Дарът на Петдесетница



„Светият Дух е любов и сладост за душата, ума и тялото. И които са познали Бога чрез Светия Дух, те без насита ден и нощ се стремят към живия Бог, защото Божията любов е много сладка. Но когато душата губи благодатта, тя отново със сълзи търси Светия Дух”.

(,,Плачът на Адам”, из: архим. Софроний Сахаров, ,,Свети Силуан Атонски”[1])

 

„Сошествие Святого Духа“, руска икона 16 век.

Празникът Петдесетница е толкова велик, колкото празниците Рождество Христово и Пасха. Това е празник на цялата Света Троица, Отец, Син и Свети Дух. Всяка ипостас на Светата Троица е равна на другите. Те имат една същност, един живот и благодат. Църквата ни, за да покаже величието и сиянието на този празник, отменя поста през седмицата след Петдесетница, както е и при седмиците след Пасха и Рождество. Това показва, че Светият Дух е истински Бог, равен на безначалния Отец и събезначалния Син.

През периода от Пасха до Петдесетница Църквата се опитва да запали в нас копнежа по огнените езици, които просветляват и съгряват. Тя формира у нас очакването на дара на Петдесетница, без който не можем да сме членове на Тялото Христово, Църквата.

Св. апостол Павел казва, че всеки член има ,,своя дарба” (вж.1 Кор. 7:7), без който не можем да сме съединени с Главата на Тялото, която е Христос.

Светият Дух ни съединява с Него и ни свидетелства, че Иисус Христос е истински Бог и Спасител на света. Той ни напомня всичко, което е казал Христос, не просто чрез умствената памет, а запалва Христовите думи в душата ни като въглени така, че да усетим силата на Божието слово, което произтича от Сина и Словото на Бога. Това не е психологическа, а духовна памет.

Господ казва, че няма да ни остави сираци, а ще ни изпрати друг Утешител, Духа на Истината, Който изхожда от Отца (вж. Иоан 14:18). Така, както Синът се ражда безначално и предвечно от Отца, така и Светият Дух изхожда предвечно от Отца. И така, Господ казва, че няма да ни остави сираци, а ще ни изпрати Светия Дух, Който ще ни настави на всяка истина, т.е. на цялата пълнота на Христовата любов.

Този Свети Дух, казва свети Силуан, ще отвори ума и сърцето ни, за да проумеем величието на Христовата любов. Христос толкова ни е възлюбил, че не е пожалил Своя живот заради нас, приел е кръст, слязъл е в преизподнята, възнесъл се е на небето, откъдето е изпратил дарове на човеците, т.е. дарбите на Светия Дух, които свидетелстват за нашето помирение с небесния Отец за вечни векове.

Без Светия Дух ние не можем нито да изповядаме Христос като Господ, нито да произнесем святото Му име. Светият Дух е Този, Който призовава в нас Името на Христос и изобразява в нас Неговия образ: ,,Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос”(Гал. 4:19), казва апостол Павел. А как се изобразява Христос в сърцето на човека? Чрез Светия Дух. Това, че Православната църква е в състояние все още да ражда светии, е велико благословение. Това е нещо неповторимо, което не се среща никъде другаде. У всички хора – епископи, свещеници, монаси и миряни – у всички, които живеят с покаяние, виждаме по някакъв начин да се изобразява образът на Христос. Никоя друга църква не е запазила този дар – да ражда по такъв очевиден начин Христови образи. Всичко това е дело на Светия Дух. Така, както Христос дойде, за да свидетелства за истината на Отца, така също и Светият Дух дойде, за да свидетелства истината на Сина, да свидетелства, че Христос е истински Бог и Спасител на света.

Без Светия Дух ние не можем да изповядаме Господ Иисус Христос. Светият Дух ни дава молитвата към Христос. Ние не знаем за какво и как да се молим (вж. Рим. 8:26).

