърбили и че имаме правото да изпитваме болка и гняв. Но как ще насочим енергията на гнева или негодуванието – вече зависи от нас. Можем да я насочим към унижение на ближния или към борба с греха. Нека да насочим силите си за борба със своето иго, с вече затвърдените лоши навици. Във връзка с това преп. Ефрем Сириец казва следното: „Не влизай в пререкание с онзи, който изпитва ненавист към тебе – нито лице в лице, нито в душата си. Нямай други врагове освен дявола”. 

 

На практика нежеланието да приемем чувството за обида и гняв се оказва препятствие на пътя към прошката. Не трябва да се опитваме да забравим болката и обидата, защото това е непостижимо. Не можем с усилие на волята да променим чувствата си. Например, опитите да успокоим себе си и да си кажем сто пъти: „Няма да се гневя”, могат да доведат до противоположния резултат. Но онова, което бихме могли да направим – е да предприемем действия, които ще променят мисленето ни. Тогава ще се учудим, че чувствата могат да се променят в отговор на нашите действия. Нека илюстрираме тази теза със следния пример: когато сме огорчени, ние трудно правим крачка към помирението, но след това душата ни се изпълва с радост и облекчение.

 

Твърде често в процеса на даване на прошка установяваме, че всъщност не сме били жертва на несправедливост, а сме станали жертва на собственото си неразбиране, мнителност и неправилен поглед към ситуацията.

 

***

Прошката е силнодействащ метод, който е способен да ни излекува от емоционалните тревоги и преживявания, да помогне на самите нас и на човека, на когото сме простили. Тя ни освобождава от собствения емоционален затвор, в който може да се намираме от години и ни разкрива нови пътища в живота. Повече няма да смятаме себе си за жертва на някого или да се измъчваме под влиянието на трагични събития. В нас ще настъпи вътрешна промяна, която ще ни даде много по-свободен ход напред.

 

За съжаление, животът ни е изпълнен с безброй трудности и горчивини и се движи така стремглаво, че ще ни струва твърде скъпо, ако се оставим да бъдем победени от злото. Възможността да направим добро неусетно ще изчезне – единствено поради факта, че не сме преживели и осъзнали в какво се състои главният смисъл на живота.

 

По тази тема старецът Зосима от романа „Братя Карамазови” казва следното: „Отци и учители, мисля си: „Що е ад?” Разсъждавам така: „Страданието, че вече не можеш да обичаш.” Веднъж в безконечното битие, неизмеримо нито по време, нито по пространство, е била дадена на някое духовно същество чрез появата му на земята способността да си каже: „Аз съм и аз обичам.“ Веднъж, само веднъж му е бил даден миг любов дейна, жива и заради туй е бил даден земният живот, а с него времената и сроковете, и какво: отхвърлило това щастливо същество дара безценен, не го оценило, не възлюбило, погледнало с присмех и останало безчувствено.

 

Такъв, когато вече си отиде от земята, вижда и лоното Авраамово и беседва с Авраама, както ни е посочено в притчата за богатия и Лазар, и съзерцава рая, и при Господа може да възхожда, но именно от туй се мъчи, че ще възлезе при Господа той, който не е любил, ще се съприкоснови с любещите пренебрегналият любовтаим. Защото вижда ясно и говори вече сам на себе си: „Сега вече имам знанието и макар че възжадувах да обичам, но не ще има вече подвиг в любовта моя, не ще има и жертва, защото животът земен е свършен и няма да дойде Авраам поне с капка жива вода (тоест отново с дара на земния живот, предишния и дейния) да разхлади пламъка на жаждата ми за любов духовна, в която пламенея сега, след като я пренебрегнах на земята; няма вече живот и не ще вече да има време! Дори да съм готов да отдам живота си за другите, но вече е късно, защото е минал онзи живот, който можеше да се принесе в жертва на любовта, и сега пропаст зее между онзи живот и това битие“. 

 

И така, прошката е в нашите ръце. Да се учим да прощаваме истински, с цялата си щедрост и благородство, като помним думите на апостол Павел: „Не се оставяй да те надвие злото, но надвивай злото с добро” (Римл. 12:21). Иначе гневът и озлоблението ще похабят и усложнят живота ни, ще ни застигне духовна смърт. Осъзнавайки това, можем да се предпазим и да направим крачка към прошката, а тя от своя страна да стане ключ към нашето духовно и психично оздравяване; и вместо с гняв, страх, злоба, сарказъм, цинизъм – душата ни ще се изпълни със състрадание, желание да разберем ближния, жертвоготовност, вяра, надежда и любов…

 

Неоценима помощ във възпитанието и достигането на горепосочените добродетели ни оказва Божествената литургия, ако участваме пълноценно в нея чрез молитвата, слушане на Божието слово и чрез великото тайнство – свето Причастие. Литургията ни потапя в духовната реалност, красотата и дълбината на Царството небесно; възражда ни, като ни съединява с всеопрощаващата и безгранична любов на Господа Бога и Спасителя Иисуса Христа. | www.pravmir.ru

 

 

 

Бел. прев. Цитатите от романа „Братя Карамазови” на Ф. М. Достоевски са по книгата на изд. „Народна култура”, София, 1984 г. Превод от руски: Димитър Подвързачов, Симеон Андреев. Преводът на останалите цитати в текста е мой, прев.