Господи, смекчи сърцето ми!
Представяме ви откъс от беседата „Господи, смекчи сърцето ми!“ на архим. Андрей Конанос, включена в сборника „Укрепи душата си“, който излезе и на български език през 2014 г.
Струва си онази борба, която се води доброволно, свободно, където можеш да избираш между доброто и злото и да кажеш: „Аз избирам това”. Това е красивото! Да избереш Христос, макар че има и друго, което можеш да избереш. Не по принуда, не насилствено. Въодушевлението е добро във всяко хубаво нещо. Въодушевяваш се например за живота си, искаш да създадеш семейство, намираш някоя девойка и казваш: „Тази е!”. Въодушевил си се, но трябва и корен. Тази връзка трябва да пусне корен в тебе, да бъде изпитана, защото ще дойдат трудности. Почакай! Сега си я видял. Скарахте ли се поне веднъж? Не. Е, изчакай да се скарате един път, изчакай да се получи някакво малко недоразумение. Ще искаш ли след това да бъдете отново заедно? Там ще бъдеш проверен, там ще бъдеш изпитан. Когато излезете на разходка и всичко е хубаво, тогава е добре, но ако стане някаква грешка, ако се случи някакво малко недоразумение, една среща например, на която няма да дойде навреме, и видиш, че има някаква слабост, че не е подредена в нещата си или не е внимателна в думите си и говори много, тогава ще остане ли първото въодушевление? Във всичко – и в човешките, и в божествените неща. Защото, когато някой е неуреден в човешките неща, повърхностен, прибързан, просто ентусиазиран, той пренася това и на духовно равнище. Нашият живот е единно състояние, има връзка с всички неща от нашето съществуване – и с нещата, които говорят за Бога и с Бога, но и с хората.
Затова, когато виждат хора, които се въодушевяват, които хвърчат в облаците и полудяват от радост, светците много пъти са сдържани и казват: „Боже мой, дръж го! Дръж го!”. Затова онези, които много бързо се издигат духовно и искат да се молят сто часа, да постят без олио и т.н., ги дръпват. Един светец казва: „Ако видиш някого да хвърчи много високо, хвани го за крака и го дръпни надолу”. Малко да се снижи, да се сниши, защото тези резки политания, за съжаление, понякога създават и резки падания. Виждали сте в някой документален филм по телевизията как показват самолети, които излитат. А хората гледат отдолу: „Леле, какво излитане беше това!”. Отлепва се плавно от земята и полита, но след две минути внезапно се сгромолясва и се разбива. Потъва в облаци дим и огън и се питаш: „Къде отиде това излитане, къде отиде този полет?”. Сгромолясване и голям взрив. Затова, скъпи мой, не се отчайвай, ако тръгваш лека-полека, плавно. Колкото можеш, но стабилно. Ако можеш да се молиш пет минути на ден, помоли се пет минути, догодина може да се молиш десет минути, по-следващата година може да се молиш петнайсет минути и след това може да станеш човек, който обича молитвата, и ще се молиш с часове.
Не прави прибързано много неща, единствено с въодушевление. С това обаче не казвам, че въодушевлението е нещо лошо. Трябва да изпитваш и радост в живота от това, което правиш, да му се радваш, но едновременно с това трябва да се задълбочаваш. Трябва да се задълбочаваш! Нека имаме корен! Да бъдем християни, изпитани в живота, понесли удари в живота, и да се държим за Христос сред изпитанията. Защото Той казва: „… временно вярват, а във време на изкушение отстъпват”. „Тук те искам, в изкушението! В изкушението искам да останеш!” На една жена детето й умря и тя не стъпи втори път в храма. „Защото – казва – аз ходех и месех просфори, записвах имена, миех пода на храма през Страстната седмица… И нима Този, Който ми взе детето, е моят Бог? Бог ли е?” Виждате ли? Един Бог, Какъвто ние Го искаме. Един Бог, за Когото мислим, че ни обещава неща, каквито ние си ги въобразяваме.
Бог ни обещава! Той ни дава всичко. Обещава ни рая. Ние обаче не отиваме при Бога, за да ни угажда. Отиваме при Бога, за да ни формира, отиваме при Него, за да станем това, което трябва да станем, и Му казваме: „Господи, вземи душата ми, вземи нивата на моето сърце и ми помогни да придобия плодородна нива, смирено сърце, мека почва в моята душа, за да може Твоето слово да попадне в нея и да ме докосне”. Това е и отговорът на въпроса, който поставих в началото, когато казах: „Аз ли съм виновен, че съм това, което съм? Аз ли съм виновен, че душата ми е повърхностна, прибързана… Аз така се родих, така израснах, така ме научиха. Какво съм виновен?”. И Христос казва: „Като начало, не си виновен, но ти не си бездушна нива, не си земя, не си само пръст. Имаш и душа – безсмъртна, разумна. Имаш и още едно велико нещо, което няма никое друго същество в света – произволението”.
Произволението – вътрешното желание, склонността на твоето сърце. Имаш произволение. Може да си повърхностен, безразличен, хладен, но вътре в себе си – твоето най-дълбоко аз, твоето най-дълбоко битие – може да искаш красивото, доброто, да имаш копнеж за нещо различно, въпреки че не го живееш. И да казваш в себе си: „Господи, душата ми не е добра и смирена земя. Жесток съм, инатлив съм, егоист съм, нервен съм, опърничав съм, безочлив съм – имам всички недостатъци в себе си. Така виждам душата си. Такава окаяна нива е сърцето ми. Обаче бих искал!”. Това е произволението, това „бих искал”. „Бих искал, Господи! Ти, добрият Земеделец, си Този, Който може да промени тази нива. Искам да поискам, искам да се променя. Не мога сам, защото това е почвата на моята душа – негодна, безжизнена, суха като пустинята. Както някои ниви, върху които отдавна не е падал дъжд и са се напукали, земята се е пропукала, разтворила се е и виждаш вътрешността й. Никакво семе не може да се хване. Нито любовта, нито смирението, нито милостинята, нито добротата покълва в мене, нито едно от тези неща. Само пороци. Станал съм твърд.” И Христос казва: „Не ти се карам за това, което си, карам ти се за това, което не ставаш. И можеш да станеш, ако ми дадеш уют, възможност да вляза в душата ти, да вляза в твоята нива и да я поправя. Искаш ли? Искаш ли?”.
Това е разликата между притчата и реалността. Притчата си е притча, няма пълно съответствие с нашата душа. Защото нашата душа не е безволева нива, не е мъртва като почвата на земята, но има разум, има воля, има желание. На кого отдаваш волята си, към кого отправяш желанието си? Кажи на Христос: „Господи, не съм този, който трябва да бъда, не съм тази, която трябва да бъда. Земята на моята душа е безплодна нива, но искам Ти, Господи, да ме промениш! Дойди да ми помогнеш! Ти можеш всичко!”. Затова в началото казах, че Христос не укорява. Той не коментира нито една от нивите по отрицателен начин, не прави забележки, а просто описва, смирено. Припомнете си какво казва: „Не дойдох да съдя света, а да спася света”. „Дойдох да ви спася.”
Когато Христос дойде и те намери в летаргия, когато види, че ти тежи да живееш, че ти тежи да ходиш на църква, да се молиш, Той няма да дойде да ти прави забележка: „Не те ли е срам да ти тежи!”. Не! А ще ти каже:
– Тежи ли ти?
– Тежи ми… Камбаната бие, а как ми тежи и ми се спи…
– Добре! Искаш ли Аз да докосна сърцето ти? Искаш ли да те позная и ти да Ме познаеш по-добре? Искаш ли да отвориш душата си, за да вляза в нея?
– Не искай от мене обаче църкви и такива неща! Не мога. Тия работи – проповеди, църкви, попове, беседи, не ги мога!
– Виж, не мисли за тия неща с тревога, те ще дойдат с твоето благоизволение, с твоето благо сърце. Искаш ли?
Това „Искам!” очаква Христос, това добро желание. И да Му кажем:
– Да, Господи, искам! Бих искал да ми помогнеш да се променя! И нивата на моята душа да стане такава, каквато Ти искаш – добра и блага земя, плодородна.
Да се хване семето, да попадне в душата и тя да го попие. Нали това е естественото? Нали естественото е да вали дъжд и земята да го попива? И когато земята попие водата, ще се изпълни с цветя, зеленина, благоухания, красота.
– Искаш ли?
– Разбира се, че искам!
Е, не се разбира! Ще ми кажете: „Чакай сега, така ни объркваш!”. Да, не се разбира, защото Бог приема много сериозно думите, които изричаш. Внимавай! Внимавай! Ето какво ще ти кажа, казвам го на себе си, казвам го и на тебе: никога не казвай на Бога неща, които не вземаш на сериозно! Христос те приема много сериозно. Когато ти Му говориш, Той е сериозен, не се отнася към тебе лекомислено, на шега. Когато говориш с Христос, Той те слуша много сериозно, дава цялото Си сърце, наостря слуха Си, тоест насочва вниманието Си, и се обръща, за да те чуе. И каквото Му поискаш, Той ще ти го даде. Ще ти го даде с цената, която то има, и с процеса, който е необходим. С други думи, когато ти, с твоите инат, нерви, егоизъм, странности, скрити страсти, стари грехове и пороци, вкоренили се в тебе, кажеш на Христос: „Господи, дойди и ме избави, отстрани недостатъците ми, направи ме нов човек, промени душата ми!”, Христос ти казва: „Започвам да действам! От този момент започвам да те поправям. Ще направя нивата ти невероятно красива!”.
И знаеш ли как става това? Става с копаене, става с плуга, който се забива в пръстта, с машините, които разорават почвата, обръщат сухата пръст и разбиват парчетата, твърди като бетон. Това дело изисква много борба, изисква голямо усилие, много болка, много сълзи.
Казваш: „Добре, Господи, направи ме такъв, какъвто трябва да стана, промени живота ми, направи ме свят, направи ме смирен”, но се чудиш как ще стане това. Как ще стане това? Нали ти каза на Бога (обръщам се не към госпожата, за която говорих преди, но към всеки човек): „Господи, направи смирена нивата на моята душа!”? Ти, който беше егоист, инатлив, който смяташе, че детето е твое и ще прави каквото ти искаш… И Бог идва и казва:
– Тази болка ще направи много мека нивата на душата ти. Когато загуби работата си, Аз отговарях на молитвата ти.
– Но, Господи, аз не се молих да загубя работата си!
– Да, детето Ми, но ти поиска да омекне почвата на душата ти. Тази работа, която загуби, малко те смекчи. Помниш ли? Ти се смири.
– Да, ами онзи път, когато в работата се отнесоха зле към мене? Ами тогава, когато жена ми се разболя? Когато катастрофирах? Когато…
– Всичко това, детето Ми, всичко това е диалогът, който водя с теб!
– Господи, много си жесток!
– Не съм жесток, душата ти е много твърда и когато я докосна, чувстваш тази жестокост в Мене, но тя съществува в тебе. Тази душа, която носиш, няма как да се смекчи и да се смири, ако не я заболи толкова много.
– Толкова много? Дори да ми вземеш детето?
И Господ не отговаря, а отново простира ръцете Си върху Голгота и ни показва Своя Кръст:
– Ето отговора, не става по друг начин. Това е единственият път, единственият начин нивата на душата ти да омекне. Аз, детето Ми, ти говоря сериозно. Аз приех сериозно това, което ми каза, не си играя с тебе. Искам да те спася, искам да отидеш в рая, искам да станеш този, който трябва да станеш.
– Толкова много ли трябва да ме заболи?
– Колкото по-бързо се смири душата ти, ще се поправиш, ще омекнеш и няма да има причина да изпитваш болка. Освен ако не искам да те направя свят. Светец! Да заблестиш като слънцето!
Но ние, братя, не принадлежим към тази категория, не бързайте да казвате, че Бог ни прави светци. В повечето от нас Христос още разбива големите буци на нашия егоизъм, които са станали като големи камъни в сърцето ни. Това прави Христос.
– Ами тази болест, този рак, който се появи?
– И тази болест беше точно това.
Старецът Паисий казваше, че на Света Гора имало един монах, когото отдавна познавал. Той заемал някаква длъжност в манастира. Бил много жесток, имал много властнически дух и бил твърде голям егоист. Никога не молел, все имал претенции. „Ще направиш това, ще стане онова!”, с претенциозен и много егоистичен тон. Старецът Паисий не го обвиняваше, а просто казваше, че никога не се осмеляваш да му кажеш нещо. „Той се разболя от рак – казваше старецът – и аз му служех и му помагах. Да видите болестта каква направи душичката му! Как Бог смири този човек! Колко ме поучи с това, през което мина! Този жесток, рязък, краен, странен човек ми казваше: „Ще ми дадеш ли малко вода? Жаден съм”, а след като му давах чаша с вода, ми казваше: „Благодаря ти изключително много, ще те споменавам в молитвите си!”. Какво нещо! Той да казва „благодаря”! Никога не говореше учтиво, никога не благодареше, само искаше. Как болестта го направи такъв?!”
Изглежда и той е имал това, което казах в началото – благоизволение! Брате мой, нима не го е имал? За да отиде на Света Гора и да посвети живота си, колкото и странен да е бил, трябва да е имал нещо добро в себе си. Е, Бог заложил на това добро, на него се опрял, в него вложил, в малкото. „Ще направя душата ти мека нива, смирена нива, за да засея след това Моите добродетели – любовта, смирението, добротата, благородството, благодарността.” Как ще стане това? С ударите, с копаенето, с орането, със сълзите, с болката. Тези хора, изпитали болката, ни помагат, поучават всички ни да се смекчим, да се смирим, да се събудим, да излезем от летаргията, в която живеем, и да разберем суетността на този живот и значимостта на нашето спасение.
Колко е велико това нещо, което наричаме „спасение”! „Да спася душата си!” Това ми каза едно дете. Дете! 25-годишен човек. Каза ми: „Въпросът е да не погубя душата си! Искам да спася душата си! Не ме интересува как, къде и какво. Дали ще съм тук, дали ще стана монах, дали ще отида на Света Гора, дали ще се оженя, дали ще стана мисионер – това не ме интересува. Интересува ме как ще спася душата си, който и да е пътят”. Суетните неща в живота обаче ни задушават и забравяме този голям въпрос. И животът краде от нас, животът краде от нас…
Превод: Константин Константинов
Откъс от книгата на архим. Андрей Конанос “Укрепи душата си”, издание на енорията на храм „Св. Мина“, Велико Търново, 2014
