Чувствителното място на Бога
Един от народа отговори и рече: Учителю, доведох при Тебе сина си, хванат от ням дух: дето и да го прехване, тръшка го, и той се запеня, и скърца със зъби, и се вцепенява. Говорих на учениците Ти да го изгонят, ала не можаха.
Иисус му отговори и рече: о, роде неверен, докога ще бъда с вас? докога ще ви търпя? Доведете го при Мене! И доведоха го при Него. Щом бесният Го видя, духът го стресе; той падна на земята и се валяше запенен. И попита Иисус баща му: колко време има, откак му става това? Той отговори: от детинство; и много пъти духът го хвърляше и в огън, и във вода, за да го погуби; но, ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни. Иисус му рече: ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия. И веднага бащата на момчето викна и със сълзи казваше: вярвам, Господи! помогни на неверието ми. А Иисус, като видя, че се стича народ, запрети на нечистия дух и му рече: дух неми и глухи, Аз ти заповядвам: излез из него, и не влизай вече в него! И духът, като изкрещя и го стресе силно, излезе; а момчето стана като мъртво, та мнозина казваха, че то е умряло. Но Иисус, като го хвана за ръка, изправи го; и то стана. И като влезе Иисус в една къща, учениците Му Го попитаха насаме: защо не можахме ние да го изгоним? Отговори им: тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост. Като излязоха оттам, минуваха през Галилея; и Той не искаше някой да узнае. Защото учеше учениците Си и им казваше, че Син Човечески ще бъде предаден в човешки ръце, и ще Го убият, и на третия ден след убиването ще възкръсне. (Марк 9:17:31)
Ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни.
От една страна, изглежда, че бащата в този евангелски разказ е дълбоко отчаян. Той толкова пъти е влизал в досег със злото, че не вярва, че детето му може да бъде излекувано. Ако можеш да направиш нещо! Ако евентуално можеш да правиш нещо, казва на Иисус – той не е сигурен какво може да направи Христос. По-скоро някой би могъл да каже, че според него Той трудно би направил каквото и да е. Не може да направи нещо, най-малкото от начина, по който разглежда нещата – детето от малко е в това състояние. Така и ние днес виждаме злината и казваме: „Е, Боже, ако можеш да направиш нещо!“
„Ако можеш да направиш нещо“ означава, че не виждам Божията сила; значи, че не виждам това, което Бог е; не виждам онова, което Бог може да направи, а гледам само злината, която е пред мене. Знаете, че злото има способността винаги да впечатлява. Злото има възможност да атакува внезапно, именно защото всички ние сме себелюбиви и предварително уплашени. Когато чуем нещо страшно, веднага ни обхваща ужас и това нещо ни сломява. Виждате, че днес хората слушат за икономическата криза, навеждат глава и се чувстват съсипани. Повечето от стачките и всичко, което се случва, стават от страх, че нещо ще ни се случи. „От страх, че… „, то обаче още не ни се е случило. Дай Боже да не ни се случи! Ние обаче вървим към него и нарцистичният страх е много мощна сила. Ако искаш да изнудиш някого, достатъчно е да му опишеш някаква беда, някакво мъчение, което ще претърпи. Тъй като човекът е себелюбив, той се смазва дори чрез своето въображение и само да му кажеш, че ще му случи нещо лошо, тогава дори не е нужно то да му се случва. А колко повече, когато злото е осезаемо, както в този случай! Човекът се чувства изчерпан и казва на Бога: „Ако можеш да направиш нещо!“ Вижте колко е драматично! Един човек, който в такава степен се е отъждествил със своето нещастие, че всъщност не вижда изход. Ако можеш, направи нещо, може и да не можеш – с тази нагласа той би трябвало да вземе детето си и да си тръгне. Сигурно сте срещали много отчаяни хора, които ти казват: „Моля те, помогни ми!“. Те обаче са готови да чуят „Не!“ и да си тръгнат. Смили се над нас! Защо обаче бащата казва тази дума? Тя винаги приковава вниманието на Христос. Именно това е Неговото чувствително място. Христос можеше да каже: „Не мога! Остави Ме!“ Но след като човекът казал на Христос: „Смили се над нас!“, с което Го „пробол“ именно там, където Го боли – в мястото, където е милосърдието, любовта, болката, която чувства към човека, Той заел друга позиция. Този човек не иска от Христос да направи някакво голямо чудо, но той търси Неговото милосърдие. Въпреки това Христос иска да го поучи и затова му казва: „Ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия!“
