Възкресение в затвора

Otets_Gheorge_CalciuОтец Георге Калчу Думитряса (1925-2006 г.) е символ на румънското православие. Той преминава през ада на „превъзпитанието” в комунистическите лагери и оживява по чудо, въпреки тежкия затворнически режим и репресии, на които е подложен. След като е помилван през 1964 г. (заедно с всички политически затворници), той завършва филология, а след това и богословие. Вече като духовник и преподавател в Семинарията в Букурещ, той отново е арестуван през 1977 г. Осъден е на 10 години затвор на 4 май 1979 г. но е освободен предсрочно на 20 август 1984 г.

Представяме ви спомен на румънския отец за посрещането на един Великден в затвора, споделен пред православни студенти през 1998 г.

Ще ви разкажа за един мой Великден в затвора преди години. Подготвях се за празника. Доколкото можех, бях глух за обидите, безчувствен за ударите, безразличен към глада, стоплен от вътрешна молитва. В нощта на Великден, в полунощ, чух да бият камбаните на Аюд*. Техният звън направо прониза душата ми. Не беше рязък звук, сякаш е до теб, а далечен тътен, който проникваше през дебелите зидове на затвора. Беше като изпратено от външния свят послание, от света, който празнуваше Христовото Възкресение.

И аз запях „Христос воскресе…“. Първо само наум, но след това усетих нуждата да го изпея не със силен глас, но така че да се чувам сам. Наоколо цареше гробна тишина и всяко движение в затворническите килии лесно се чуваше навън, в коридора. Разбира се, пазачът ме чу да пея и дойде да ме наругае. Реших да престана с песента си, за да не смущавам с грозни думи тази свята възкресна нощ. В ума ми нахлуха спомени за празника от детските ми години; за най-милите ми прекарвания на Великден с учениците от Духовната семинария. Става въпрос за невинността, за детската невинност и за тази на младите хора, които ме поддържаха и по-късно, по време на моите проповеди.

На следващия ден пазачите се сменяха в 7 ч. сутринта. За нашето отделение, което беше със специални санкции и наказания, пазачите бяха шестима (повече в сравнение с пазачите в другите отделения на затвора). Те идваха под строй. Пазачът, който е бил дежурен през нощта, влиза в строя при другите, а този от новата смяна излиза, остава в сектора и отваря вратата. Когато пазачът влиза в килията, ние трябва да сме застанали с лице към стената и с гръб към вратата. Той влиза и оглежда дали всичко е наред. Нямахме право да се обърнем с лице към вратата, докато не чуем, че вратата вече се заключва.

През онази Великденска сутрин обаче аз не се обърнах с лице към стената. На смяна беше един пазач… Ако сте виждали красив дявол, този човек беше такъв – същински красив дявол. Беше младеж от село, строен, висок, със сини, направо ангелски очи. Винаги елегантно облечен, с изрядна униформа. Другите пазачи се появяваха доста мърляви, но този винаги бе безупречно чист и спретнат. За сметка на това, в него имаше една необяснима жестокост. Трудно е да разбереш как може човек с такава ангелска красота да бъде толкова жесток! Ако този човек не биеше в смяната си поне петима души, сякаш нямаше да се чувства добре; сякаш не си бе свършил работата. Тук само ще кажа, че когато си в затвора, подложен на терор, по-лесно е да изтърпиш собствените си мъчения отколкото да слушаш как измъчват някой друг. Когато слушаш писъците… Повечето от тези, които ги биеха, бяха затворници за всякакви престъпления, а политическите бяха по-малко. Тези хора крещяха страховито, когато ги биеха. Докато ние мълчахме, никога не викахме. Но те викаха и нашето въображение започваше да работи. И си представящ ужасни неща. Това е такова голямо смущение за душата, че би предпочел теб да дойдат да те изведат и да те бият, само и само да не слушаш повече ужасните викове на другите. А този пазач бе един от хората, на които им доставяше удоволствие да измъчват затворниците.

