Самотата на Бога

И по възможност на свечеряване – когато тълпите от хора са изчезнали и вечерната тишина потапя човек в драматизма на нощта, в която Христос отправя последната си молитва, преди да бъде предаден и заловен.

По времето на Иисус Гетсимания е осеяна с горички от маслинови дръвчета и кипариси, с малки карстови дупки, удобни за нощуване. Затова Христос идва с учениците си тук да пренощува след Тайната вечеря. Изнурени, те се приготвят за сън, но Иисус се оттегля във вътрешността на градината за последната си молитва. С кървава пот на челото той се опитва да отклони страшното изпитание: "Отче, за тебе всичко е възможно. Отклони от мене тая чаша…" Зовът му, отправен преди това към най-близките апостоли, не е чут: "Останете тук и бъдете будни!" Докато Спасителя се моли, учениците спят, изоставяйки го
в единствения миг, в който той има нужда от човешка подкрепа, за да понесе очакващия го кръст.
   

Със сигурност всеки от нас е изпадал в ситуацията на Иисус в Гетсиманската градина – да търси подкрепа и никой да не му я даде. Да е връхлетян от проблеми, а околните да се правят, че не ги виждат. Отчуждението все по-страшно залива света, изпълнен със саможиви същества, които чатят в  интернет по-добре, отколкото могат да говорят. Същества, които все повече възприемат себеподобния си като конкурент, бизнес партньор, обект за удоволствия с различна продължителност, обслужващ персонал, висшестояща персона, от която може да се извлекат облаги… И какво ли още не. Само не и като създание божие, в което, както и в теб, гори божествената искра на Създателя. Ще рече, човекът до теб, макар да има таланти и недостатъци, различни от твоите, е също толкова ценен, колкото си и ти в очите на Бога. Да, сигурно ви звучи като "врели-некипели". Да, къде по-лесно е да клюкариш зад гърба на колегата, успокоявайки се, че и той го прави, да злословиш по адрес на всеки, да изтъкваш единствено своите способности, да правиш секс с непознати, да преглеждаш електронната си поща по-често, отколкото разговаряш с възрастните си родители. И да възпитаваш децата си по старозаветния закон – бий се, ако не искаш да те бият, мачкай, ако не искаш да бъдеш мачкан, и не пропускай да отвърнеш на другарчето, което те рита… Свят на отчуждение и озлобление, забравил отдавна, че древното правило "Зъб за зъб, око за око" отдавна е отречено от Спасителя, дошъл да ни възвести божествения мир и божествената любов. Любовта, с която се обича всецяло, до приемане на другия като теб самия, до отричане на собственото си его. Тъй както Бог обича. "Възлюбете ближните си, не мразете враговете си!" – колцина, които се наричат християни, живеят по тази проста евангелска повеля. Ако те бяха мнозинство в цивилизацията, която гордо се пъчи като християнска, историята би била твърде скучна откъм войни и раздори. И по света нямаше да има нито бедни, нито безумно богати… Цивилизацията, наречена християнска, превръща всеки празник на Спасителя в повод за пиршество, докато половината човечество живее в глад и мизерия.

На колко християни в Стария континент и отвъд океана
им идва наум дори да се помолят за страдащите в Африка например, докато отправят благодарствени слова към Бога край отрупаната си празнична маса. Случайно ли в този преситен от материално щастие свят все по-често се говори за детска агресия и детска престъпност, а не за детски усмивки…
    "Боже, как може момичета така ожесточено да се бият!? Ами това, дето един заклал и разфасовал съученика си!?" Кършим ръце и недоумяваме, суеверно плюем в пазва – да не ни се случи, търсим помощта на психолози, вместо да сторим нещо много, много просто. Да чуем думите на Спасителя: "Оставете децата да дойдат при Мене…" Отидете в кой да е квартален храм в неделя и вижте колко млади семейства са на църква с децата си. Едно, две… Ако свещеникът е харизматична личност, може и да са 10 – 15! Но не повече. Отидете по същото време в кой да е детски кът за забавления, да не говорим за изкусителните вериги ала "Макдоналдс". Препълнени с деца, отрано навикнали с мисълта, че светът лесно може да бъде в ръцете им – и ако го нямат, татко бързо може да им го купи. Колко често проявяваме родителската си любов единствено чрез материалното – без да сме в състояние да запълним самотата в душите на децата си!? Кахърим се да са облечени по последна мода, добре нахранени, да следват в престижни колежи, но не знаем какви терзания и чувства са ги спохождали през деня. Моделираме ги чрез собствените си представи за преуспяване и благополучие, без да съзнаваме, че не всичко е пари  и не само за хляба живее човек. Че има и друг хляб, който не храни тялото, а душата, "хляба на живота" – самият Христос. Може ли децата ни, които не са вкусили от този хляб, да живеят така, както Бог повелява: почитай баща си и майка си; дай на бедния, ако имаш повече; не пожелавай чуждото; не кради; не убивай?!
   

От купела до катафалката – в тези две неминуеми събития едва се побира църковният живот на мнозина. Стана ни навик да оправдаваме безверието си с половинвековния атеизъм, понякога да търсим вярата си чрез Тангра или траките, защото всичко туй се е случило преди Христа, т.е. и е древно, и е модерно – да не говорим за традиционните ясновидци, гадатели и източни учения. Всъщност всичко това съвсем не е от вчера. Спомням си как по времето, когато да си вярващ беше старомодно и малко опасно, една приятелка на баба ми се опитваше да я убеди, че това, дето ходи на църква и тачи Великден и Коледа, е празна работа: "Абе, знаеш ли, наскоро прочетох, че при археологически разкопки в Гетсиманската градина са открили древни следи от площадка на летящи чиини. Нали се сещаш как са го възкръснали твоя Иисус…"

Когато жалките ни човешки мозъци се окажат непригодни да разберат що е това Бог, защо е вечен и непостижим, невежеството ни му нахлупва скафандър, да се рее из Космоса, обърква свръхестественото с паранормалното и на бърза ръка прекроява по наш образ и подобие Създателя. И Бог става зъл, отмъстителен, склонен да се впечатли от тлъстото животно за курбан или дебелата свещ, за да ни дари в замяна това, що неистово просим – здраве и късмет, печалба в бизнеса или шестица от тотото, но никога достоен християнски живот и спасение на душата… Упрекът на Христос, изречен към търговците в ерусалимския храм три дни преди последната му молитва в Гетсимания – "Домът ми, дом за молитва ще се нарече, а вие го обърнахте на вертеп" – е все така актуален въпреки двете хилядолетия християнство.

Почитането  на Бога е все така профанизирано и вярата е все така унизена от звъна на парите, както по времето на юдейските първосвещеници. Светът на човеците никога не е бил светът на Бога, защото пътят до него преминава през лишения и смирение, през страдания и борба със самия себе си. Път, в който се уповаваш на някого, когото не виждаш, но чувстваш. Път тесен и труден като камениста планинска пътека, по която се изкачваш сам. Не като прав и гладък аутобан, по който можеш да летиш със 150 километра в час.
    Казват, че християнството е единствената религия, в която не само човек търси Бога, но и Бог търси човека. Успя ли да го намери? Огледайте се наоколо – това ли е светът, за който Бог прие да страда на кръста!?

Светът, който не Го позна, когато Той дойде в него – раждайки се в бедната витлеемска пещера, далеч от удобството на човешкия дом. Светът, който не го разбра и спеше, докато той ридаеше в Гетсимания. По-различен ли е днешният свят от света преди две хиляди години. Или Бог е все така неразбран и самотен, както при последната си молитва сред потъналата в нощна тишина маслинена градина?! Странник, който стои пред затворената врата на човечеството, а то все не чува кроткото му похлопване и все не е подготвено да я отвори, за да Го посрещне.