Той вижда, че човекът не вярва, като му казва това. Връщаме се отново към темата за вярата, за която, каквото и да кажем, винаги остава нещо неизказано. Коя е тази вяра? Как да повярвам? Но аз съм потопен в нещастието, отъждествявам се с връхетялата ме злина, злото ме е сломило. Как мога да кажа, че в този миг вярвам и да заявя това с цялото си сърце? Възможно ли е? Какво ще рече „ако можеш да повярваш“? Направи ми едно чудо да повярвам. Защо обаче нещата не функционират по този начин? Нужно е повече да помислим върху това, защото действително виждаме, че там, където няма вяра, Христос не прави чудеса. На друго място в Евангелието се казва: „… не извърши там много чудеса поради неверието им“ (Мат. 13:58). Парадоксално, някой би казал: „Направи чудеса, за да повярваме!“
Темата е много деликатна. Неверието означава, че не търся изключително и само Бога. Човекът е и става неверен, когато неговото търсене е търсене на чудото; когато търси чудото, тогава той е неверен. Тогава се поражда неверието и той се усъмнява дори в чудото. Ако търси Бога и ако следователно се уповава на Бога, той вече не е неверен по отношение на чудото. Неверието произлиза именно оттук – от факта, че на човека му липсва тази отдаденост, онова, бихме казали, уникално обръщане на неговото битие към Самия Бог, и следователно той се усъмнява в Божиите дела в света, усъмнява се, защото не Го познава. Когато се обърнем към Бога, не за да прави чудеса, а защото е Самият Бог, защото аз съм Негово творение и създание (най-естественото нещо в света е творението да се обръща към Твореца) и Му благодаря за моето съществуване, и Му отдавам живота си именно като дар – когато по този начин мога да позная Бога, тогава се създава дълбоко доверие, което Той пръв показва спрямо мене. Бог е верен на човека, Той очаква неговото откриване, тъй като Той пръв прави това откриване спрямо него. Както знаем, целият живот на Бога представлява откриване спрямо нас, откриване, което започва и завършва с Въплъщението. Както се казва в апостолското четиво: „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори ни чрез Сина, Когото постави за наследник на всичко, чрез Когото сътвори и вековете“ (Евр. 1:1-2). Чрез пророците, чрез старозаветните учители, чрез, чрез, чрез… – едно постоянно откриване, и внезапно идва най-висшето откриване, което е ипостастното единство, тоест приемането на творението от страна на Бога. С това откриване Бог сякаш казва, че вярва в човека, вярва, че човекът е достоен да живее вечно, вярва, че е достоен да постигне обожение, че е достоен да бъде едно вечно и божествено по благодат създание. Това е вярата на Бога в човека.
И така, моята вяра в Бога идва като отговор на това велико доверие, което Той ми показва. Аз също Го търся по причините, които споменах по-горе. Не защото ми е нужен да осъществя някакъв мой собствен план за щастие, не за да Го накарам да ми намери добра съпруга, добър съпруг или хубава работа. Не! Защото за Бога това са незначителни неща. Той може да ги направи и много повече от тях. Както казва св. Йоан Златоуст, Бог може да се съгласи да стане и баща, и майка, и брат, и сестра, и дреха, и храна, и покрив, и пари, и работа, и професия и всичко, Той може да стане всичко за човека. Той обаче иска онова чисто откриване, Той да бъде първото нещо, за което ще си помислим. „… възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и от всичкия си разум“(Марк 12:30) – когато човек стигне дотам да разбере, че Бог заслужава една такава връзка, че не съществува никаква друга връзка, достойна за Бога, тогава той започва да става вярващ и постоянно да живее в чудото. Тогава Бог не прави чудо, а човекът постоянно преживява чудото и всичко, което му се случва, има своята цел, своя смисъл и става причина и повод, за да познаем по-добре Този, Когото търсим. Сещате се за тази известна случка със стареца Паисий, когато някакъв млад човек отишъл при него и му казал:
– Направи ми някакво чудо!
А той му отвърнал:
– Дай да ти отрежа главата с ножа и да я залепя отново!
Ако този човек беше верен на Бога, той би казал: „Направи го, отче! С живота си търся Бога, не влагам нищо по-малко; не искам едно, второ, трето и накрая Бога. Искам Бога и след това всички други неща!“ „…всичко това ще ви се придаде“ – това не са мои думи. Това са думи на Христос: „… първом търсете царството на Бога и Неговата правда и всичко това ще ви се придаде“. Христос дори не казва: „Аз ще ви ги прибавя“ (Матей 6:33). Думите му са в трето лице. Сякаш казва: „Тези неща ще станат от само себе си…“ От само себе си!
Сещам се, че, когато бях млад духовник и, подобно на мнозина, хиляди тревожни въпроси терзаеха ума ми, веднъж в един манастир срещнах възрастен свещеник, който, като ме видя така разтревожен, се доближи до мене и ми каза:
– Какво си се притеснил?! Всичко ще стане автоматично, от само себе си!
Човек се притеснява, защото взема в ръцете си своя живот, целия свят и Самия Бог, и си мисли, че той самият трябва да сглоби тези неща, за да сработят, и се чуди как ще го направи… Така грижата ни съсипва и затова отците са казали, че грижата е изображение на ада. С други думи, човекът може да се обърне изцяло към Бога и по този начин да гледа на живота си и да го направлява. Естествено, той ще има грижи, но ще види, че животът му се подрежда чрез Бога. Тогава той ще спечели и великия дар на вярата. Затова в новозаветните разкази Христос укорява невярващите не защото са лоши хора, а защото не са разбрали колко много Бог цени човека, не са разбрали каква връзка подобава да имат с Бога, каква част от мен трябва да Му дам – най-добрата! Всичко хубаво, което имам и още повече. И само тогава ще мога да бъда с Бога, да разбера Бога и да живея в Бога. Ако можеш да повярваш, всичко ще бъде възможно за теб. Защо е възможно? По причината, която казах: защото вярващият е този, който живее в Бога. Тогава човек върви по водата, не се страхува, защото той познава Бога. Знаете ли какво нещо е да познаваш Бога? Най-голямото благодеяние в този живот, всичко най-велико, най-красиво, най-дълбоко, защото тогава човек придобива дълбок мир, дълбока тишина и дълбока свобода; тогава той узнава за Божиите неща. Онзи ден при мен дойде един млад човек, студент, и ми каза:
– Страдам, отче, имам натрапчиви идеи и изпитвам ужасен страх.
Той вземаше и лекарства, а аз му казах:
– Бог и човек са съединени по такъв начин, че нищо не може да се вмести между тях.
И започна да диша по-леко, и успокоен ми отвърна:
– Никой друг не ми е казвал подобно нещо досега!
И веднага бащата на момчето викна и със сълзи казваше: вярвам, Господи! помогни на неверието ми.
Този баща е пречистен чрез голямото нещастие, защото нещастията ни пречистват. Той е придобил голямо себепознание. Ако там беше някой фарисей, той би казал: „Аз! Знаеш ли аз каква вяра имам? Как се осмеляваш да ми говориш така! Кой си ти? Един пророк? Знаеш ли кой съм аз? Аз постя два пъти в седмицата, вчера ходих в храма и занесох едно теле, и други работи направих, а ти говориш на мен? Знаеш ли аз какво съм направил за Бога? Аз ли съм невярващ?“ Внимавайте! Някои от нас вероятно биха казали същото. Вижте обаче, че този баща е готов вследствие на голямото си нещастие през сълзи да каже: „… вярвам, Господи! помогни на неверието ми.“. Тези велики думи сякаш са писани за нашата епоха. На пръв поглед това е една абсурдна фраза. Вярвам и не вярвам едновременно! Вярвам, но неверието ме разяжда. Вярвам, но неверието ме владее. Искам да повярвам, но не мога. Днес много хора са така, дяволът се е погрижил и е вложил в ума им мисли, които ги предизвикват да кажат: „Всички попове са крадци! Всички са криви! Всички…“. Ти си „единственият добър“! „Единственият съвършен“! Така ли? Това е знак за крайната окаяност на човека. Какво те интересуват свещениците? Запитай се ти защо си вярващ? Заради еди-кой си свещеник ли стана вярващ? Заради Бога си станал вярващ. При твоя Бог ще отидеш. И свещениците и владиците най-много да помогнат. Ако не могат, ще се дръпнат встрани. Кой каза, че ти ще ги спасиш? Първо тях ще направиш добри и след това ти ще станеш добър? И как ще ги направиш добри, след като са свободни да бъдат лоши и криви? Аз ли ще ги направя добър? С други думи, ще изгубя времето си, живота си, за да стане добър еди-кой си дякон в еди-коя си църква, и да реша чак след това дали и аз да стана добър? Внимавайте, защото дяволът ни подмамва с такива безумици, че по този начин губим живота си, губим и себе си, губим и щастието си.