Светият Дух влага в нас думите на молитвата и движи сърцето на човека ,,духодвижно”, както се казва в степенните антифони. Светият Дух учи сърцето да мълви Името на Христос и да Го призовава с ума. Всяко призоваване на това свето име поражда в нас сила и сърцето се разширява така, че може да обгърне небето и земята.

За да бъдем истински християни, ние се нуждаем от дара на Светия Дух. Казахме, че Синът дойде, за да свидетелства за истината на небесния Отец. Никой никога не е видял небесния Отец, а Синът ни Го яви (вж. Иоан 1:18), както казва свети Йоан Богослов. Сам Господ казва, че когато дойде другият Утешител, тогава ще се поклоните на Него, вместо на Мен. Той ще вземе от Моето и ще ви го предаде. Той ще говори в сърцата ви и ще рисува Моя образ във вас.

Кой обаче разкрива Светия Дух? Кой ни свидетелства за Него? Това са светиите. Светиите, като ,,духоносци”, като носители на Светия Дух, свидетелстват за Неговата Ипостас. Те са свидетелите за това Лице на Светата Троица, което е тайнствено, скрито. За нас най-познатата и близка ипостас на Светата Троица, е Ипостаста на Господ Иисус, защото Той е приел човешка природа и е живял с нас като човек и ни е предал словата на Своя небесен Отец.

Светиите са тези, които свидетелстват за образа на Светия Дух пред нас. Когато казваме светиите – ние имаме предвид цялата Църква в нейната пълнота. Христос е иконата на небесния Отец, Светият Дух е иконата на Сина, а светиите, т.е. цялата Църква в нейната съборност е иконата на Светия Дух.

Както казахме по-горе, за да се подготвим за празника на Възкресението и да влезем в неговата благодат, ние преминаваме през великата Четиридесетница, която заедно със страстната седмица, е петдесет дни. Целият този период има за цел да ни научи как да умираме. За съжаление в този живот ние се учим на много неща, само не и как да умираме, така че, когато дойде великият и свят ден на нашето отхождане, да можем да възкръснем и да живеем вечно с Господа. Когато постим, когато се каем, ние вкусваме някакъв вид смърт. Умираме за греха, за духа на този свят, за да бъдем живи за Бога. Ето защо великата Четиридесетница е една подготовка за смъртта.

Друга цел на умилителния период Четиридесетницата е да на учи как да намерим сърцето си и да се упражняваме да живеем със сърцето си. Ако не намерим сърцето си, ние нямаме никакъв достъп до Бога, не можем да се доближим до Него.

Апостол Петър казва: „скритият човек на сърцето е драгоценен пред Бога.(1 Петрово 3:4). Имаме ли сърце? Тогава сме истинни. Имаме ли сърце? Тогава съществуваме.

Нямаме ли сърце? Угасваме, ставаме като животните: „ще се уподобим на животните, които загиват”(Пс. 48:13), както казва псалмопевецът. Трябва да имаме сърце, но какво сърце? Не просто един орган, който изпраща кръв към останалите членове на тялото. А сърце, в което царства усещането за Бога, Христовият мир, надвишаващ всеки ум. Тогава Бог ни припознава и за нас важат думите на псалмопевеца: ,,пристъпи човекът и сърцето е дълбоко”(вж. Пс. 63:7 по 70-те). Тогава Бог намира у човека с дълбоко сърце място за освещаване, където да се упокои Неговият Дух. Само когато имаме такова сърце, ние сме угодни на Бога.

Цялото обучение на великата Четиридесетница е насочено към това, да ни помогне да намерим дълбокото си сърце, като умираме за греха и за духа на този свят.

