Бог не е за малцина, а за всички
Живеем в епоха на всеобща криза, на рухването на идеи и основни принципи за живота. Алчността, пресищането и отчуждението са господарите на днешния свят, подкрепяни от властолюбието и себелюбието. Преживяваме огромни екологични катастрофи. На дневен ред е антиевангелският принцип „По-блажено е да вземаш, отколкото да даваш”. Сякаш живеем изпълненото пророчество на свети Антоний Велики, който казва: „Ще дойде време, когато хората ще станат луди и когато срещнат някого, който не е луд, ще се обърнат към него с думите: „Ти безумстваш”, защото не прилича на тях” ”.
От своя страна, Църквата изчерпва своята мисия в благотворителни дейности. Не че това не е важна част от нейната мисия, но съвсем не се изпълва с нея. Благотворителност може да прави и социалното министерство, както и някой масон, друговерец или атеист. Нашите млади хора има нужда Църквата да им дава не просто средства и хляб, а дълбок смисъл и посока на живота. Младите искат да разберат защо живеят и накъде отиват, защо са се родили и защо умират. Много са изморителни онези богословски беседи, които нямат никаква връзка с опита от живота в Бога, толкова изтощителни са клишираните проповеди, голословният морализъм, словесните риторики, поученията без личен пример.
Днес пребиваваме в самота, и с охладнелите си сърца разбираме общуването с другия предимно от перспективата на лицемерието, съперничеството и завистта. Отношенията ни с ближния имат срок на годност. Действително ако човешките отношения не са в Христос, в божествената истина и любов, те се изчерпват. Без Христос между личностите не съществува истинско общение, търпение и компромис.
Всяка човешка личност е уникална, свещена и неповторима. Всяка личност е напълно различна и се нуждае от особено уважение. Всяка личност е сътворена по Божия образ. Различията и понякога несходството между личностите в крайна сметка представляват удивителна симетрия. Не биха могли да съществуват двама еднакви човеци, но те са идентични в любовта, която Бог е вложил в тях. Затова и те могат истински да се срещнат и да се разберат в смирението, което проявяват един към друг.
Съвременният човек притежава стократно повече знание от своите предци. И въпреки това огромно знание за света и за цялата вселена, човекът знае толкова малко за вселената вътре в себе си, за най-близката реалност до него – собствения му Аз. С лекота преодоляваме всяка пречка, за да изследваме галактиката, но често изпитваме непреодолими трудности да се разберем с човека до нас. Технологиите се развиват със стремителен устрем, но злото в света остава непредотвратимо.
Днес познаваме само една десета от функциите на човешкия мозък. Знаем много и не знаем още повече. Всеки човек е необяснима и неизразима тайна: защо определена личност обича точно това, а не другото; защо мрази толкова смъртоносно дадено нещо; плаче ли често; кога изпада в меланхолия; кога се страхува; как твори; от какво се определя характерът й, какъв е вкусът й… Всички тези особени черти отличават един човек от другите с недостижимото величие на неговата свещена неповторимост.
Младият човек се пита за връзката между душата и тялото; какво точно е душата и какво е смъртта. Не винаги е известно точно кога започва и кога свършва животът. Животът не се определя от светските закони, защото представлява труднообяснима тайна. Месогейският митрополит Николай казва: „Ние сме невероятни малки, прекалено сами, представляваме само един миг за космическите времена, за да кажем а) че познаваме света, б) че го разбираме и в) че можем да комуникираме”.
Въпреки свръхинтензивните комуникации в съвременния свят, днешният човек страда от влудяваща самота. Въпреки огромното познание за света, което днес притежава науката, човекът пребивава в окаяно незнание. Защото много от учените искат да елиминират идеята за Бога. Ученият смята, че може да напредне без присъствието на Неговата сила и помощ. Ученият се доверява на своите знания и сили, и не иска никаква друга подкрепа. Старецът Паисий казваше: „Готов съм да обсъждам всякакви теми, освен тази за съществуването на Бога. Да твърдиш, че Бог не съществува, е сякаш да ми кажеш, че не съм се родил от майка ми или че расото ми не е черно… Каква дискусия да водим?”. Чувал съм една история за двама студенти, които посетили стареца и му задали именно въпроса за съществуването на Бога. В това време край тях минал един гущер и тогава старецът казал: „И безсловесните животни вярват в Бога, а разумният човек не вярва!“, и в следващия момент се обърнал се към гущера и го попитал: „Съществува ли Бог?“, а влечугото съвсем ясно кимнало утвърдително с глава.
Преди няколко години в Англия атеисти направиха кампания – сложиха рекламни надписи върху лондонските автобуси, поставящи под съмнение съществуването на Бога. Но защо има такава тревога за нещо, което не съществува? Трябва да сме наясно, че сме безсилни да докажем с изцяло рационални средства съществуването на Бога и откровено казано – това не ни вълнува толкова, вместо това ни интересува как да се подвизаваме още по-силно, за да открием Неговата удивителна красота в нас.
В Православния Изток никога не е възниквал въпросът дали има Бог. Хората са съгрешавали, но през ум никога не им минавала идеята да не би Бог да не съществува. Затова и никой от богоозарените свети отци не е писал слово, посветено единствено и изцяло върху доказателствата за съществуването на Бога. Православното Предание говори само за Неговото сигурно присъствие. Ако Бог се доказваше по научен път, нямаше да си заслужава да вярваме. Бог се преживява и се открива; не ние Го откриваме, нито Го доказваме.
Не може да бъде постигнат Умонепостижимият, не може да бъде вместен Невместимият. Тайната не се изследва, не се проумява, а човек опитно я преживява и участва в нея по умонепостижим начин. Бог не е недостъпен, а достъпен и близък по Своите нетварни енергии. Бог е едновременно всемилостив и всеправеден. Неговата справедливост не обезсилва Неговата любов. Неговата справедливост не Го прави наказващ и отмъстителен. Не съществува нещо зло в Бога, ни казват богоносните свети отци. За нас, страстните, Безстрастният се е разпнал от безкрайна любов, за да ни въведе в радостната вечност. Неговата любов е внимателна, нежна, така че да не нарушава нашата свобода. Неговата сила не ни заплашва, а ни трогва и умилява.
Бог се открива най-вече на истински смирените и обичайно се крие от гордите. Бог почива в кротостта и смирението. Вместо това обаче демонстрирането на високомерие днес се приема за постижение, сила и украшение на човека. За съжаление, липсва много това духовно мъжество и сред християните. Човек забелязва и зад църковните стени плитък, посредствен, скован, окаян и страхлив дух.
Бог не е за малцина, а за всички. Но, както казахме – със сигурност се открива на смирените, а се отдалечава от егоистите, рационалистите, всезнаещите, псевдоинтелектуалците. По-скоро те не Го искат в живота си. Те чувстват, че Той ги безпокои, изобличава, затруднява.
Бог не е привидение, идея, човешко изобретение или някаква психическа необходимост. Той е жив, и близък, прощаващ и любящ. Ще Го почувстваме точно така, ако Го доближим без предразсъдъци, резерви и с доверие. „С нас е Бог, разберете, народи, и се покорете, защото с нас е Бог!”.
Св. Лука Войно-Ясенецки казва: „Вярвам от все сърце, че над този духовен и материален свят съществува великият и всесилен Бог. Това, което ние поставяме под съмнение, е правото на науката да изследва духовния свят с нейните методи. Защото духовният свят не се изследва с методите, с които се изследва материалният свят. Тези методи са напълно неподходящи, за да изследваме духовния свят. Откъде знаем, че съществува духовният свят? Кой ни каза, че съществува? Ако ни попитат за това хора, които не вярват в Божието Откровение, ще им отговорим следното: „ Каза ни го сърцето”… Това е познание чрез сърцето. Нашето сърце не е само централният орган на кръвоносната ни система, а и органът, с който познаваме другия свят и придобиваме най-висше знание. Това е сърцето, което ни дава възможност да общуваме с Бога и с горния свят”.
Чистотата на сърцето е необходима за виждането на Бога. Затова св. цар и пророк Давид казва в псалмите: „Сърце чисто създай в мене, Боже”. Обратно, нечистота на сърцето не може да доближи Бога. Псалмопевецът казва: „Рече безумец в сърцето си: „няма Бог”. Според св. Григорий Палама умът трябва да слезе в чисто сърце, за да срещне, познае и се сроди с Бога. Той казва още, че Бог има една немощ: не може да се всели в нечистотата. Затова Църквата и богоносните отци постоянно говорят за трезвение, очистване, покаяние, сълзи, аскеза, бдение, пост и молитва.
Особено се радвам, когато срещам простодушни хора, които имат спонтанна, гореща и непоколебима вяра. Радвам им се и истински им завиждам. Преди време една бедна жена от провинцията ми написа:
„Получих писмото ти, почувствах голяма духовна радост и ти благодаря от сърце! Света гора никога не излиза от душата ми. Затова вярвам, че нещата, което получавам от там, ми ги изпраща самата Пресвета Богородица и чувствам кураж и радост. Моля се на Божията майка: „Пресвета Богородице, очисти твоята Градина, за да се успокоят твоите свети работници, монасите, които те славословят. Те са твоите цветя, които я красят. Полей ги с твоята благодат, за да бъдат винаги цъфтящи, и изпрати тяхното благоухание в целия свят. Постоянно се моля. Но за какво да се помоля по-напред? За близки, за врагове, за нашата Църква, за нашите манастири? След това, Бог как ще чуе, мене, грешната? За мой заслон и радост имам Църквата. Лекарството ми за моята болест там го намирам, то е молитвата… Чета за Света Гора и се изкачвам на небето. Бог да умножи светите човеци на земята, да просветляват нашия мрак!
Една грешна майка. Не ме наричай госпожа, не заслужавам.”
Не е ли удивително това писмо? Една обикновена, бедна, болна, стара жена – ето как се изразява тя. Кой образован би писал така?
Нещастен е този, който не познава Бога, ако ще да има всички богатства и слава на света. Жената с писмото е блажена, ако и да е бедна. Тя е намерила своята посока. Съществуват още много блажени хора като нея, останали скрити за света. Но всеки от тях претърпява своите изпитания по пътя към Бога. Мъчение е да претърпяваш трудностите на ближния, болките на болестта, на вдовството, на сиротинството, на отхвърлянето. Мъчение е да се отрече човек от себе си. Да се отрече доброволно от нечестното богатство, светските наслади, почестите, величието, славата и въобще от всичко, което удовлетворява и радва плътта.
Всяка светска радост се оказва много незначителна пред радостта, която Христос дарява на Неговите верни ученици. Затова старецът Паисий има право, когато казва: „Имам едни везни и от едната страна поставям всички радости на света, а от другата – поставям половината от моята радост. И везните се наклоняват към мене!”.
Превод: Константин Константинов
