Готови ли сме да изгубим всичко, за да намерим всичко

Bog_liubovГоспод изпратил учениците към кораба и се оттеглил в планината, за да се помоли в усамотение (вж. Мат. 14:22-34). Тогава настъпила морска буря и апостолите се оказали в опасност. Смутили се, но Господ се появил в морето, за да ги предпази и да им каже да не се боят. В страха си обаче те се усъмнили дали това, което виждат пред себе си, е Самият Господ или е привидение.

Тогава ап. Петър, за да установи дали това наистина е Спасителят, помолил Христос да му позволи и той да тръгне по вълните към Него. Тръгнал по водата, но по средата на пътя започнал да потъва. Господ му подал ръка, спасил го и заповядал на природната стихия да утихне. Избавил своя ученик, а след това го укорил за маловерието му.

Това събитие от живота на Христовите ученици е ключово в общението им с Господа. Чрез това събитие те опитно се докоснали до Неговата сила и видели Неговата благодат. Важно е било за апостолите тогава, но какво означава то за нас днес?

Първо, от този евангелски епизод разбираме, че Господ не ни оставя в критичен момент. Понякога обаче Господ мълчи. И тогава е важно каква ще бъде настройката на душата ни, как ние ще погледнем на конкретната ситуация.

Какво направил св. ап. Петър в кризисния момент? Когато видял Христос пред себе си, докато корабът застрашително бил люшкан от водната стихия, той поискал, с риск за живота си, сам да тръгне по вълните, за да разбере дали това наистина е неговият Господ. Въпреки че тази готовност била смесена с маловерие, желанието му показва твърдостта на апостолската душа – свети апостол Петър е имал смелостта да изпита присъствието на нашия Господ. Това означава, че никоя връзка и никоя вяра не може да укрепне, без да рискуваме нещо в живота си, без да рискуваме собственото си его.

А днес отчаяно желаем едно – да не рискуваме нищо, а да спечелим всичко. С хладна пресметливост търсим първо да се подсигурим и след това да продължим напред. Искаме да имаме гаранции, преди да се впуснем в дадено начинание или взаимоотношения.

Този принцип е валиден и за нашия духовен живот. Постепенно се превръщаме в немощни същества, които се радват на приятните неща и изпадат в отчаяние от неприятните. Построихме едно християнство по наша мяра – „да сме добре” „да сме доволни”, „да си прекарваме хубаво”, „да обичаме Бога”, „всичко да ни се подрежда“…

Мислим си, че това е вяра; мислим си, че е духовност. Особено ако се трогнем от някое песнопение, от светата Литургия, или от светото Причастие, решаваме, че сме вярващи, но това е заблуда!

Отъждествихме християнството с радостта, но с онази земна радост, която означава „всичко ми е наред”, „всичко ми се подрежда добре”. Ако обаче нещата не се подредят така, както очакваме, се скандализираме и устоите на вярата в нас започват да се пропукват… докато рухнат. Ето защо в тази представа за духовен живот има голяма доза фалш и несериозно отношение.

Как тогава да заживеем истински духовен живот? Само като бъдем готови да рискуваме спокойствието и сигурността си. Ако имаме лъжеусещането, че за да живеем автентичен духовен живот, е достатъчно регулярно да идваме в храма, да четем мъдри книги, да слушаме беседи, значи живеем в заблуда. Духовният живот ще започне да се съгражда от момента, в който сме готови да губим, когато сме готови да приемем и един Бог, Който „мълчи“. Когато сме готови да посрещнем с вяра и един Бог, към Когото викаме, но Той изглежда не ни чува, не ни отговаря, пренебрегва ни… Когато, намирайки се в гранична ситуация, продължаваме да имаме най-малката надежда на Христовото присъствие, тогава можем да говорим за духовен живот. Не когато сме духовно „отнесени” и замечтани, или когато сме се развълнували. Духовният опит и молитвата са истинни, когато разбираме Божието мълчание като възможен начин Господ да ни открие Своите неизменни и вечни Тайни.

Но за да стане това, е необходимо да не се страхуваме. Кой се страхува да не загуби? Егоистът. За него добрите взаимоотношения са тези, които той може да контролира. Опасност и заплаха за него е всичко онова, над което той няма контрол.

Ние днес сме изтъкани от противоречия – и вяра имаме, и съмнения имаме, и маловерие имаме, защото още сме по пътя. По пътя на срещата с Господ. Това, че в даден момент сме се трогнали от нещо видяно или чуто, не е срещата. Срещата с Господ е да кажем: „Той е нашият живот”, и да сме готови да загубим всичко заради Него. Все още сме извън този опит, но това е целта на живота ни. В противен случай ще продължим да водим едно псевдодуховно съществуване на земно равнище, в което ще сме постигнали „духовна пълнота“, ако сме добри дечица, носим прилични дрехи, кръстим се, правим поклони, държим се добре, етични хора сме…

Какво означава „етичен човек“, ако не си готов да загубиш себе си за Христос и Христос не е средоточие на живота ти? Това е една демонична етика. Животът означава да имаме готовност и да сме в очакване. Очакване за какво? Да рискуваме себе си. Да загубим. Когато сме готови да загубим интереса си, спокойствието си, удобството си, тогава сме готови за Господ.

Какво е направил апостол Петър? Той е бил маловерец, но казал: „Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата.”. Ако това си Ти, Господи мой, кажи ми да тръгна да ходя по морето и ще се осмеля! Ами Петре, ако това не беше Господ, а привидение, и ти беше потънал? Апостолът обаче не е имал нашата логика – да пресмятаме и да изчисляваме всичко, а се е осмелил да тръгне към Бога, въпреки опасността – и това е неговото дръзновение!

Какво е направил Спасителят? Той бил насреща и му подал ръката Си. В онзи момент апостол Петър рискувал или да погине веднъж завинаги, или да намери веднъж завинаги Господа.

Това е началото на вярата. Вярата не идва с нашия ум, не идва с прочетените книги, не идва от чутите проповеди. Тя идва с личния опит. Кога можем да усетим, че сме придобили този опит? Когато сме готови да изгубим всичко, за да намерим всичко. Тоест – да намерим Христос.

 

Превод: Константин Константинов

Близки теми: