„Ако умреш преди да умреш…“
Размисли на стареца Никон Светогорец за надписа в някои светогорски манастири „Ако умреш преди да умреш, когато умреш, няма да умреш“
Това е мъдър израз. Има два вида смърт, душевна и телесна. Бог казал на Адам: „В деня, в който ще ядете от този плод, ще умрете“. Но виждаме, че те не са умрели. Нима Бог е излъгал? Не. Той е имал предвид смъртта на душата. Те наистина умрели, защото се откъснали от Бога. С акта, който са извършили, те показали, че искат да съществуват независимо от Бога, като Го оставят встрани.
След смъртта на душата настъпила и смъртта на тялото. Но както умираме за Бога, така можем да умрем и за греха. Трябва да си кажем: „Няма да наскърбя повторно Бога, няма да съгреша повторно“. Друг е въпросът дали човек успява или не. Значение има решението и борбата, която ще водим, за да не съгрешим. И в онзи миг човек се ражда за Бога – отива при свещеника, изповядва се, и започва да живее като християнин. Преминал е към Божия живот, умрял е за света и за греха. И тъй като е умрял по този начин, преди да умре телесно, именно затова, когато умре телесно, душата му няма да загине. Затова е и този надпис в манастирите, който гласи: „Ако умреш преди да умреш, когато умреш, няма да умреш.“.
Нека благият Бог ни помогне да умрем за греха, за да се спасим от душевната смърт, защото, ако душата съхрани живота си, ще го предаде и на тялото. Душата винаги предава на тялото от това, което я укрепва. За разлика от тялото, което никога не предава на душата от онова което го укрепва. Когато душата укрепва, и тялото получава сила. Колкото и да укрепва тялото, това отнема, а не предава на душата. Когато душата намери своето здраве, тогава и на тялото ще предаде сила…
Старецът Йосиф Исихаст и един благословен монах (първият негов послушник) о. Арсений Пещерняк тръгнали към местността „Свети Василий“, минали през скита „Св. Анна“ и искали да отидат в Карея. По пътя ги попитали:
– Вървите боси в снега, ще успеете ли да отидете в Карея?
– Няма да успеем.
– И какво правите, когато падне нощта?
– Дълбаем дупка в снега и всеки влиза в дупката си.
Те се молели с броеницата, правили поклони, и спели в тези дупки, докато снегът валял и ги покривал. Сутринта се събуждали, оттърсвали снега от себе си, отново отправяли молитви, правели поклони, и продължавали към Карея. Как е възможно това? Логично ли е? За нашия разум – не. Тяхната душа обаче предавала на тялото такава сила, че можели да правят неща, които за други били невъзможни, но за тях те били напълно естествени.
Един отец в Неа Скити, който не ги приемаше, за да кажеш, че иска само да ги възхвалява, разказа следната история: „Няма да забравя едно нещо, което видях преди време. Дружината на стареца Йосиф Исихаст се подвизаваше в една пещера до скита „Малката Света Анна“. От килията си мога да виждам пещерите, където те пребиваваха. Един ден трябваше да изляза нанякъде по работа, и облякох всичко, което имах, защото беше люта зима. Ако някой ме видеше, щеше да ме вземе за мечка…“. Той минал покрай скита „Света Анна“ и продължил към „Малката Света Анна“, когато насреща видял стареца Йосиф със своите събратя. Отецът съзрял нещо като бетонена кутия, чиято страна била с дължина половин метър, върху която имало отвор. Вътре бил влязъл братът на Йосиф Исихаст, но не се побирал. Той бил в това циментово нещо, но половината му тяло стърчало навън и било заринато в снега. „Ако не го бях видял с очите си, никога нямаше да го повярвам! Как можеше да спи в снега и да остане жив? Ние обличаме какво ли не… не за да се покрием от снега, не за да се заринем в него, а само за да можем да излезем навън… да не замръзнем и да не се простудим!“. А този брат бил заринат наполовина в снега и спял. Наполовина бил в този бетонен фризер и наполовина навън.
Ето какво прави душата, когато укрепне, как предава сила на тялото… Затова преди всичко трябва да се грижим да не умре душата. Да умрем за греха, да не живеем за греха, а за любовта на Христос, който е умрял, за да живеем ние…
Превод: Константин Константинов