През цялата онази нощ се бях молил на Господа. Може би бях изрекъл стотици пъти „Христос възкръсна от мъртвите, като със смърт смъртта потъпка, и на тези, които са в гробовете, живот дарува“. Може би го бях казах дори хиляди пъти. За да навлезе надълбоко в мисълта и сърцето ми истината за Възкресението. В онази сутрин, щом пазачът влезе, стоях с лице към вратата и казах: „Христос воскресе!“. Пазачът погледна към мен, обърна глава, погледна към другите, който бяха с гръб към него. Отново се обърна към мен и каза: „Воистину воскресе!

Това за мен беше като удар в тила. И тогава разбрах, че не той ми отговори „Воистину воскресе!“, а самият Ангел Господен. Този, който е седял при Христовия гроб и е казал на жените мироносици: „ …защо търсите Живия между мъртвите? Няма Го тука, но възкръсна“. Чрез устата на пазача ангелът ми потвърди Възкресението, защото в онзи момент имах нужда от такова засвидетелстване – Господ да потвърди чрез устата на врага ми истината за Възкресението. Моята килия се изпълни със светлина. А радостта ми беше толкова голяма, че в продължение на шест часа до обяда, когато носеха храната, бях озарен от такава радост и светлина, която не може да се изрази с думи.

Бях поверен на един полковник от управата на затвора, който отговаряше за политическите затворници, и издаваше специални заповеди за мен. Разбира се, в лошия смисъл на думата „специални”, а не в добрия. Той беше много зъл, когато беше трезвен. За наш, а най-вече за мой късмет, обаче по-често беше пиян. Тогава, в 12 ч. обедно време, чух стъпките му да прокънтяват към килията. Коридорите имаха изключителна акустика. Само като чуех стъпките, знаех кой идва, разпознавах ги, защото слухът ми бе особено изострен, духът ми следеше всяко движение, така че знаех не само кой идва, но и с какви намерения идва.

И започнах да си представям всичко като в театрална пиеса. Как ще стоя с гръб към стената. Ще се обърна с лице към него, ще го погледна в очите и ще му кажа “Христос воскресе!“. Вече бе различно от първия път. Вече не беше спонтанен вътрешен импулс. Беше като режисиран сценарий.

Той знаеше колко съм твърдоглав, а аз знаех какво представлява той – че няма никакво въображение и ще реагира според моите очаквания. И тогава, щом влезе, му казах „Христос воскресе!“. Той ме погледна и каза: “Ти видя ли го?”. Аз му отговорих: “Господин полковник, аз не съм Го видял, когато е възкръснал, но вярвам в истината на Възкресението заради авторитета на тези, които са Го видели – апостолите, учениците Му, мъчениците, на милионите християни, които са загинали, славейки Господа, умирайки или в мъки, или от естествена смърт, и които с живота си свидетелстват, че Христос е възкръснал. А Вие виждали ли сте Северния полюс? Вярвате, че той съществува, защото авторитетни учени говорят за него. Не сте виждали на живо нито Сталин, нито Маркс, само на снимки сте ги виждали, но вярвате в тях, защото авторитетни комунисти говорят за тях”.

Колкото повече говорех, колкото по-силни бяха аргументите ми, толкова повече сърцето ми се натъжаваше. Светлината от килията изчезваше. Защото се опитвах да давам логични доводи, с човешката си логика за Истина, която не се нуждае от аргументации. Самото произнасяне на “Христос воскресе!” е достатъчно, за да убедиш някого или да го изгубиш. Тогава разбрах, че сгреших и Господ ме изостави. Ангелът, който преди това ми беше отговорил “Воистину воскресе!“, който донесе светлината в килията ми, си замина… I www.cuvantul-ortodox.ro

 

*Румънски град в областта Трансилвания.

 

Превод: Сандра Керелезова

Близки теми: