Седни в Христовите нозе

И както вървяха, Той влезе в едно село; една жена, на име Марта, Го прие у дома си. (Лука 10:38)

Обичайна сцена. Учителят идва в един град и е канен от различни хора да гостува в дома им. Нека помним, че именно Марта потърсила Христос, както правим понякога спрямо скъпи за нас личности и ги призоваваме: „Елате вкъщи!“. „Елате и останете у дома! От нищо няма да се лишите! Непременно да дойдете!“, убеждават с ентусиазъм бъдещите домакини.

Христос отива, за да не се разочарова тя, за да „не й развали хатъра“. Вероятно е имало и други хора, които са Го канели, но тя викала най-много от всички – по този начин тя изразявала своето силно желание да Го приеме като Гост в своя дом.

Марта имала сестра – Мария, която очевидно не взема участие в поканата към Христос. Можем да приемем тази къща, в която гостувал Христос, и като място за поучение. Представяме си една къща с двор, където Христос не само отсяда, но и среща тези, които искат да чуят словото Му.

Тя имаше сестра, на име Мария, която седна при нозете на Иисуса и слушаше речта Му…

Защо Мария седнала в Неговите нозе? За да не пропусне нито една дума – през онази епоха нямало микрофони. Мария, която не била поканила Христос в дома си, дошла и застанала в нозете Му. Той седнал на някаква пейка, а тя стояла до Него и с изострено внимание слушала думите Му. От друга страна, Марта била тази, която Го поканила, и като домакиня поела отговорността за отправената покана. Гостът трябва да прекара добре…

А Марта се улиса в голяма шетня…

Марта се погрижила на гостите да не им липсва нищо – вода, кафе, някой, който да има готовност да записва Христовите думи, всички новодошли да са се настанили удобно, да няма насекоми, децата да не викат. Марта постоянно шетала…

... и, като пристъпи, рече: Господи, небрежиш ли, дето сестра ми ме остави сама да шетам? Кажи й, прочее, да ми помогне.

Марта не говори на сестра си, тя знае, че сестра й е „непоправима“; че каквото и да й каже е безполезно – тя дори няма да я чуе… Сестра й може да се обърне за малко, да я изгледа и да продължи да слуша. Затова Марта се обръща директно към Иисус и Го прекъсва. Да прекъснеш един проповедник и то толкова важен Проповедник не е незначителна подробност, Марта обаче Го прекъсва. Докато Той говори, Марта сякаш Му казва: „Господи, спри! Не Ти ли прави впечатление, че сестра ми ме остави да шетам сама? Изобщо ли не Те интересува, че тя ме остави да търча, да прислужвам сама и да се изморявам? Кажи й да ми помогне, защото Тебе ще те чуе! Мен не ме слуша. Но Тебе, дето те слуша с отворена уста, веднага щом й кажеш, тя ще го приеме като заповед и ще ми помогне!“. Марта не показва чувство на ревност от това, което Мария прави. Тя не казва: „Ех, колко е хубаво, че седиш там, Мария! Не можеш ли да ме отмениш, а аз да седна там, на твоето място?“ Тя няма предвид това, а сякаш казва: „Тя защо седи там? Кажи й да дойде да се захване с това, с което и аз съм се захванала!“. Този епизод ни разкрива двата антропологични типа в лицето на Марта и Мария, разкрива ни разликата между прякото и косвеното общуване с Бога и с другите хора. В косвеното общуване може да е вложен много труд, но ние да не сме там с цялото си същество. Очевидно в тази косвена връзка има труд, но липсва сладостта от това любящо общуване на погледите, тоест в нея не може да се открие много съдържание. Ако например сте гост в един хотел, персоналът на хотела може да се потруди изключително много за вас, но това съвсем не означава, че истински ви цени. Дори и любезно да откликва на всяко ваше желание, дори и да се смее на всяка ваша шега, съвсем ясно е, че това не означава, че ви обича. Вие сте някого, от когото той има конкретна полза – в настоящето или в бъдещето. Тази външна мобилизация не означава, че съществува истинска връзка. Може и да съществува връзка, но тя далеч не е непосредствена. Домакинята, в чийто дом гостувате, постоянно ще ви обгрижва – за да не би после да кажете нещо лошо за нея, за да не я сметнете за мързелива. Това не означава, че тя непременно ви обича или че имате духовна връзка помежду си. Това е важен момент, за да разберем думите на Христос, които са остри и, бихме казали – неочаквани…

Иисус й отговори и рече: Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, но едно е потребно; и Мария избра добрата част, която няма да се отнеме от нея.

