Да бъдеш човек, означава да обичаш

На 27 ноември 2019 г. Светият Синод на Вселенската патриаршия издава решение, с което причислява към лика на светиите архим Софроний (Сахаров). 11 юли тази година за първи път ще се чества паметта на новопрославения преп. Софроний Атонски.  Йером. Рафаил (Нойка) е духовно чедо на св. Софроний Атонски и един от първите монаси в основания от него манастир „Св. Йоан Кръстител” в Есекс, Великобритания. Малко преди смъртта на стареца, о. Рафаил получава благословение да се завърне в своята родина Румъния, където продължава подвижническия си път като отшелник. Йером. Рафаил превежда на румънски език книгите на св. Софроний и чрез многобройни беседи прави богословието му популярно, особено сред младите православни.  

 

Изминаха двадесет години, откакто отец Софроний премина във вечността. Той си отиде от нас, за да вижда Бога както си е. Може да се каже, че още през земния си живот той в някаква степен бе видял Бога, а след това учеше и нас, вдъхновяваше ни да живеем така, както живееше самият той. Какво е Църквата? Църквата е нашата Майка или, казано иначе, тя е утроба, в която се извършва творенето от Бога и в която ние се раждаме за вечността. Умът на отец Софроний беше постоянно обърнат към вечността. Земното имаше голяма ценност в очите му, но то все пак си оставаше земно, преходно, временно –  миг, в който уж живееш, а вече е минало. Отец Софроний пише за това в своята автобиографична книга „Ще видим Бога както си е”. В нея почти няма да намерите историческа информация, защото, както казахме, умът му бе потопен във вечното. Това е духовна автобиография, в която той не слиза до повседневното, житейското. Веднъж попитахме отец Софроний може ли да оценим една личност, как да разберем доколко един човек е малък или велик. Той отговори: „Това е невъзможно. За да разбереш другия или, например, един светия, трябва ти самият да бъдеш поне на същата висота.” От този момент оставих всякакви опити да съдя за другите. За какво ми е да съдя? Обикновено под думата „съдя” ние хората разбираме осъждане, произнасяне на присъда, порицаване. Но Бог съди по друг начин! Той съди не за да осъди, а за да спаси. Това наблюдавах и у отец Софроний.

По-късно забелязах, че Христос, изобличавайки фарисеите, има предвид, че те  „давали десятък от от гьозум, копър и кимион, а са оставили най-важното в закона: правосъдие, милост и вяра”.[2]За какъв съд става дума тук? И Христос, и целият Стар Завет говорят за Праведен съд, чиято цел не е да осъди, а да защити бедните от притеснения, да обърне злите от злодеянията им към добро. Всичко, което произтича от Бога – словото, енергията, делото – всичко е изпълнено с любов и служи за спасение, стига разбира се ние се да търсим спасението. Бог никого не принуждава. Затова чрез думите и всичко, което изхожда от Бога и Неговите светии, ние можем или да се спасим, или да убием себе си.

Благодарение на отец Софроний за мен стана разбираема жертвеността на Божията любов. Любов, която принася в жертва себе си, а не другите. След това ми стана по-понятен и смисълът на Свещеното Писание. Когато Пилат пита Христос дали е цар, Христос отговаря: „Ти казваш, че съм Цар”[3] – но не такъв, каквито са земните царе-владетели. Христос се нарича Цар само защото у Бога всичко е най-съвършено: Той е Цар, Всеблаг, Всемогъщ и т. н. И на земята Той идва, за да победи и да сподели с нас Своето царство. Да победи обаче как – като принесе Себе Си в жертва. Не нас, а Себе Си Той предава на кръст, вземайки върху си нашите грехове. Безмълвно и кротко, и следователно с любов, Христос понася всичко, което сме Му нанесли. А ние сме Му нанесли богохулство, бичуване, страдание и жестока смърт. Всичко това Той приема с любов. И слиза в ада.

