Вярата, делата и общуването
Всички знаем евангелския текст за Страшния съд, от който обикновено правим някакви благочестиви нравствени заключения, които после никой не спазва. Това е малко опасен текст, защото човек лесно може да го изтълкува по един моралистичен, външен, да не кажа протестантски начин. Делата имат значение; хайде всички напред, да нахраним бедните. Във всеки случай странното е, че ние самите не храним бедните, въпреки своето добро разположение. С други думи, всички, които смятат, че смисълът на християнството е в тази външна благотворителност, незнайно защо, дори и нея не вършат.
Излишно е да ви казвам, че нещата са по–опасни, когато човек среща хора, които му казват:
– Виж, това, което има значение, е да си добър човек и да направиш определени неща в този живот. Останалото нека го оставим на поповете – изповедта, Тайнствата. За какво са нужни тия неща? Гладен бях и не Ми дадохте, така пише.
Това е външно, активистко, срамувам се да кажа – протестантско тълкувание, макар че в текста има и такъв нюанс. Както и в нашата страна, има определени духовни течения, които тълкуват живота на християнина именно по този начин – като нещо, което постоянно трябва да се доказва с дела по някакъв едва ли не истеричен начин. Затова тези хора питат:
– Какво прави монахът, който живее в планината? Къде е намерил човек, когото да нахрани и да напои? Къде намери човек, когото да посетиш? Болен човек, затворник? Не! Седиш си в килията и какво правиш? Губиш си времето! Вижте какво казва тук Христос – делата имат значение!
И дотук. Парадоксът е, че дори тези, които наблягат върху теорията за делата, всъщност не ги вършат, или ги вършат по начин, който със своята повърхностност и корист вместо удовлетворение предизвиква гняв. Сякаш делата се вършат, за да обожествят този, който ги върши, а не заради другия човек. Накратко, бих се осмелил да кажа, че и в Църквата са малцина онези, които вършат добри дела и благотворителност по тих и съществен начин, който не търси признание тук и сега. Виждаш братства, групи, които създаваме, и които имат ясно различими човешки черти в себе си.
Този начин на разглеждане на текста е много по-разпространен, отколкото си представяте. Ние, които имаме контакт със света, виждаме хора в нашите енории, които ти казват:
– Дадох милостиня преди 780 дни и затова съм изпълнил своя дълг! Какво ми говориш сега за останалите неща?! Евангелието не говори нищо за тези неща!
Виждаме и други, които правят точно обратното. Ако не видят такова демонстриране на дела, всичко, което става в Църквата, за тях става безполезно и ти казват:
– А къде са плодовете?
Ако говориш на един човек в света, той ще ти каже:
– Какво прави Църквата???
Има се предвид колко болници, училища и социални заведения поддържа Църквата. Идеята е да съпоставяме Църквата с някоя социална организация и да видим кой ще надделее. Разбирате ли? „Какво ме интересува дали съществува и нещо друго? Не съществува нищо друго!” – така ти казват.
Нещата не са толкова прости и трябва да сближим и обединим тези две измерения. Това е делото на богословието, делото на тълкуванието на евангелските текстове. Да сближим нещата, които изглеждат различни. От една страна имаме: „Непрестанно се молете”, а от друга: „Гладен бях, и не Ме нахранихте”. Сякаш тези неща са разнородни и доколко са такива става ясно, когато човек види как се тълкуват в различните деноминации.
Неотдавна бях в Англия и разговарях с един методист, който – не знам как – в един момент спомена св. Макарий Египетски:
– А-а-а, Макарий Египетски е най-значимият автор от всички!
Основателят на методизма обичал особено св. Макарий Египетски.
Попитах го:
– Как така?
– Не помните ли в тази и тази беседа, където Макарий говори за социалната дейност?
Св. Макарий е бащата на православния исихазъм. Той е живял преди св. Симеон Нови Богослов, преди св. Максим Изповедник, преди св. Григорий Палама. Той е изключително велик, поправил е оригенизма в еклисиологията и духовността и е основа за православното светоотеческо богословие. И виждаме как методистите го използват, защото някъде говорел за социалната дейност.
***
И така, какво обединява тези две неща? Кое е това, което ме свързва с общността; което от моя опит и преживяване ме води към другия? Каква роля играе другият по отношение на истинността на моя опит? Ако се чувствам спасен пред Бога, както лесно правят протестантите и пеят всички онези хубави песни, които съм чувал и на гръцки, каква връзка има моето индивидуално преживяване с другия до мене? Как накратко мога да примиря своя вътрешен свят със социалността? Днес това се поставя като цел както в християнството въобще, така и в православието, защото в православието присъстват и двете тенденции. Ще видите хора, които ви казват:
– Старецът, послушанието, изповедта и нищо друго!
Ще видите и хора, които казват:
– Какъв старец, какво послушание, какви са тия калугерски работи?
Следователно, проблемът е по-дълбок, отколкото си мислим и отколкото изглежда външно.
Трябва да мислим и търсим по-дълбоко. Например, в съчиненията на отците – не само на по-ранните, но и на съвременните. Да вземем св. Силуан Атонски или старец Софроний Сахаров. При тях срещаме възгледа, че именно любовта към враговете проявява духовната истина, тоест тя има огромно значение. Защо обаче? Защото това е единствената дарувана любов. Това е любов, която идва даром, която не търси своето, която не иска нещо в замяна, която е безкористна и следователно не мога да я придобия по естествен начин. Нужна е благодат, за да я придобия. По естествен начин не е възможно да възлюбя враговете, освен ако не се преструвам, че обичам външно. Това е друго. Аз обаче не мога да възлюбя врага, защото той атакува моя нарцисизъм.
Знаете ли, ударът върху нарцисизма на човека му причинява най-болезнената рана. Външните рани, фронталната атака, която някой отправя срещу моите принципи, не е опасна; тя дори ме зарежда със сила. Когато някой поразява моя нарцисизъм, когато наскърбява честта ми, когато отхвърля любовта ми, когато поставя под съмнение моите чувства, тези атаки поразяват идеята, която имам дълбоко в мен за себе си; идея, която в психологическата терминология до голяма степен е въображаема. Ако отнемем от естествения човек идеята, с която той си въобразява, че е добър – не казвам какъв е в действителност – че обича по някакъв начин жена си и децата си, ако му нанесеш удар и му отнемеш това, което си въобразява и което само той може да промени, и да каже: чакай, да не би всъщност да не обичам толкова много? – та, ако го удариш по това място, ще го нараниш много лошо. Тези рани са най-болезнени и затова не обичаме враговете. Ако възлюбя враговете, сякаш пускам вълка в двора си. Сякаш допускам някой да разтърси из основи това, което мисля, че представлявам. Това реално е врагът.
Не казвам противник, а враг. Едно е врагът, а друго – противникът. Противникът може в даден момент да стане приятел. Той е някой, с когото говоря и с когото се боря. Врагът обаче е нещо много по-дълбоко. Той иска да ме отхвърли, да ме унищожи; той иска да не съществувам. Затова отците казват, че осъждането и омразата, която е пълна с осъждане, са най-лошата форма на престъпление и реално са убийство. Символично убийство, но пред Бога то има значение не на лъжливо, а на реално убийство.
Връщам се обратно и казвам, че духовният живот се утвърждава аналогично на любовта, която имам към враговете – именно към враговете, а не към хората, които по една или друга причина са до мене и всеки ден ме облагодетелстват, от които имам нужда и в които намирам утеха. Сам Христос казва, че и разбойниците имат любов, доколкото единият се нуждае от другия. Разбирате ли, тази любов е различна. Следователно, тези две неща – вътрешният свят и социалната изява – се съединяват. Как ли? Те се съединяват, защото, ако вътрешно съм автентичен, естествено ще възлюбя и другия по автентичен начин. И колкото си по-автентичен, по-безкористен, по-несебелюбив, както казва св. Максим Изповедник, само тогава ще станеш и братолюбив; ще влезеш реално в труда на другия, ще възлюбиш другия, както той иска да бъде възлюбен.
Това има голямо значение, защото в противен случай другите хора стават обекти на нашето нарцистично утвърждаване. Аз утвърждавам своето величие чрез другия – виж само какъв баща съм, след като имам такова дете; колко съм важен, след като имам такъв приятел; колко неща заслужавам, след като правя това и това за другите и печеля тяхната признателност. Това са уж прости неща, но всъщност не са толкова прости.
И така, вътрешната и външната страна се свързват по този начин. Това, което чувствам, се утвърждава в отношението към другите. При човека, който може да възлюби несебично, нещата в духовен аспект са наред. Този, който не може да възлюби безкористно или не може изобщо да възлюби, духовно не върви добре. В този смисъл Христовите думи се тълкуват по напълно различен начин. Когато казва: „Гладен бях, и Ме нахранихте”, Той няма предвид: „Оставете всичко друго и вървете да нахраните другите!“
Доколкото не можете да имате такава любов, това означава, че нямате и другите неща; означава, че нямате молитва, че нямате изповед, че нямате живот в Църквата, че нямате благодат. Само чрез благодатта човек може да тръгне да посещава затворници или да храни бедни; само чрез благодатта. Това състояние на милостиня е духовно състояние, а не някакво моментно действие. Затова милостивият човек, милостивото сърце както казва св. Исаак, е постоянно горене, такъв човек гори постоянно. Защо ли? Необяснимо е. За всички и за всичко – за човеците, за растенията, за дърветата, за животните, за влечугите и дори за дявола, човекът гори, вътрешно гори, не може да се свести, не може да намери покой от прилива на любов към другите. Това е светодуховно, а не някакво естествено състояние. Никой не може да стигне дотам по естествен начин, защото се страхува от това, за което ви казах – от нарцистичната уязвимост, той се страхува, че другият ще го нарани.
Духовната любов не дири своето. Тя притежава Божията благодат и идва от дълбокото общение с Бога. Тя е пришествието на Светия Дух в човека. Следователно, когато в това състояние човекът раздава любов, той, вместо да обеднява, се обогатява. Когато обаче няма Светия Дух, това означава, че е в сила казаното от Фройд, а именно, че любовта е определен капитал: аз притежавам хиляда евро любов, нямам повече. Триста за жената, като има вероятност тя да ми върне 295, малко за децата, малко и за родителите, така че да си възвърна капитала, или поне да не го загубя. Това е естественото движение на човека, на естествения човек, повтарям. Естественият човек не може да живее състояния, които живее например старец Паисий, старец Порфирий и всички онези, които споменаваме понякога, и които обичат по необясним начин. От такъв свят човек излиза светлина, която те покрива. Той самият притежава тази светлина, дава я и на другия и ти отиваш и вкусваш от тази светлина, когато си близо до него.
Ние не можем да живеем близо един до друг, именно защото не е лесно да дойде тази светлина. Човекът се приближава до църковни хора, но те не излъчват тази светлина, тоест, няма място за мене в тях, няма го това взаимното проникване (περιχώρησις). Това е дума, която много ми харесва и която съществува само в гръцкия език: συγχωρώ – побирам, вмествам, но и опрощавам – което означава, че в душата има място за всички. Това значение има и взаимното проникване (περιχώρησις). Казваме, че ипостасите на Светата Троица се проникват взаимно. Тук стигаме до великото богословско понятие, която използвам и в своите книги – понятието единосъщие. Както Бог е три Лица и всяко от тях притежава цялата същност, тоест включва цялата божественост, така и човек, когато е автентичен, има всички други хора в себе си. И колкото повече хора има, толкова е по-автентичен, толкова повече израства духовно. И ако има всички в себе си – живи и покойници и се моли постоянно за всички, той е свят. Той не се моли, защото някой му казва да го прави. Това е най-великата от всички милостини. Кой ви каза, че милостинята е само даването на пари? Усмивката е дълбока милостиня, когато идва от състрадаващо сърце. Една дума, едно движение, много пъти един поглед дори е милостиня и любов, както и много често хилядите думи не са нито милостиня, нито любов.
Вземете някой психолог, психоаналитик, психиатър. Виждате, че след вероятно петгодишни усилия и парите, които човек ще даде, той пак ще прави психодинамични обяснения, но сърцето не получава вътрешна увереност. Човек може да стигне до там да мрази тези, които са го доближили в депресията или в неврозата му, защото сърцето му не е придобило усет за друго.
Имах приятел, който десет години ходеше на психоаналитик. Страдаше от депресия и накрая направи следното велико и страшно откритие, след като плати цяло състояние да стигне до него. Майка му също имаше депресия, защото беше загубила две деца преди него, следователно не го обичаше с цялото си сърце – и той се чувстваше отхвърлен. Тя го обичаше по свой начин, но не искаше да даде цялото си сърце, защото се страхуваше да не го загуби и отново да се нарани.
Какво означава това? Дали това състояние се изцелява? Не. Той отиде по-далеч, защото намрази майка си. И защо я намрази? Какво повече би могла да направи тя? Помислете колко по-различни са нещата, когато Божията благодат влезе в човека и миналото започне да не го боли. Тогава тези страшни неща, които човек носи – „Какво са ми направили, как са ме онеправдали!”; всички носим тези неща – по парадоксален начин спира да го боли за тях. Само тези, които са преживели това, знаят. Не съществува онова страшно, напрегнато, травматично състояние, което кара и мен да отвърна на нелюбовта с нелюбов. Виждате как по някаква причина човекът придобива мир, защото това, което получава, а именно благодатта, е нещо много повече, толкова по-велико, че не мисли за това, което другите му са причинили, а им благодари:
– Ей, добре, че ми причиниха това и се обърнах към Бога, та да получа всичко, което имам сега!
Той им благодари. Накрая мъчениците стигат дотам да се молят за палачите. Непонятно – защо се молят за палачите си? Болни ли са? Не, а просто това, което получават, е много велико.
Така християнството постепенно става като крепост, която нищо не може да съкруши. Разтърсваш се, човек си все пак, но всичко бива погълнато в този процес, където в крайна сметка значение има само благодатта, чрез която включвам другите в себе си. Това е велик подвиг.
Ще ми кажете сега: като говоря всичко това, постигнал ли съм го? Не, разбира се. Това е дело и пътуване за цял живот, но страшното е, че в крайна сметка единствено то показва колко сме напреднали в духовния живот.
Христос казва, че ще дойдат мнозина, които в Негово име ще правят чудеса, но Той ще им каже, че не ги познава. В името на Христос могат да станат чудеса. Всеки, който иска, може да призове Христовото име, естествено в момент на вяра, и да стане чудо. Това обаче не означава, че той сам е станал Христов, така ли е? Дали това означава, че този човек е станал сътелесник и едно с Христос, че Той е влязъл в живота му? Не, разбира се.
Нека внимаваме, защото мнозина искат да влязат в Църквата. Там наистина влизат доста хора, това е глобално явление, но малцина напредват. А за да направи някой следващата стъпка, е нужна подобна нагласа и движение. Например, ако по някаква причина човек има голямо себелюбие и не го види в себе си, той може да остане в тези външни неща и цял живот да мисли, че е нещо, а всъщност да не е нещо значимо. Това е причината, поради която днес някои хора с право ни казват, че не сме това, което би трябвало да сме. Обикновено имат право. Защото, ако намерят някой човек, който е в такова състояние, в каквото са били тези светци – св. Силуан Атонски, старец Порфирий, старец Софроний, старец Паисий и други, той коренно ще промени идеята си за Църквата и Христос. Той ще започне да разбира, че това е нещо много по-велико и дълбоко. Но ако той срещне някой, който (знаете какво имам предвид) взема малко оттук, взема малко оттам и накрая става нещо страшно (да не кажа, че вярата се използва за користни цели – и от миряни, и от духовници) – и човек разбира, че няма връзка с тези неща. Днес ние съблазняваме хората, защото сами не сме напреднали. Нашите реакции са на хора, които не са работили вътре в себе си, нищо не са разбрали от това, за което сега говорим. Тази външна връзка създава морализма и затова човек казва:
– Да, нямам проблеми! Както фарисея, давам си милостинята; благодаря Ти, че не съм като този и този; правя всичко, което трябва да правя и нямам абсолютно никакъв недостатък, мисля, че съм съвършен! Най-добър от всички!
Такъв човек няма Бога в себе си. Тук е великата тайна, защото, когато човек влезе в този път, пътя на взаимното проникване, на вместването на другия (опрощението), на единосъщието, този път, където истината се утвърждава от любовта и най-вече от несебичната любов, там човек разбира що за варварин е, там човек разбира в какво страшно състояние се намира, но досега не го е осъзнавал; там разбира, че въпреки цялата любов на Бога и утехата, която Бог му дава, самият той буквално още „не е врял и кипял”. Тогава започва борбата и чрез благодатта човек постепенно постига резултатите, които само Бог и човек виждат, а сетне започват да се проявяват и навън по един по-уверен и сигурен начин. Вътрешният живот има дълбочина не само в момента на ужаса и страха от смъртта; всички имат това; той е нещо много по-дълбоко. Тогава човек разбира какво означава безстрашието пред смъртта, какво означава животът, както и че духовният живот не се прекъсва от смъртта.
***
И така, какво ще стане с онзи подвижник-пустниник, който живее в планината и никого не вижда? Знаете колко хора биват облагодетелствани от неговите молитви и дори само от неговото присъствие? Светият човек, скрит някъде там, става причина за промяна на участта на човечеството, той прави света различен, той кара Бога да гледа на света по друг начин, той, скритият. Както злият, дори никой да не го вижда, излъчва злоба, която се разпростира навсякъде. Този, който обича, със своето излъчване ни кара да обичаме, а лошият, който няма нищо, излъчва злоба.
Следователно, в дългосрочна перспектива всичко се отсъжда аналогично на това в каква степен човек може да вмести другите в себе си. Там си проличава истината или лъжата на човека. От това човешко все-единство зависят всички аскетически добродетели.
Каква е целта на православното подвижничество – без значение дали някой става монах или живее в света и върши някакъв подвиг, например изповядва помислите си на някой старец? Целта на православното подвижничество е придобиването на любовта. Православното подвижничество е общностно подвижничество. Целта е човек да придобие несебичност, което важи с пълна сила и за брака. И друг път съм казвал: бракът е есхатологично тайнство, а не естествено състояние. Бракът е аскеза, тайнство – защото е откровено есхатологично състояние, в което човек трябва да обогати тази връзка и да я направи трайна и съществуваща. Тук са необходими аскетически добродетели, нали? Бракът е живот във вярата, а не просто живот на природно равнище. Бракът трябва да е жив; бракът е тайна, която има за цел това обхващане, включително и на детето, което е цял един свят. То няма да е винаги същество, което ще ми угажда; то ще поеме по своя път, ще прави грешки, ще ми причини болка.
Следователно, никой не може да се избави от другите, никой не може да се избави от взаимното проникване, от вместването на другите в себе си и от любовта, която ще бъде и нашият съд.
Превод: Константин Константинов