Тогава Божият Дух ни помага да направим това откритие – да намерим сърцето си, което има божествено усещане. А когато божественото усещане властва в сърцето ни и господства в цялото ни същество, тогава цялата ни личност се обръща към Бога и ние познаваме силата на тайнството на Христовата смърт и Възкресение. Тогава и ние можем да кажем: ,,вчера се погребах с тебе Христе, днес възкръсвам с Твоето Възкресение”. Както казва св. апостол Павел, ние ставаме ,,сродни” на Христос съобразно смъртта, която търпим заради Него. С други думи, колкото умъртвяване търпим за духа на този свят, толкова възкресение усещаме да действа в сърцето ни.

Това с няколко думи е смисълът на великата Четиридесетница. Тя е обучение как да се научим да умираме. За съжаление ние често измисляме различни начини, за да избегнем поста. Въпросът не е в това дали ще постим или не. Важното е да подложим себе си на някаква аскеза, за да се научим да умираме, така че след това да можем и да възкръснем.

Често пъти жените, преди да родят, се подготвят чрез специална гимнастика за безболезнено раждане, така че когато дойде часът им, да могат да родят с по-малко болки. С други думи, те минават през някакво обучение. И ние също, ако искаме да имаме мирна, безболезнена смърт, която да не е смърт, а заспиване – ,,преход от смърт към живот” (1Иоан 3:14), трябва да се подготвим, да се упражняваме за това. Великата Четиридесетница с всичките подвизи, които ни предлага, е една възможност за такава подготовка. Ако приемем това обучение, когато дойде великият час на смъртта, ние ще се издигнем на небето и това ще бъде една животворна смърт; смърт, изпълнена с живот.

Свети Софроний ми разказваше различни истории от престоя си в болницата на манастира ,,Свети Пантелеймон” на Света гора. Когато старците се разболявали, ги пренасяли в манастирската болница, защото там монасите можели да се грижат за всички тях заедно, без да се налага да ходят в различни здания и килии. Така веднъж един старец, който бил в болницата, усетил, че идва краят му. Той се изправил в леглото си и казал: ,,Отци, благословете ме да умра”. Монасите отговорили: ,,Бог да те благослови” и в същия миг старецът паднал на леглото и починал.

Един друг старец пък, докато бил обслужван от своя послушник го попитал: ,,Виждал ли си някога как умират старците?” Послушникът отговорил, че не е, и старецът веднага предал духа си и напуснал този живот. Всъщност цялата култура, цялото възпитание, което ни преподава Църквата, е да ни научи как да умираме. Жалко е да гледаме на Църквата като на една организация, чиято цел е да удовлетворява само някакви наши религиозни и социални нужди. В Църквата ние се учим как да умираме, за да получим ,,по-добро възкресение”, както казва апостол Павел.

След периода на Четиридесетницата следва Възкресението, което е един взрив на радостта, тържество на любовта. За съжаление ние, тленните човеци взети от пръст, не можем да удържим възкресната радост за дълго. Отпускаме се, хвърляме се да ядем и пием, да се развличаме и в нас не остава нито следа от Бога. А всъщност през нощта на Възкресението започва един друг, още по-важен период – периодът на Петдесетница. Този период ще ни доведе до ,,последния и велик празник”, както го наричат песнопенията. Ще ни доведе до празника на слизането на Светия Дух в света.

През този период би трябвало да имаме същото напрежение, ако не и по-голямо, както през светата Четиридесетница. На това ни учи книгата Деяния на светите апостоли. Там се казва, че апостолите след Възкресението на Господа били „единодушни”(вж. Деян. 1:14), в единомислие, заедно в една стая, с една душа… Тези думи на Писанието са изключително силни! След Възкресението на Господа, учениците били една група, която живеела и дишала Христос, живеела с Неговото очакване. Те очаквали Неговото идване, очаквали обещанието на Отца. Очаквали, че Той ще изпълни обещанието Си да им изпрати друг Утешител, Светия Дух. Това бил толкова напрегнат период! Света Богородица по един незабележим, но много силен начин била сред тях и ги подкрепяла. Те живеели с копнеж, жадувайки обещанието на Отца.

Ето защо Петдесетница е още по-напрегнат период от Четиридесетницата. Сега ние се подготвяме да приемем ,,другия Утешител” – Духа, Който съзижда апостолски сърца, които Бог приема. Очакването на дара на Светия Дух държало в напрежение учениците през цялото време на тези петдесет дни.

И днес също светата Църква се опитва да ни предаде този копнеж чрез неделните четива, чрез смисъла на празника Преполовение и особено с неговия тропар: „Когато празникът се преполови, с води на благочестие напой жадуващите ни души…” Църквата се опитва да събуди в нас жаждата за водите на благочестието, за ,,живата вода”, както се казва в Евангелието на свети апостол Йоан, т.е. за дара на Светия Дух. Всички недели през периода на Петдесетница – Неделята на Тома, на мироносиците, на разслабления, на слепия, и на светите отци (в който виждаме дара на духовното бащинство, преподаван само от дара на Светия Дух), както и всички евангелски четива, цялото Евангелие от Йоан, което се чете през този период, – всичко това е пропито от духа на този копнеж. Църквата е определила да четем Евангелието според Йоан след като получим опита от Възкресението („воскресения искус приимша”, гл. 3-ти, 3-та стихира на хвалитните в неделя).

След като влезем в тайнството на Господнето Възкресение, ние ставаме способни да четем и проумяваме, доколкото е възможно за всеки един от нас, това чудно Евангелие, което представлява душата на Христовото учение. И така, виждаме, че четивата през периода от Пасха до Петдесетница разгарят в нас копнежа и жаждата за дара на Светия Дух. Ние също започваме да очакваме да преживеем този празник; жадуваме да получим някакъв малък пламък, който да съгрее сърцето ни, да просвети ума ни и да ни съедини навеки с Христос, въпреки нашето недостойнство, чрез чувството на дълбоко съкрушение от духовната ни нищета.

Ако през този период живеем с жаждата за дара на Светия Дух, тогава ще видим колко голям за всеки един от нас ще бъде празникът Петдесетница. Той ще бъде със сигурност толкова важен за нас, колкото и празникът Пасха.

Ако до този момент сме изгубили шестте седмици и ни остава само една седмица преди Петдесетница, дори и сега нека да преживеем тези дни с копнеж и молитва: ,,Господи, дари и на нас дара на Светия Твой Дух, така че да познаем величието на Твоята любов, с която си възлюбил нас, нищожните”. Ако се молим с тази мисъл, с копнеж и плам през седмицата, която ни остава, ще дойде Неделята на Петдесетница и Понеделникът на Светия Дух и те ще станат за нас истинско тържество на Божията любов. Тогава и ние ще познаем своето назначение; ще познаем на кой Бог принадлежим, къде сме хвърлили котва, къде се крие нашата надежда.

Как да изразим важността на това, че в нас трябва да се възпламени копнежът за дара на Светия Дух? Великият ден Петдесетница има огромна благодат и не знаем как да говорим за нея. И все пак, ако имаме жажда и се подготвим, Бог ще ни даде според сърцето ни. Нужно е само да предразположим правилно духа си и да съгласуваме молитвата си с духа на празника. Така ще познаем едно велико тайнство – тайнството на Църквата. Защото Петдесетница е рожденият ден на Църквата, рожденият ден на всички светии. За това веднага след Петдесетница ние празнуваме деня на Всички светии. С този празник светата Църква сякаш ни казва: ,,Ето, плодовете на Светия Дух – всички светии, които са силата на дара на Петдесетница”.

Ктиторът на нашия манастир, свети Софроний, е последовател на свети Силуан, който е бил негов учител и духовен ръководител. Свети Силуан е оставил своите бележки на свети Софроний, който събрал тези бисери защото знаел, че това са безценни, а не случайни думи, извиращи от апостолското сърце на свети Силуан, съградено от Светия Дух. Свети Софроний взема и преработва тези бележк и съставя от тях своята книга ,,Свети Силуан Атонски”. Тази книга става повод да се съживят много души с копнеж по Бога.

В своите писания свети Силуан много често споменава Светия Дух, Който явява иконата на Христос в светиите.

С молитвите на свети Силуан нека да прочетем и анализираме следните няколко откъса от тази книга от главата ,,За светиите”[2].

„Обичам, които Ме обичат и ще прославя, които Ме прославят” (вж. Притч. 8:17; 1 Царств. 2:30). Господ казва, че обича онези, които Го обичат и ще прослави онези, които Го прославят. Когато Той споменава любещите Го, Той има предвид онези, които пазят живо словото Му в сърцето си, онези, които изпълняват заповедите Му. А който Ме обича, казва Господ, ще бъде възлюбен и от небесния Отец. Тогава небесният Отец и Аз ще дойдем и ще се вселим в сърцето на този човек.

,,Бог се слави в Своите светии, а светиите са прославени от Бога”[3].

Когато казваме: ,,Слава Тебе, Господи. Слава на Отца и Сина и Светия Дух. Слава на Тебе, Свети Боже мой…” Всичко това е добро, но истинското славословие е, когато човек прославя Бога с живота си и със силата на духа, който носи в сърцето си. Тогава човек става божествено събитие, което свидетелства за Божията истина. Тогава Бог бива прославян в нас. Когато имаме силата на Светия Дух, смирение и безстрашие пред смъртта, тогава ясно показваме, че сме Негови. Тогава наистина ставаме едно събитие, което свидетелства за Божията истина. Хората ни гледат и казват: ,,Ето, един истински раб на истинския Бог”. Тогава Бог бива прославян в живота ни.

Когато човек отвори сърцето си за своя Създател и Му го принесе за обител, той прославя Бога, но и Бог прославя човека.

,,Какво е човек, та толкова го цениш и обръщаш върху него вниманието Си”,казва Йов. Какво е човекът, че си го възвеличил и го посещаваш от сутрин до вечер и от вечер до сутрин? И както е обичайно за Писанието, се дава и отговорът на този въпрос: ,,Защо си ме поставил за Свой прицел[*]?”(Иов 7:20). С други думи, човек е Божие величие, когато стои пред Него и разговаря и беседва с Него като Негов приятел. Тогава човек става подобен на Бога и може не само да разговаря, но и да спори с Него, както са правили Авраам и Моисей. Да прави това обаче не е с користна цел, не по страстни причини, а заради спасението на всички, за спасението на целия свят. Така Йов е спорил с Бога, за да навлезе по-дълбоко в съдбините на Божията правда. Тогава човекът става един истински ,,прицел”, цел на Бога. Това е една много красива дума в Писанието, която изразява това, че човекът е образ и подобие на Бога.

„Славата, която дава Господ на светиите, е толкова голяма, че ако хората видеха някой светия такъв, какъвто е, биха се хвърлили на земята с благоговение и страх, защото човекът от плът не може да понесе славата на небесното явяване”[4].

Светиите, както казахме, са едно Божие величие. И така, както никой, взет от пръст, не може да види Бога и след това да остане жив, защото не може да понесе виждането на Неговото лице, така също става и със светиите. Само ако някой е подготвен от Светия Дух, т.е. ако Светият Дух е укрепил природата му, той може да понесе това съзерцание.

Дори и тримата върховни апостоли при Преображението на Господа паднали ничком на планината Тавор, защото природата им все още не била преобразена. По-късно, след дара на Петдесетница, те стоят прави и разговарят лице в Лице с Бога.

С други думи, за да станем ,,цел” на Бога, ние имаме нужда от дара на Петдесетница. Ако тази благодат не укрепи природата ни, ние също ще паднем на земята по очи, както апостолите. Така е и със светиите, защото те имат същото величие. Често пъти виждаме светиите преобразени така, че никой не може да гледа към тях.