„Ти изпълни света с врява. Направи хиляди неща, докато беше нужно да направиш едно-единствено“, сякаш бил отговорът на Иисус към Марта. Кое е това едно-единствено нещо? Какво е избрала Мария? В началото споменах, че не тя е поканила Христос. Защо? Защото знаела, че където и да отиде Той, тя ще Го намери и ще седне в нозете Му. Мария нямала нужда да демонстрира нищо пред Него; тя нямала нужда да Го черпи с шоколадови бонбони, защото е имала да Му даде нещо много по-ценно. Тя не Го поканила. Защо й е да Го кани? След като ще отиде при Него, където и да е Той – и на върха на някой дъб да беше отишъл, тя щеше да се покатери и да седне в Неговите нозе; и на полето да беше отишъл, тя пак щеше да отиде при Него.

Понякога каним в дома си хора, с които изобщо не искаме да имаме близка връзка. По много различни причини (и това го знаят всички от опита си във всекидневния живот) – за да ги поласкаем, те да ни поласкаят, да ги използваме, да ги ръководим, да спечелим от тях, да оженим децата си, да направим изгодни сделки, да ги привлечем в нашата политическа партия… Когато има избори, кандидатите постоянно правят посещения и ни умоляват: „Да дойдем у вас?!“ Разбира се, ние добре знаем, че това не означава, че ни обичат.

Това, което е избрала Мария, няма да й бъде отнето – доброволното принасяне на собствения Аз, на истината, на свободата в любовта към Иисус. Тя обикнала тази мъдрост и слова, които идват от много далеч, от Самото Слово… Мария отива и сяда в нозете Му и по този начин Му принася своето сърце, ум и битие. Св. Максим Изповедник в едно свое послание казва: „Нека дадем себе си изцяло на Бога, за да Го приемем изцяло!“. Човекът взема аналогично на това, което дава. Ако не дадеш, няма и да вземеш.

Във всички аскетически подвизи, които вършим – в манастира или извън него; във всичко, което правим, ние даваме и вземаме нещо. Но това, което очакваш, е много по-велико от това, което даваш. Това, което е получила Мария, давайки сърцето и ума си, е великата благодат на Светия Дух, която няма да й бъде отнета. Думите се отнемат, но онова, което няма да й бъде отнето, е благодатта, живото усещане за Христос като Бог, което тя получава в онзи миг. Цялата ни аскеза, цялото послушание, което проявяваме, е начин да седнем в нозете на Христос и да Му кажем: „Искам да бъда точно тук и никъде другаде!“. Има много хора, които са изпълнили света с дела – някои от тях са добри, други не, но тези хора нямат Бога. Понякога се случва и хора на Църквата да изтъкват: „Направих това дело, свърших това и това…“. Попитали обаче стареца Яков Цаликис за манастира, който бил по онова време в окаяно състояние (тези, които са ходили там преди около 25 години, знаят какво имам предвид): „Геронда, няма ли да оправиш манастира? Да го събориш и да го построиш наново?“. А той им отвърнал: „Какво да ви кажа… Нашите светци не са строили манастири, игуменарни и т. н.“ Този светец смятал, че това би било загуба на време – че би изгубил от времето да седи в Христовите нозе. Веднъж старецът Паисий ни беше казал (очевидно в стремежа си да поучи някого от нас): „Какъв стана днес светът?!… Аз два домата посадих тук и ще ги извадя, за да не ми отнемат от времето за молитва…“ Два корена с домати. Това за някого ще прозвучи абсурдно, но някой, който е на равнището на стареца Паисий, разбира какво значи да не искаш да оставиш молитвата. Спомням си, че в този ден, освен аз, моят приятел и един свещеник, при стареца беше и още един човек, когото не познавахме. И внезапно, след като старецът спомена репликата за доматите, се обърна към непознатия и каза: „Не само хората от света, но и християните днес се развалиха. Например някой търговец на платове сменя имената на платовете и цените им, за да мами хората. Или не дава увеличение на своя служител, чиято жена е бременна…“. В този миг лицето на непознатия почервеня и веднага щом старецът стана, за да ни донесе локум, мъжът скочи и извика: „Свят е! Свят е! Аз съм този търговец! Аз направих всичко това!“…

Какво реално означава да седнеш в Божиите нозе? На едно място в Писанието се казва – „Застанете и познайте, че Аз съм Бог…“ (Пс. 45:11) – за да познаете, помързелувайте малко. В какъв смисъл? Да не се улисвате в грижи. Защото ако си загрижен ден и нощ с мисли от рода на трябват ми пари, за да живее семейството ми нормално; трябва да направя това, трябва да свърша онова… Ако всички тези неща ме погълнат, тогава по парадоксален начин ще изгубя и едното, което ми е потребно. Затова на друго място в Евангелието Христос осъжда тази обсебваща грижа като казва: „И тъй, не се грижете за утре, защото утрешният ден сам ще се грижи за своето: доста е на всеки ден злобата му.“ (Мат. 6:34). „Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и вашият Отец Небесен ги храни. Не сте ли вие много по-ценни от тях? Па и кой от вас със своята грижа може да придаде на ръста си един лакът? Защо се грижите и за облекло? Взрете се в полските кринове, как растат: не се трудят, нито предат; а казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях; и ако полската трева, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, колко повече вас, маловерци!“ (Мат. 6: 25-30). За да се грижи неимоверно Бог за нас обаче, трябва да правим това, което е правила Мария – да седнем в Неговите нозе, а не да захвърлим грижите и просто да се шляем из двора. Защото тези, които мислят, че, ако нехаят за грижите си, Бог ще има даде това, което им е нужно, грешат. Св. Исаак Сириец обяснява това добре – едно е да съм безгрижен, понеже искам да седя в Христовите нозе, а друго е да съм безгрижен, защото така се освобождавам от отговорност. Вторият случай няма връзка с безгрижието, за което говори Христос. Безгрижие означава да искам да седна в Христовите нозе, да направя пауза, да си направя малък празник, да проявя малко мързел, който всъщност не е мързел, а екзистенциално активиране. Това е много активно състояние на духа, в което имам нужда да си кажа: „Животът е нещо сериозно! Искам да разбера какъв е неговият смисъл!“. И тогава, седнал в Божиите нозе, да слушам внимателно, да се загрижа безгрижно, да спра за малко с преследването на имоти, слава, успехи и удоволствия – да се освободя от денонощната мисъл за тях, така че да не забравя Този, Който ми ги е дал.

Човекът е странно същество. Когато придобие пълнотата на всичко, за което се е борил, в този момент той вече усеща най-голямата досада. Когато вече имам всичко, оттам започва да ме обзема смъртноносно чувство на празнота, което ме кара да се питам: „За какво е всичко това?“. Това е моментът, в който трябва да запратиш някои от тези придобити неща по нанадолнището, за да можеш да се върнеш и да застанеш в Христовите нозе. Ако не направиш това, губиш единственото, което ти е потребно. Този израз на Христос е изключително важен. Защото хората все живеем с мисълта, че сме в непрестанна нужда – нуждаем се от едно, от трето, от пето… А Христос ни казва – от едно имаш нужда. Това ме подсеща за стареца Порфирий, при когото все ходехме да се оплакваме. Веднъж му казах: „Имам 232 проблема! Искате ли да чуете няколко от тях?“. А той веднага ме спря: „Чакай, чакай! Нямаш! Само си мислиш, че ги имаш. Когато седнеш близо до Христос, ще разбереш, че тези проблеми няма да се разрешат, а направо ще изчезнат!“. Знаете ли колко много проблеми са изкуствени?! И те се премахват – не получават отговор, а просто се изпаряват. Затова Христос казва едно ви е нужно. И оттук вече имаш мярка за сравнение, знаеш кои проблеми са реални и в каква степен са реални. Защото днес сме изпълнени с проблеми, за които в действителност само ни е внушавано, че са проблеми. Внушаваш си, че имаш нужда от едно, от второ, от трето – и така си създаваш огромен каталог от нужди. Тогава какво прави съвременният човек? Отдава се на изтощителна борба, за да придобие всички тези неща. И това всъщност е най-големият му проблем. Секуларизация означава да не търсиш смисъл извън себе си, да не искаш да седнеш в нозете на Христос, а все да търсиш как да удовлетвориш нуждите си и как другите да ти бъдат в услуга за тази твоя цел. Наскоро слушах един свещеник по темата за брака, който каза: „Възможно ли е да удовлетвориш всички потребности на един човек? Човекът е полигамен.“. Това ли е бракът? Не го знаех. Тоест да сложа другия човек върху прокруството ложе* на моите потребности и ясно да му заявя: „Имам следните нужди – първо, второ, трето… И ти трябва да ги удовлетвориш!“ И другият също да ти каже своите си нужди – първо, второ, трето… Това ме подсеща за един виц – малко е пиперлив, но ще ви го кажа. Попитали един мъж как си представя съвършената жена и ето какво обяснил той: „Първо, тя трябва да ме удовлетворява; второ, да е много добра готвачка, защото обичам изисканата кухня, и да е добра домакиня, защото държа в дома ми да цари перфектна чистота и ред; трето, много да ме обича; четвърто, в нейно лице да имам най-добрия си приятел, и пето – да намеря начин всички тези четири жени да не се познават помежду си!“.

Ако влезем в порочния кръг на нуждите, губим тайната на любовта. Нима любовта е тази висша себичност? Нима любовта не е това, което чуваме в молитвата на хиротонията, където се казва, че благодатта всякога лекува немощното и възпълня оскъдното?! Любовта не е ли нещо, което покрива именно несъвършенството? Именно тя просветлява пълнотата на връзката, защото само така мога да приема другия. Иначе не мога да го приема – ако постоянно го съдя и все искам от него… дори и основателни неща. Помислете обаче колко е трудно и болезнено, ако признаваме само нашите нужди – тогава никога няма да разберем смисъла на духовния живот. Защото нима Бог има нужда от нас? Нима Въплъщението е трябвало да стане така или иначе? Свети апостол Павел дава отговор, когато казва: „Христос умря за нас, още когато бяхме грешни…“ (Рим. 5:8). „За праведник едва ли ще умре някой…“ (вж. Рим. 5:7)… а ние, бидейки грешни, приехме тази жертва. Неговата любов е раздаване, себепринасяне, споделяне, и затова любовта е много по-велика от задоволяването на нуждите. Този, който обича, и този, който бива обичан, преживяват много по-висши състояния отколкото едно сухо задоволяване на потребностите. Самите нужди се променят, много от тези нужди се оказват ненужни; самите нужди намират много по-велик отговор. И всъщност се оказва, че е нужно едно-единствено нещо – нашето себепринасяне на най-висшия полюс на битието – на Иисус Христос, на Самия Бог, Който идва и търси най-ценното, което имаме.

В този смисъл клетата Марта е имала косвена, несъвършена връзка с Христос. Но Неговите думи за сестра й очакваме да я шокират и да я накарат да поседне за няколко часа край Божиите нозе, а с това и постепенно да преразгледа нещата в себе си. Христос ясно й казва, че нейната сестра получава онова, което няма да й се отнеме. Това е живото усещане за присъствието на Бога в нашия живот. Какво повече от това можем да искаме? Какво по-велико богатство можем да притежаваме? Какво по-велико изпълване на всички нужди – знайни и незнайни?