Вярвам, Господи! помогни на неверието ми.
Продължението на евангелския текст показва, че на Христос това не Му харесва толкова много, Той не казва: „Виж, детето ми, добре! Аз ще ти помогна да повярваш!“, а: „… Иисус, като видя, че се стича народ, запрети на нечистия дух и му рече: дух неми и глухи, Аз ти заповядвам: излез из него, и не влизай вече в него! Той не му казва: „Ще ти помогна да повярваш! Добре си така, както си…“ Той не му казва това, не го оправдава. Той не му казва: „Добре си така двоедушен. Добре, че искаш да повярваш и не можеш!“ Той изобщо не му казва това, а се смилява над неговото нещастие, над неговата безизходица, над слепотата му. След като се събира народ, Той прави за този човек онова, което диктува Неговото милосърдие – заради сълзите, които е пролял, заради съкрушението, което има в себе си, заради неговото осъзнаване, че всъщност е невярващ, че иска да повярва и не може. Без да оправдава неговото положение, без да казва: „Горко вам фарисеи, лицемери! Скандализираха бедния човек!“ Христос казва това в друг случай, но не тук, което означава, че този човек не би трябвало да бъде в това състояние. Нищо не оправдава неговото състояние и тук трябва да бъдем много внимателни.
И духът, като изкрещя и го стресе силно, излезе; а момчето стана като мъртво, та мнозина казваха, че то е умряло.
Множеството винаги взема лесно решения – „…то умря“. Но момчето не е умряло, а това, което е станало, е, че бесът е излязъл от него и понеже то нямало собствен живот, тъй като толкова време било движено от него, затова било като мъртво. Понякога човек става вярващ, идват неговите приятели, чудят се и му казват:
– Какво беше преди и къде стигна сега? Все на църква ходиш, все се молиш, живот ли е това? Станал си като мъртвец!
– Да, но от мен излезе немия дух, който ти имаш, побутва те и те води, където си иска; и това, което наричаш живот, не е живот, а е твоят ад. Не си това, което си мислиш, че си…
Но Иисус, като го хвана за ръка, изправи го; и то стана.
Той направил така, защото в този момент момчето наистина било живо и можело само да се крепи. След това дошли учениците и Му казали:
– Защо ние не можахме да го изгоним?
Защото не знаете Кой точно съм Аз, не знаете как точно става чудото и какво точно е чудо! Чудото е онази следа, която Божието присъствие оставя там, откъдето мине Господ. Когато Господ мине през моя живот, Той оставя нещо зад Себе Си, този прах са чудесата. Чудесата не са цел. Чудото е знак за това преминаване.
Отговори им: тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост.
С тези думи Иисус сякаш им казва: „Невярващи сте!“ Пост и молитва прави само вярващият. Виждали ли сте някога някой невярващ да пости и да се моли? Не. Той не им казва, че не са вярващи, за да не ги обърка. А можеше да им каже:
– Неверни сте и вие като него! И вие не знаете какво искате!
Той обаче не им го казва, защото това би ги объркало изключително много. И тогава биха Го запитали:
– Как така невярващи? Ние оставихме всичко и Те следваме! Какво е това, които ни говориш?
Вместо това Той им казва:
– Не постите достатъчно и не се молите достатъчно!
Сякаш Той им посочва, че нямат представа за това с каква цел са събрани заедно. Защото който знае това, той пости, моли се, прави и много други неща, тъй като това му диктува богопознанието. Не е възможно човек да има известно богопознание и да не се моли. Той или няма да се моли и няма да познава Бога, или ще се моли и ще познае Бога, и чрез молитвата ще върви още повече към дълбините на това познание. Същото нещо става и с поста, който има много равнища. Всъщност постът е всеобхватно съсредоточаване в Божиите слова. Той не е някакво сухо външно действие, което може да се осъществява без помощта на Бога. Постът не е някаква диета. Какво всъщност е постът? Съсредоточаване над думите „… не само с хляб ще живее човек…“ (Лука 4:4), съсредоточаване в реалността на Божието присъствие, което в даден момент прави възможно да живеем и без лукса на храната…
Като излязоха оттам, минуваха през Галилея; и Той не искаше някой да узнае.
Иисус не искал никой да знае къде се намира и какво прави. Защо? По същата причина, поради която съвременните светци, които познаваме, бяха разочаровани. От това, че всички хора ходеха да искат от тях чудеса и не се интересуваха от някаква промяна. От „царството Божие, дошло в сила“ те не се интересували. Затова Христос не искал много хора да знаят, че върши чудеса, защото чудесата не са Негова цел, те заблуждават всички тези маловерци и по парадоксален начин ги правят още по-маловерни. Така отивали при стареца Порфирий и му казвали: „Намери ни съкровища! Ще ти дадем да си оправиш манастира! Виждаш ли някакво съкровище там, където виждаш водата?“. На о. Яков от остров Евбея половин Гърция му се обаждала: „За кого ще се омъжа?; „За коя ще се оженя?“… Същото се случвало и на стареца Паисий. Сякаш те били някакви медиуми. И затова днес сме свидетели на мълчание от страна на такива велики личности. Защото хората искат Божиите добрини, но не и Бога. Всеки иска човек, който да има пророчески дар: „Ако има и дар на прозорливост, да ми каже всичко, а аз да седя и нищо да не му казвам…“ И като ти го каже, какво ще стане? Цялата тази корист ще те направи по-голям вярващ или по-голям невярващ?…
Защото учеше учениците Си и им казваше, че Син Човечески ще бъде предаден в човешки ръце, и ще Го убият, и на третия ден след убиването ще възкръсне.
За учениците това били непонятни неща. Човек не може да проумее този сблъсък между Бога и света. Бог не отговаря на нашата мяра. Ние постоянно Му предлагаме да стане незначителен като нас. Предлагаме Му да прави това, което на нас ни харесва, Той обаче ни казва: “ Вие ще правите това, което Аз правя!“ Само това е отговорът на човешката драма. В противен случай Бог ще стане като един от нас, ще отвори офис за подкупи и ще ходим да искаме: назначение на работа, брак, печалба от лотарията, хубав автомобил, втори, трети… Ние ще Му даваме подкупи, ще „разобличаваме“ грешниците: „В тази къща, Господи, ако случайно не си забелязал, има един, дето изобщо не пости!“. Такъв бог ни устройва… А истинският Бог иска да ни изведе от нищото, в което се намираме, от смъртта…
Както стана ясно, чудото не е цел, а врата, но и то е последица от нашето състояние… Не се ли очистиха десетима, къде са останалите девет? С други думи, фактът, че ще живееш още пет години, това ли само осмисля твоето съществуване? Окаяни човече, това, че ще живееш още 5 или 10 години, това ли е всичко? Срещнал си Този, Който ти дава вечен живот тук и сега, предлага ти това неочаквано, под формата на изцеление, и сякаш ти казва:
– За Мене не съществува ни болест, ни смърт, Аз съм над това!
– Върви да Го намериш!
– Няма!
Едно чудо, след това второ чудо, и трето, и да живея сред чудеса и пак да бъда неверен… Затова са страшни онези евангелски думи, според които Христос предвещава, че някои ще дойдат и ще Му кажат:
– Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме?
– И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал…
Превод: Константин Константинов
