Седма неделя след Петдесетница

Как се поздравяват различните народи по света? Ескимосите си търкат носовете и размазват плюнката си с пръсти по лицето на другия, което означава голяма привързаност. Милиарди хора си стискат ръцете или се целуват по бузите (не и в пуританска Америка). А в Индия, когато двама души се срещнат, те не се докосват, а долепят двете си длани в молитвен жест и леко се покланят, като казват: „Намасте!”. Глаголът „намас” означава именно „покланям се”, а „те” – „на теб”. За разлика от размахването на пръст и оскърбителната реч, за които споменава пророк Исайя (58:9), жестът с долепените длани означава смирение, уважение и готовност да се молим за ближния. Чрез този сакрален жест човек се прекланя пред божествената искра, заложена във всеки от нас

Ако човек постъпва винаги по този начин, неговата светлина ще изгрее в тъмнината и мракът му ще бъде като пладне (Исайя 58:10). Същата тема е продължена от Христос, Който казва на апостолите: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела да прославят небесния ваш Отец” (Мат. 5:16).

Всеки, който чете задълбочено и внимателно Евангелията, не може да не забележи известно противоречие между тези слова на Спасителя и факта, че Той прекарва почти целия Си живот в затънтено и бедно селище в Галилея, чиито простовати жители отказват да видят в Него нещо повече от „дърводелеца, Марииния син” (Марк 6:3). Самият Иисус остава потресен от неверието им и не извършва в родното си място почти никакви публични чудеса (ст. 5). От една страна Богочовекът ни учи да не крием светилото си под крина (Мат. 5:15) и да обявяваме пред всички дадените ни дарове на Светия Дух, а от друга страна Той сякаш прави точно обратното в Назарет – скрива Божеството Си и, преносно казано, заравя таланта Си в земята подобно на човека от притчата (Мат. 25:18).

Трите десетилетия на Иисус в това градче са обгърнати от пелената на тайната. За живота Му там ние не знаем почти нищо. Живот на дърводелец, което в условията на Палестина, където почти няма гори, означава повече строител на къщи, отколкото създател на мебели. Живот с тежък физически труд, слабо заплащане, монотонно битие. Някои проблясъци в Евангелието обаче загатват за позлатата под патината. При сватбата в Кана, когато се свършва виното, Майката на Иисус се обръща към Него и Му казва само две думи: „Вино нямат” (Йоан 2:3). Тя не Му казва: „Хайде да си ходим, защото сватбата се развали” или „Дай да съберем пари, за да купим още вино”. Подтекстът на думите на св. Богородица е, че тя очаква от Него да направи чудо, каквото Той сигурно неведнъж е извършвал, за да не гладуват. Но тайната никога не напуска прага на бедната им хижа. Тя остава съкровено достояние само на Майката и Сина.

В Назарет Христос е призван да осъществи героизма на всекидневието, който изисква особено дръзновение и постоянство. В такава провинциална обстановка мнозина или се пропиват, или се отдават на разврат. Не и Христос, Който от малък съзнава Своето божествено призвание (Лука 2:49). Назарет е сцената на Неговия скрит живот, изпълнен с труд и молитва, украсен с тайни добродетели, засвидетелстван само от най-близките Му роднини и съседи. Подобен е животът и на някои от нас. Но това, което отличава Христос е Неговата изключителна целеустременост, пълното отдаване на мисията, която Бог Отец Му възлага. Както Той обяснява: „Синът нищо не може да твори Сам от Себе Си, ако не види Отца да твори; защото, което твори Той, това твори също и Синът” (Йоан 5:19).

Тази тясна връзка с Бога не е нещо, което може да се пожелае или придобие. Тя е Божие дело, Божие чудо, Божи дар. Напомня за сеяча от притчата, който хвърля семето в угара. Денем и нощем, независимо дали той спи или е буден, семето оживява, кълни и расте. Но как става това сеячът не знае (Марк 4:26-29). Божията слава се разкрива в тайна – тя не се поднася от медиите, не се набива в очите от всеки билборд, не гърми по площадите. За жителите на Назарет Христос остава най-обикновен „дърводелец”. Учениците проглеждат за истинската същност на Учителя едва след тайнството на Възкресението. Великите светци също старателно избягват да създадат впечатление за праведност и забраняват на хората, които ги заобикалят, да разгласяват техните подвизи и чудеса. Ние никога не бихме научили нищо за Иван от селцето Скрино, отшелник в дивата рилска пустиня, ако на него не се бяха натъкнали по Божие допущение ловци, които разгласят за делата му и дори цар Петър идва да му се поклони. Великата молитвеница и постница Параскева от Епиват приживе не е известна на никого и след смъртта си е хвърлена в общ гроб с разни пияници и просяци. Тя се явява насън на вярващи хора и ги насочва да намерят мощите й, откъдето започва нейното световно почитание. Едва ли някой щеше да узнае за светостта на преподобния Димитър Басарбовски, който съчетава до Русе отшелничеството и овчарството, ако Бог не беше се явил на едно невинно момиче и не му беше заповядал да открие мощите на светеца, завлечени в подмолите на река Лом. Примерите са безброй.

Св. Ефрем Сириец пише, че дяволът е невероятно изобретателен и намира мрежи за всеки християнин. Мъдрия той прелъстява с мъдростта, богатия – с богатството, красивия – с красотата, красноречивия – с красноречието, художника – с изкуството, подвижника – с подвижничеството, нестяжателния – с нестяжателството. Всичко, което ние притежаваме, служи на изкусителя като изходен материал за събуждането и разпалването на нашата гордост. Смиреното състояние на духа се постига с продължителни усилия, но понякога се губи заради един-единствен помисъл. Светците знаят, че няма да ги защитят никакви заслуги пред Бога, ако не избягват човешката слава. Тщеславието за тях е главна опасност за спасението. Тяхното върховно упование – Христос, е „тайната, скрита от векове и родове, а сега открита на светиите Му” (Кол. 1:26).