Ако четете внимателно Евангелието и особено главата, в която се говори за Страшния съд, ще разберете, че ако адът съществува, той съсвем не е творение на Бога. Бог просто отделя овците от козлите[4], но Той не е сътворявал някакво специално място за грешниците. Той казва „на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира”.[5]И отпраща от Себе Си другите, като казва „на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели”.[6]Той не казва, че козлите са проклети от Отца, защото Отец никого не проклиня, а само благославя. Огънят, приготвен за дявола, не е сътворен преди началото на света. Той не е нашият жребий. Адът е отказът да приемем Бога. Бог е Живот и ако не Го приемаме, ние не приемаме Живота. Човек живее без Бога и казва: „И какво от това.” Ето тази нагласа – „какво от това” – е адът…

Божията любов е такава, че тя знае само едно – да приема и да спасява. Към разумните твари обаче – ангели и човеци – Бог се отнася като към Самия Себе Си, т.е. като към богове. Затова те сами трябва да изберат своята съдба, да се самоопределят в своя живот. И ако ние настойчиво правим избори, противни на Божията воля, то идва време, когато Бог отстъпва пред нашето желание. Божията любов, винаги пламенна и благородна, и в този случай остава жертвена – тя ни дава свобода, която е най-великият дар за хората и за ангелите. Дар опасен, страшен.[7]Последният съд наистина ще раздели хората на два лагера: едните, които казват на Господа: „Да бъде Твоята воля”, а другите, на които Господ ще каже: „Да бъде твоята воля.” Може по различен начин да се разбират думите на Христос, че Той „изпитва сърцата и ще въздаде всекиму според делата”[8]. С годините ми става все по-ясно, че делата ми са мой собствен избор. Христос ще ни попита: „Ти наистина ли избираш това, наистина ли не искаш нищо друго? Тогава да бъде твоята воля.” И именно тук се крие опасността за спасението ни, а иначе Сам Бог е преди всичко Спасител. Разбира се, Бог може всичко и Христос ни е явил силата Си, когато е проклел смоковницата: „Занапред да няма вече плод от тебе вовеки.”[9]Но Той е казал тези думи кротко. Може ли да ги наречем проклятие, сравнимо ли е то с нашите проклятия и оскърбления към ближния? Все пак по Неговата дума дървото веднага изсъхнало. Христос ни преподава този урок, за да не си мислим, че Бог не може нищо друго освен да милва. Но над онези, които търсят Бога, не тегне проклятие – за нас е приготвено Царство.

Някои говорят за съдбата, за жребий, който ни се е паднал. Може да се мисли и с тези понятия като се вложи в тях християнски смисъл. Нашата участ, нашата съдба се съдържат в следните думи от заупокойната служба: „Със светиите упокой, Господи, душата на Твоя раб.” Да се упокоим със светиите, означава ние самите да бъдем свети, а Бог по молитвите на Църквата може да направи човека свят, дори той да не е такъв. Нашата участ, съдба е да бъдем свети, но ние не разбираме това както езичниците, за които няма свобода на избора. Те вярват в неизбежната съдба, а ние знаем, че можем да променим своята участ. Божият Промисъл устройва всичко така, че ние да наследим вечния живот; но ние можем и да отпаднем, да изгубим това, за което сме определени. У всеки човек – и у добрия, и у лошия – винаги има нещо божествено, което може да съдейства за негово спасение. Отец Софроний ме научи на това. Ако човек правеше нещо, той не го спираше; ако човек се отнасяше към някого с уважение, старецът не се опитваше да накърни чуждия авторитет. Всичко, което говореше той, обаче, беше духовно; то извираше от сърцето; и както установявах, не беше човешко. Със своето слово отец Софроний се стремеше да доведе слушателя до истинската вяра и при това така, че другият дори не разбираше как става всичко това.

***

Христос изисква от нас любов към ближния, жертвеност, уподобяване на Самия Себе Си. Заради нас Той е предал Себе Си на смърт, която ние сме Му приготвили – ние сме проляли Неговата кръв. Мисля, че дори апостолите биха казали тези думи за себе си, защото и великите светии са смятали себе си за най-грешни от всички. И това за тях не са били просто думи, някаква психологическа нагласа. Да ни даде Бог съзнанието, присъщо на каещия се грешник: „Аз, Господи, Те разпнах, – казва такъв човек, – аз пролях кръвта Ти.” Аз съм грешил, отвръщайки се от Бога, но ако сега търся спасението, Той ми дава Своето пречисто тяло и кръв. Това е Божията любов – любовта, която е признак на личността. Индивидът може да има някаква любов, макар че в нашата постмодерна епоха човекът е станал толкова див, че му се налага да са учи да обича, гледайки поне котката, тигъра, кучето и другите земни животни, защото ние сме паднали по-ниско и от животинското равнище.

