Грешка и прошка според Великия канон
…Отде да започна да плача над своя живот окаян,
над своите греховни дела, о пресладки Иисусе Христе?
Какво ли начало да сложа на моето скръбно ридание? –
0, Премилосърдни, прости ми Ти моите безброй грехове.Ела, пренещастна ти, душо, с плътта си от грях овладяна –
и в изповед чиста, сърдечна до Бога се ти възвиси.
От грешен живот откажи се – и цялата в сълзи обляна,
пречиста, покаяна жертва на Господа ти принеси…Песен 1, Ирмос
Митрополит Йосиф
Бог благослови и тази година да изслушаме съдържанието на Великия канон на св. Андрей Критски, да изживеем благодатното настроение, което той ни предоставя, да се приобщим към спасителната обстановка на светия Велик пост, който е време за разкаяние, осъзнаване и изповядване на греховете.
Увлечени във всекидневните мартенски грижи за земното и вещественото, ние почти забравяме за истинското ни предназначение като християни – да преминем земния си живот така, че да заслужим място в дома на Отца (Йоан 14:2). И ако не е светата Църква, за да ни подсеща за това, кой знае докъде бихме стигнали в нашия погрешен устрем! А всеизвестно е, че тукашното е до време. В незнаен час ще се прекрати земната ни пътека. Всичко, свързано със земята, ще се свлече от нас. И тогава? Тогава ще се видим неочаквано застанали пред всеправедния и неподкупен Съдия, Който ще поиска отчет за нашия живот. И „какво ще направиш, окаяна душо, когато Съдията ти поиска сметка за твоите дела?” (IX, 1).
Ето един нелек въпрос, който, подобно на св. Андрей, следва да отправим към собствената си душа и с него да я преведем в размисъл. Вярно, няма да ни е леко. В резултат на многото грехове сме свикнали да се оправдаваме като Адам и Ева, да виждаме грешките само у другите хора, да намираме кусури за това или онова, да осъждаме за щяло и нещяло, но за себе си, за собствените ни грижи, като че ли не ни е приятно да мислим. А е абсолютно необходимо. Всички чухте какво въздействие оказва текстът на канона върху нас – той ни подтиква към самонаблюдение, към осъзнаване на греховните ни постъпки в живота. Няма човек измежду нас, който, ако проведе един откровен, безпощаден разговор с душата си, да не открие най-различни престъпления и съучастия във всички простъпки на най-големите грешници. Ще установи, че в дълбините на Божия гняв са потопени и плътта, и делата, и животът ни въобще. А защо се е стигнало до това положение? Защото в живота си душата е презряла Бога, престанала е да се ръководи от указанията на Неговия закон, пренебрегнала е напътствените Му слова, отблъснала е подкрепящата сила на Божиите светии. Затова и раните ни безспорно ще се умножават, защото ни липсва лекар да ги оздравява (IX, 3).
Грехът на прародителите тегне. Та нали по същината си той е престъпване на Божията заповед! А колко пъти ние самите повтаряме същия грях, и то по отношение на всички Божии заповеди? Към наследствените ни рани прибавихме и струпеите си (VII, 1) – нашите „позорни и грешни дела” (I, 9). Те са, които разгарят огъня на геената, в която може да погине душата – осъществителката на всички греховни неща. Бива ли обаче това да стане? Носителката на Божия образ у нас следва ли да загине? Не. Доблестта ни заставя пълно и искрено да осъзнаем собствените си грехове. А както чухме от канона, това съзнание следва да бъде съпътствано от словата на нашите вопли, които трябва да бъдат оросени дори от сълзи. Без съкрушителен плач за греха няма покаяние. Първата врата за съблазънта са очите (I, 4), първом те трябва да бъдат измити за светлина и от едно рядко по дълбочина смирение. Такова настроение говори вече за една проявена трогателна искреност на душата, разкрила се до последното свое кътче. И ако грехът води към гибел, то над осъзнатия и разтворен във влагата на разкаянието грях владее вече тъй желаният балсам за душата – прошката. И това не са само сухи приказки! Св. Андрей представи пред душата ни цяла поредица от обласкани от милувката на Бога разкаяни люде, спасени грешници, преминали от бездната на греха и смъртта във висините на опрощението и живота. Във всяка една душа се е намерило зрънце добро и при най-малкото разтваряне то като магнит е привлякло към себе си милващата ръка на спасителя. И макар душата да пристъпя по водите на греха, Господнята ръка я спасява от бездната на смъртта, както някога бе избавен потъващият във вълните апостол Петър. Така е. Душата се лута в безпътица, но се и възвръща по пътя към Бога, тъй като ръката на Добрия Пастир я притегля към Себе Си, както заблудената овца.
Всеки, който живее – греши, който греши – пада. Но и всеки, който е паднал, може да бъде въздигнат. Обреченият на погибел може да бъде спасен. Нещо повече: грешникът може да бъде възвишен до светост. Сам Господ Иисус Христос посочи това с думи и дела. Дошъл да подири и спаси погиналото, Той извърши несметни чудеса, изцери бесни, луди, парализирани. Той върна здравето на кръвотечивата, изправи снагата на прегърбената, възкреси сина на вдовицата, върна към живот чедото на стотника, излекува слепи, глухи, прокажени. Господ въздигна от одъра дъщерята на Иаира, опрости Закхея, помилва блудницата, обеща рая на разбойника от кръста. И всичките тези милости и прошка във всякакъв грях всемилостивият Спасител излял само заради нея – за душата и за нейното спасение. Да! Господ може! Той призовава всички отрудени и обременени. Той не само очиства душата от вкаменелостта на греха, но я озарява и със светост.
Но и от наша страна нещо е потребно! Ето какво ни съветва да направим авторът на Великия канон: той приканва душата ни да припадне в подножието Божие в молитва (IX, 4) и да принесе Господу чиста покайна жертва – да заслужи Неговата прошка. Каква може да бъде тая жертва? – Подвиг? Нима може да се мисли дори, че сломеният от греха е способен на подвиг? С готовност за подвиг ли евангелският митар се бе потаил в ъгъла на Божия храм? Едва ли! На него му бе чуждо всяко намерение с обещания да спечели благоволението на Този, Когото бе охулил с неправедния си живот. Едно-единствено съзнание за тежката отговорност го владеело само и един-единствен вопъл, че опозорил живота си, го раздирал. Затова в тази върховна покайна минута устните му могли да промълвят само: „Боже, бъди милостив към мене, грешника!” (Лука 18:13)
Ето в този кът на митаря и св. Андрей води душата ни, като я потапя в атмосферата на разкаянието.
Ясно е, че всички условия за разкаяние са налице пред нас. Тъкмо сега е и времето за това. Великият пост пречиства душата и прояснява нейните светли очи. Погледнете и обстановката в храма: благоуханния въздух, душеполезните четива, умилните песнопения, множеството запалени свещи, коленичилите люде, слабоосветения храм, вълнуващите ни до сълзи слова на покайния канон – всичко, всичко просто приковава душата. Пренася ни в сферата на свято вдъхновение. Изпълва душата ни с необикновени чувства на благоговение. Създава блага хармония и благоприятност на духа. Душата сякаш разцъфтява. И недейте се смущава от това. Не потискайте своите въздишки. Не задържайте сълзите си на копнеж по Бога. Дайте свобода на загубеното от нас Божие подобие. Защото, ако над нивата не преминат бури и не се излеят дъждове, върху нея никога нищо не ще се роди и посятото ще изсъхне и умре.
В трептящите пламъчета на свещите, в лъчистата светлина на кандилцето, в самия полумрак на храма се таи неотразима божествена сила. Тя е така благодатна! Предназначена е да изцерява и най-вкоренените болести, да възражда всичко най-добро, да съживява със сълзите и най-закоравелите сърца.
Колко хубаво би било да изпълним дълга си, като се изповядаме! Да споделим пред духовния си отец своите грехове. Вярно, пустият срам така ни дотяга, че крием като ценност болестта си дори. А трябва всичко да кажем пред духовника. Това изисква църковният канон относно изповедта. В това е и същината на изповедта – под епитрахил да си кажем греха и да ни бъде прочетена от отеца опростителната молитва. Уверявам ви, че след изповедта, особено след разрешителната молитва, вие ще получите такава благост и утеха, че с лекота ще пристъпите към светата чаша, а сетне просто ще летите към своя дом.
Да, наистина в храма всичко помага да бъдем добри! Овладяна от смирено съзнание за грях, душата в разкаяние е способна да възнесе всяка жертва Богу. Нека да използваме момента. Нека сълзите ни да размекнат калната кора и между пролуките на свличащите се струпеи на греха очите ни да видят светлата праведност, с която сърцето ни тъй желае да се приобщи: „С нещастен ум, с кал изцапах своя образ, но моля Те, Спасителю, измий ме с моите сълзи. Из-бели като сняг, направи чиста и здрава моята плът и със Своята светост я Ти ороси” (V, 15). Амин!
Из „Да пазим Божия закон“ на митрополит на САЩ, Канада и Австралия Йосиф, Омофор, 2009
