В навечерието на Страстната седмица

Навлизаме  в тежки дни. Дни, в които си припомняме Христовите страдания; дни, когато и за нас ще бъде трудно да идваме в храма и да понасяме дългите служби, да се молим.

Мнозина поставят пред себе си въпроса дали си струва да ходят в храма, когато тялото е толкова уморено, когато мислите се разлитат, когато няма вътрешна събраност и истинско участие в това, което се случва.

Спомнете си тогава какво се е случило в дните на Христовите страдания. Колко много хора е имало там – и добри, и страшни хора – които биха дали много, за да се измъкнат от ужаса и изтощението тогава. Всички, които са били близки до Христа – как се е разкъсвало сърцето им, как са се изтощавали последните им сили, телесни и душевни, в течение на тези не много на брой, но страшни дни. И как вероятно стотици хора биха искали да се отскубнат от тази седмица, да се освободят от това, което ставало: от гнева, от страха, от ужаса…

Но животът не ги е пуснал да ходят никъде; нямало къде да се оттегли от страданията Господни Пречистата Дева Богородица; нямало къде да избягат от своя ужас Христовите ученици, даже в тези минути, когато страхът ги е побеждавал и те се опитвали да се скрият от гнева на народа. Нямало къде да отидат, за да забравят какво се случва, Никодим, Йосиф Ариматейски, тайните Христови ученици, верните жени-мироносици… Не са могли да се скрият никъде, защото ужасът е обитавал сърцата им,  ужасът ги е обхващал и отвън, и отвътре. Нямало къде да идат и тези, които с ненавист, упорито, злобно се домогвали до Христовото убийство.

Когато си спомниш това, нима няма да намериш за себе си място в храма през тези страстни дни.

И техните мисли са се обърквали, и тяхното сърце е изстивало, и техните сили са били изтощени; но те са изживели това събитие.  Защото предстоящото да се случи не е мъртъв спомен за нещо станало някога; това е събитие, което се намира в сърцето на нашите дни. На него се основава животът на нашия свят, и нашият собствен живот.

Затова каквото и да ви тревожи, колкото и малко да чувствате – и вие, и всички ние – ще ходим на тези служби; ще се потапяме в това, което ни представят те. Няма  да се мъчим насила да преживяваме каквито и да било чувства. Достатъчно е да погледаме, достатъчно е да послушаме; и да оставим самите събития – защото това са събития, не спомени – да сломят тялото и душата ни. И така – без да си спомняме за себе си, а като мислим за Христос и за това, което в крайна сметка се случва  –  ще достигнем и тази Велика събота, в която Христос се е упокоил в гроба; тогава и за нас ще се намери покой. А когато през нощта чуем вестта за възкресението,  и ние ще можем изведнъж да оживеем от това страшно вцепенение, от тази страшна смърт Христова, от умирането Христово, към което колкото можем се приобщаваме в течение на страстните дни. Амин.

Източник: портал «Православие и мир»

Превод: Илиана Александрова