Когато Моисей влязъл в мрака на Божието присъствие и приел Божия закон, както пеем на последованието на Петдесетница, след като той излязъл от това божествено тържество и слязъл да говори на юдеите, те казали: ,,Покрий лицето си, защото не издържаме да те гледаме, Не издържаме да гледаме това, което става на планината. Ти говори с Бога, а след това, ела, ти да говориш с нас” (вж. Изх. 34:29). Божието присъствие било непоносимо за тях и те не могли да издържат. Те искали някой човек да бъде посредник между тях и Бога, и този човек бил Моисей.

Човекът е величав, когато е изпълнен с дара на Петдесетница. Тогава  никой не може да гледа към него, защото, както казва апостол Павел, лицето му отразява славата на Господа.

Една от причините, поради които се страхуваме от смъртта, е това как ще понесем погледа на Господа, погледа на вечния Съдия. Ако сме приели Светия Дух, благодатта на Петдесетница, ще можем да стоим изправени и да гледаме очите на вечния Съдия. Без този дар, ние няма да можем да гледаме очи в очи Христос и това ще бъде нашият ад. А нашият рай ще бъде да носим в себе си светлината така, че да имаме дръзновението да гледаме красотата на прекрасното Лице на Господа. Това е грижата на всеки един от нас – как ще понесем ,,непоносимия” поглед на вечния Съдия.

„Защото човекът от плът не може да понесе славата на небесното явяване”.

Човекът в неговото обичайно състояние не може да понесе виждането на Божието лице. Това обаче е възможно за светиите, защото на тях са им дадени други очи, друго зрение, – вътрешното око на сърцето, което може да гледа направо в Лицето на Бога.

Казват, че орелът е единствената птица, единственото творение, което може да гледа направо към слънцето без да се увредят очите му. Църквата дава за символ на Евангелието от Йоан – орела. Тя изобразява символно четиримата евангелисти с четирите животни от Откровението. Символ на Матей е човекът, символ на пророческия Марк е лъвът, телецът изобразява литургичния Лука, а орелът изобразява орела на богословието – Йоан. Евангелието от Йоан е наистина ,,орлово”: то въвежда в човешкото сърце Божията тайна, говорейки за Бога отвътре. Каква мъдрост и какво съзнание има Църквата ни!

В Църквата всичко има своя логика, свой смисъл, който не е от този свят, а е от Бога.

Има два вида дух – духът на този свят и Божият Дух. Апостол Павел казва в своето Послание до Коринтяни, че ние не сме приели духа на този свят, а Духа на Бога, Светия Дух (1 Кор. 2:12), Който ни учи да имаме едно друго зрение и да виждаме  „това, що ни е дарувано от Бога”.  Когато имаме в себе си духа на този свят, ние сме мъртви за Бога. А когато имаме Светия Дух, имаме тогава Той действа в нас по един богоугоден начин и ни прави сродни на Бога, прави ни Негови.

Първото, на което ни учи Светият Дух, е благодарността.

Човекът, който има Светия Дух, не роптае, не се оплаква, не се безпокои, защото приема всичко като от Божията ръка. Той вижда зад всичко как е действал и действа Божият промисъл в живота му. Това е делото на Божия Дух, Който учи човека да има благодарение в сърцето си. И това благодарение се превръща в любов към Бога и любов към хората.

След това Светият Дух, Който обитава в сърцето на човека, го учи на себеотричане. Светият Дух дава на човека друго зрение, дава му око на сърцето, чрез което човекът вижда само собствената си нищета. Светият Дух дава на човека да познае себе си; учи го да вижда само своите недостатъци и грехове.

Без Светия Дух човекът не може да види, че е грешен.

Свети Йоан Богослов казва в своето Евангелие, че „без Светия Дух ще умрем в греховете си”(вж. Иоан 8:24). Светият Дух отваря очите на човека, за да види колко негоден е станал, колко беден и чужд е на Бога. Това горчиво осъзнаване поражда едно сътресение у човека, което е най-добрата подготовка, за да последва лекият полъх на присъствието на Светия Дух. Първо трябва да се извърши това ,,земетресение”, за което ни се дава предварваща благодат на Светия Дух. Тя е едно тайнствено духовно зрение, за да видим бедственото си положение, греха, отдалечеността си от Бога. Първо трябва да бъдем разтърсени от това осъзнаване, да се извърши в нас пророческото ,,земетресение”, както се казва в книга Царства, за да може след това да разпознаем и да усетим ,,тихия полъх” на Духа, в който обитава Бог. Ето защо в деня на Петдесетница първо идва ,,силният вятър”. Той подготвя апостолите да приемат огнения пламък, който е просветлението, освещаването и мирът, надвишаващ всеки ум.

Тримата апостоли Петър, Яков и Йоан били върховните апостоли, най-възлюбените и близки ученици на Господа. Когато Христос имал някоя трудна задача, Той вземал със Себе Си тях тримата. Понякога взимал дванадесетте, а друг път и по-голям брой ученици, т.е. седемдесетте или повече. Но при най-важните събития от живота Си, за които било нужно голямо сърце, Той вземал само тези трима ученици, както виждаме в евангелските разкази. Например при Неговото преображение на планината Тавор, в Гетсиманската градина, където се молил с напрежение и болка за спасението на целия свят или при възкресяването на дъщерята на Иаир, Той взема само тези трима ученици. И ето, че двама от тези апостоли, Яков и Йоан – тези велики стълбове на Църквата, които бихме очаквали да са напълно подготвени – отиват при Господа малко преди Неговото страдание и Го молят за нещо твърде човешко (едното евангелие казва, че е отишла майка им, а другото, според Марк, казва, че те двамата сами отишли). В мига, в който Господ казъл, че Синът Човешки ще бъде предаден на грешници и ще бъде убит, тези двама Негови ученици се доближили и Му казали, че искат да седнат единият от дясната, а другият от лявата Му страна, когато дойде в славата Си. Господ отговорил, че не знаят какво искат (вж. Марк 10:37-38). След толкова чудеса, които видели и толкова дарби, които получили, двамата ученици дръзнали да поискат такова нещо от Господа. Това станало, защото Светият Дух все още не бил укрепил природата им, което ще стане на Петдесетница. За миг те показали човешка слабост. Това със сигурност има и друга цел. Навярно това събитие се е случило, за да ни научи, че ако човешката природа не бъде преобразена, човек не може да проумее пътя на Христос. Този път върви надолу и стига до ада.

Господ казва на учениците Си, че не знаят за какво молят, понеже ги владее духът на този свят. Господарите на народите носят този дух, духа на тщеславието, т.е. те искат да се издигат един по-високо от друг. Духът на Господа е различен. Той Самият ни показва начина, по който можем да придобием този дух: „Който иска да бъде велик, нека да бъде на всички слуга и да служи със смирена любов на братята си” (вж. Марк 10:44). Всичко това става за наша поука.

Това, което казва Господ, има огромно значение: когато носим духа на този свят – тщеславието и властолюбието – ние не можем да приемем Духа на Сина Божий, Светия Дух.

В своето Послание до Филипяни св. апостол Павел говори за понизяването на Христос, което предхожда Неговото прославяне и ги предупреждава да няма завист между тях (Филип.  2:3). Единственият случай, когато виждаме завист между апостолите, е този случай с Яков и Йоан. Веднага щом духът на този свят влиза в тялото на апостолите, останалите апостоли започват да недоволстват и между тях се поражда несъгласие, разединение, ревност, завист. Затова Господ казва, че духът на този свят води до отделяне, откъсване от човешката общност. А Духът Божий води до единство, съединява всички, казва св. Силуан, и води до истинската слава, която се състои в това: ,,Който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички и да бъде на всички слуга” (Марк 9:35).

Когато Светият Дух извърши пророческото разтърсване, за което говорихме, ние също започваме да се смиряваме и да проумяваме пътя на Господа. Започваме да се чувстваме едни други като членове на едно и също свето Тяло и вече не гледаме на другия като на заплаха, като на враг, а като на брат и образ на Христос. ,,Моят брат е моят живот”, казва свети Силуан. Това е най-добрата подготовка, за да приемем Светия Дух.

С други думи, съществува духът на този свят, който поражда разделение, откъсване, разпад, гибел, разруха. Съществува също и Божият Дух, Който възсъединява и освещава природата ни, за да ни доведе до истинската слава: виждането на истинския Бог, до съзерцанието на Светия на светите. Ето това е тайнството на Петдесетница. Но в душите ни първо трябва да се извърши пророческото ,,земетресение”, съпровождано от копнеж за дара на Светия Дух. Ако тези неща станат в нас, тогава и на нас ще ни се даде това, което е било дадено на свети Силуан и за което той говори в писанията си.

Свети Силуан казва, че този благодатен дар разширява сърцето на човека, за да познае любовта, с която Бог ни е възлюбил. Тогава сърцето обгръща небето и земята и човек се моли за целия род на Адам, както за самия себе си. В същата глава светията казва: ,,Божията любов е неизразимо сладка, и извира от Светия Дух, и всички небесни сили се хранят от нея”.

Светият Дух излива в своите избраници толкова голяма любов, че душите им горят като огън от желанието всички хора да се спасят и да видят славата Божия. Това е дарът на Светия Дух на Петдесетница. Това е животът, който е донесъл на този свят Емануил.

В заключение искам да кажа следното. Преди да отидем на служба в Неделя на Петдесетница, нека да прочетем величавите молитви, които се казват на Вечернята на коленопреклонението. Нека да се съсредоточим в някои от мислите, които те съдържат, и тогава ще видим начина, по който светата Църква се изразява  чрез тези молитви в деня, в който слиза Светият Дух и я осенява. Как Светият Дух отваря сърцата на вярващите членове на Тялото Христово, за да се молят за всички житейски ситуации, обгръщайки живи и мъртви: ,,Пред Тебе едничкия съгрешаваме, но на Тебе едничкия се покланяме” (Втора коленопреклонна молитва). Това е етосът на православните християни. Ще видим и други много важни прошения. Например: „Преди да се завърнем в земята, удостой ни да се завърнем при Тебе и ни обърни внимание с Твоето благоволение и благодат” (Първа коленопреклонна молитва). С други думи, преди да се завърнем в земята, удостой ни, Господи, да се завърнем в Твоите обятия и да познаем дара на този ден – дара на Светия Дух, Който вика неуморно с неизказани въздишки в сърцата на Своите избрани раби: ,,Авва, Отче” (Марк 14:36). Амин, амин.

Архимандрит Захариас (Захару),

Магнетофонен запис на беседа в манастира от 23. 05. 2004 г.

Манастир ,,Св. Йоан Кръстител” Есекс, Великобритания

Превод от гръцки: Мила Игнатова

[1],,Плачът на Адам”, Архим. Софроний (Сахаров), ,,Свети Силуан Атонски”,  ИК „Омофор”, 2008,  с. 471.

 

[2]„За светиите”, в: Архим. Софроний (Сахаров), ,,Свети Силуан Атонски”,  ИК „Омофор”, 2008, с. 417-421.

[3] Пак там, с. 417.

[*] В синодалния превод – „противник”, в гръцкия текст   “katenteuths”. т. е. някой, който влиза в равен спор, а не в смисъл на вражда; превежда се още като „цел”, „прицел”, „мишена” – б. пр. .

[4]Пак там, с. 417.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...