* * *

... когато Той говореше това, една жена издигна глас от народа и Му речe: блажена е утробата, която Те е носила, и гърдите, от които си сукал!  (Лука 11:27)

Докато Христос проповядвал, една жена изрекла тези думи. В онзи миг, изразявайки удовлетворението си от онова, което слушала (каквото и ние днес изпитваме, слушайки евангелските слова) тя Му казала: „Блажена е майка Ти, тази, която те е родила. Ти даваш толкова велика храна на човеците“. В онзи миг отговорът на Христос не е отговор, в който Той забравя или пренебрегва Майка Си, а, както казват отците, е отговор, който подчертава достойнството на Божията майка без да говори директно за нея, като казва следното: „… да, но блажени са и тия, които слушат словото Божие и го пазят.“ (Лука 11:27). Тоест тя е блажена, не защото е Моята Майка, а защото, както всички светци, слуша Божието слово и го пази. Това правила Пресвета Богородица – тя слушала словото и го пазила. Какво значи, че го е пазила? То е това, което е правила и Мария, когато седнала в нозете на Христос. И Пресвета Богородица седнала в Христовите нозе и намерила едното, което е потребно. А след като го намерила, запазила го, останала му вярна, и разбрала, както казват отците, смисъла на Въплъщението преди то да се случи. Разбрала смисъла на Божията любов, както и че спасението на хората не може да стане по друг начин, освен чрез единение между тварното и нетварното, между човека и Бога. Както казва в своите беседи един велик руски отец на Църквата – св. Филарет Московски, стъпвайки върху един апокриф – Пресвета Богородица се молила да стане прислужница на жената, която ще роди Бога в света. Това било съдържанието на нейната молитва. А ето че на Благовещение тя чула това със собствените си уши. Пресвета Богородица, която за съжаление протестантите не почитат. Не я почитат, защото не знаят коя е всъщност (само ако знаеха, щяха постоянно да й отдават почитта си). Тя не е едно момиче, което Бог избрал и му казал: „Ти, ела тук!“. Той не би могъл да го каже, защото по този начин ще се наруши принципът на синергията. Ако Пресвета Дева Мария сама, свободно не беше отишла в Христовите нозе, Той нямаше да може да й даде това, което е искал да й даде. Ако Пресвета Богородица не беше отишла при Бога сама, с цялото си същество, Въплъщението никога нямаше да може да се случи. Някои отци дори стигат дотам да пишат, че Въплъщението се е забавило, защото Пресвета Богородица не се е появила по-рано. Тоест не се намерил човек, който толкова много, дълбоко и изключително, с такава божествена любов да принесе своето битие на Бога. Ако четете житията и на най-големите пророци, ще видите, че и те са били разкъсвани от човешки страсти, стремежи, трудности, и е трябвало да възрастнат. През какво ли не минал великият пророк Илия, за да разбере Какъв е Бог. След като направил чудото на планината Кармил, той убил всички Ваалови жреци… макар да не било нужно да ги убива (вж. 3 Цар. гл. 18, 19). Изкачил се на планината Хорив и се борънал в молитва към Бога. И той минал през своята епитимия за това, което направил. Но още не познавал Бога. Тогава, в планината, излязъл силен вятър, който щял да изкорени всичко, и Илия си казал: „Тук е Бог!“. Бог обаче не бил там. Настанал голям земетръс и Илия казал: „Тук е Бог!“, но Бог не бил там. Накрая се появил лек повей, Бог бил там и именно тогава пророк Илия научил Какъв е Бог.

Пресвета Богородица научила Какъв е Бог много по-рано в храма, в който ходила от тригодишна. Живеейки в храма, тя изнамерила, както казва св. Григорий Палама, ноетичната молитва, т.е. слизането на ума в сърцето – така ни казва светоотеческото Предание. Тя станала молитвеница за целия човешки род. Била първото човешко същество, което се молело с цялата си чистота и сила за спасението на човешкия род от тлението, злото, смъртта и греха. Това е Пресвета Богородица – много голяма подвижница и жилище на Светия Дух. Затова св. Николай Кавасила изрича за нея едни страховити думи – че тя направила така, че Бог да се влюби в това да се роди от нейните кърви. Бог се влюбил в това да се роди от нейните кърви. Обърнете внимание на страховития израз, казан от св. Николай Кавасила през епохата на хуманизма; във време, когато хуманизмът се зараждал на Запад – философия, според която човекът е голяма ценност, смисълът на историята, поставящ Бог в ъгъла. Онзи ден слушах един стар мой приятел философ – Стелиос Рамфос, който някога се опита да стане православен, почти нищо не разбра и днес е фанатичен атеист. Защото той не разбира, че този хуманизъм всъщност е крайният автономен хуманизъм на егото на западната философия. Философията, която казва: „Мисля, следователно съществувам“, и в която човек се затваря в кулата на вътрешната си истина и истината вече не е нищо извън него. Той смята това за велика придобивка и казва – гърците още не са го придобили, защото Православието пречи!

В Православието човек става богородец, става обиталище на Бога в Духа. Той не е това, което мисли, а е бог по благодат и тази истина идва от бъдещето, не от миналото. Ние не просто сме загубили някакъв рай. Раят е бил етап от изпитанията на човека, на който той се е провалил. Бъдещето – царството Божие, е нещо много по-велико, много по-дълбоко, много по-динамично, то е основоположното съработничество между Бога и човека, в което човек става бог по благодат. Този, който е познал такива богове по благодат в Църквата, разбира, че това е нещо много по-велико от който и да е затворен в своето его и привидна свръхдостатъчност мним мъдрец. Рамфос смята, че православният човек е силно отдаден на групата, на общността, и това поражда в него вини. Западният човек има вини само във връзка със себе си, т.е. когато не изпълни желанията си. А горкият православен има вини, когато не се разбира добре с групата – в това е убеден Рамфос. Нека да приемем, че е така. Но какво излезе от човека, който не поискал да възпре своето желание, а задължително да изпълни това, което иска? Нима не излезе чудовище, което взе милиони жертви само през миналия век? През двете световни войни, в ужасни диктатури… Докато другият, който се чувства отговорен спрямо групата, повярвайте ми, ако не нещо друго, то поне е по-малко опасен, и да не кажа нещо повече – може и свят да стане.

Трябва да изоставим Православието, за да хванем влака за Запад, казва Рамфос в друго ТВ предаване. Но кой влак? Влакът на абсолютния индивидуализъм? Тъй като прекарвам една част от годината на Запад вече в продължение на години, познавам този Запад по-добре и от Рамфос (който го помни от студентските си години преди 40 десетилетия и го е идеализирал). Ако има нещо живо на Запад, то е търсенето на общност, търсенето на общ смисъл, защото вече е станало ясно, че индивидуализмът, себезатварянето, това да бъдем като Марта, не създава предпоставки за реална пълнота. Разбира се, Западът иска да стане и Мария – това е неговата по-трогателна страна, с която вече всички можем да намерим общение. Да, важен е примерът на Запада на институционално равнище, за техническо развитие, но тези неща не трябва да ни очароват чак толкова много. Едновременно с тях, едновременно със забързаното гонене на цели, присъщо за Марта, трябва да съществува нуждата то да се прекъсва от тази пауза на Мария в търсене на смисъла. Този смисъл и цел никога не могат да бъдат само индивидуални. Моята истина, ако действително е истина, не може да се отдели от вашата истина. Истината на Пресвета Богородица не е била само нейна истина, а истина за целия човешки род.

Истината е една, но тя не е парче, което вземам и, ако искам, го давам на другите. Истината е нещо, в което участвам и участвам още повече, за да я принеса на другите. Това е и богословието на харизмите в Църквата. Това, което всеки един получава, го дава на другия, който го няма. Затова всички имаме всичко чрез другия. Старецът Паисий не принадлежал на себе си, всичките негови харизми са и мои и ваши харизми, защото ги имаме чрез него. Каквото и да има човек, го има, защото го дава. Следователно истината на личността не се отделя от истината на обществото, и двете не се объркват. Не казвам, че личността е обществото. Разбира се, за да е истинно, обществото не може да заличава личността, защото се нуждае от нея, защото само когато сме личности и сме различни един от друг, можем да общуваме помежду си. Ние сме различни, но различни в едно общество, което е и общност, съхраняваща нашите индивидуалности. Ако загубим този хуманизъм на Пресвета Богородица, на едно е потребно, тогава тези, които ще загубят, наистина ще сме ние. Човек може да придобие целия свят и да навреди на душата си, ни казва Христос (вж. Мат. 16:26). Какво означава това? Думата душа не обозначава някаква част от мене в платонически смисъл, а целият ми живот. Когато се споменава думата „душа“, в езика на Библията се има предвид целия живот, цялото психосоматично битие. Можеш да спечелиш всичко, но да навредиш на душата си, и какъв откуп ще дадеш тогава? (срвн. Мат. 16:26) Ако загубиш вътрешната си истина, смисъла на живота, преодоляването на смъртта, Светия Дух, Който те животвори, тогава какво ще дадеш в замяна?

Делото на Пресвета Богородица и на Мария е едно и също. Дело, в което се търси едното, което е потребно, сред многото, от които се нуждаем. Всички тук имаме някаква професия, живеем от нея, но тя не трябва да ни завладява и да мислим, че е целият ни живот. В даден момент трябва да седнем в Христовите нозе. Къде ще отидеш, когато се измориш? Много хора днес са толкова уморени, защото нямат цел, смисъл, нямат дори глътка от утехата и красотата, които носи животът в Светия Дух. Защо днес депресията е най-голямата епидемия, не грипът, не се страхувайте от него… Фактът, че в този момент един на всеки трима гърци взема антидпресанти, ни казва толкова много… И ако накрая не седнеш в нозете на Христос, губиш не само смисъла, но и онова, което си придобил дотук. Всичко онова, което те е отдалечавало от Христос и за което мислиш, че е богатството на живота ти, го губиш. Ако имаш депресия, на нищо не можеш да се насладиш. Ако вътрешно си рухнал, не можеш да се зарадваш нито на материалните придобивки, нито на нематериалните… дори на тях. Това е странен механизъм. В действителност само едно е потребно и ако го загубя, накрая губя и другите неща. Една чаша вода в Светия Дух е неописуемо преживяване. Без Божията благодат всички водоеми на света са една суета, която е напълно неспособна да утоли жаждата ми. И тогава в мен се настанява пустотата…

Днес повече отвсякога имаме нужда да се вслушаме в смисъла на библейските думи: „Застанете и познайте, че Аз съм Бог…“ (Пс. 45:11). Иначе ще се превърнем в царство на психоаналитиците, каквото е Америка. Неслучайно там въпросът за Бога се поставя по-изострено от всеки друг въпрос. Там живее най-религиозното и едновременно с това най-невярващото общество. Америка е стигнала до предела на човешките възможности, що се касае до Марта, и сега търси Мария. Затова Православната църква там се разраства толкова бързо. В една цивилизация, в която, ако не отидеш при духовника, отиваш при психотерапевта, за да те научи да общуваш с другия, да се разбираш с жена си, да говориш с децата си, да понасяш началника си… Защото ти си целият изтъкан от несигурност и вече не знаеш дори и тези неща, тъй като си изгубил основния смисъл на живота си…

* Прокрустово ложе – идиом за изкуствена мярка, към която нещо или някого трябва да се нагоди, жертвайки същността си. По прозвището на митичния атински разбойник великан Прокруст, който слагал жертвите си на ложе, и ако не паснат на неговите размери, отрязвал краката им или ги разтягал.

Превод: Константин Константинов

Коментари

коментара