На човека е присъщо да обича по особен начин – неговата любов е духовна, жертвена. Любовта е енергия, чужда на смъртта. Смъртта е безсилна пред нея. „И Светлината в мрака свети, и мракът я не обзе”.[10]Тези думи са казани за Христос, но те са приложими и към човека. Трябва да бъдем внимателни и да не мислим за Бога неправилно, да не Му приписваме нещо прекалено човешко. Но заедно с това трябва винаги да помним, че Христос е Бог, Който се е явил в човешки образ. Следователно всичко, което се казва за Христос, се отнася и за човека. Той ни е дал пример. Неговият живот е образец не само на светиите, но и за теб и мен. Ти си моето друго „аз”. „Ти – това съм аз” – ето така мисли личността.

Апостол Павел и цялото църковно учение говорят за човека като за едно Тяло. Всички ние сме членове на едно Тяло. Тялото е единен организъм и така също и човечеството е един човек. Тялото на Христос е Църквата, чиито членове сме ние. Членовете са много, всички са различни, но Тялото е едно и личност е този, който вече живее в самия себе си цялото човечество от първия до последния човек, роден от жена. Съвършена личност във вечността, човек става всемирен и едно по Тяло. Във вечността всяка личност ще притежава цялото Тяло; така както Отец е Бог, Синът е Бог и Светият Дух е Бог. В математиката, когато единицата се умножава по едно, резултатът е винаги единица, дори да я умножаваме до безкрай. Така и безкрайното човечество остава винаги единно и всеки един от нас трябва да стане единен, което на психологическо равнище означава да се отнасяме към ближния като към самия себе си.

Отец Софроний казваше: „Живейте като един човек.” С други думи, молете се един за друг, един за всички и всички за един. А аз бих добавил: „Ако ближният греши срещу тебе, оскърбява те или те обижда, опитай се да не се гневиш, да не го съдиш, а се помоли за него, бедничкия. Ето това е твоята аскеза. Ако свещеникът не е прав – моли се за него. Ако епископът по някакъв начин ти причинява скръб – моли се. Нека всеки се моли за другите и за Църквата като цяло, и тогава ще се изменим. Светът ще стане друг.

***

Да бъдеш човек, означава да обичаш. Ето какво разбрах благодарение най-вече на стареца Софроний. За всичко това говорят и всички свети отци от предишни времена, но отец Софроний е изразил много духовни истини на език, по-разбираем за съвременния човек. Навярно днес човешкият род, всички ние потомците на Адам, вече сме постигнали своята зряла и преклонна възраст, затова се нуждаем от по-широко разбиране на духовния живот.

Например, отец Софроний пише за смирението като за качество на божествената Любов. Бог ни е възлюбил така, че ни отдава Себе Си без никаква мисъл за Самия Себе Си, безрезервно. И смирението не е в това да поставяш себе си по-долу от всички, а в това, че Христовата любов изобщо не мисли за себе си, не се страхува да бъде по-долу от другите, да бъде отблъсната или дори поругана от тях. Защо? Защото любовта е живот, който нищо не може да унищожи. Единственото, което заплашва любовта, е гордостта, която, както казва св. Силуан, ни пречи да обичаме. Ето защо смирението има такова голямо значение.

Да, наша цел е да придобием именно любовта, но смирението е един от нейните съставни елементи. Смирението е такова качество на любовта, благодарение на което обичащият живее чрез живота на обичания – без това нашата любов се оказва насочена към нас самите, т.е. егоизъм. А егоизмът е синоним на гордостта. Божията любов по своята природа се стреми да отдаде себе си на този, когото обича. Вместо затваряне в себе си, чрез любовта ние обгръщаме и Божието творение, и Твореца. Тогава ни се дава като наше притежание велик безценен дар – целият сътворен свят, видимият и невидимият. Смирението ни прави способни да забравим за себе си така, че да можем да вместим другите в себе си. Трябва да се опразним от себе си (кеносис), за да можем да приемем този дар. Докато цялото пространство в душата ми е заето от самия мен, аз не мога да вместя другите и оставам единствено със себе си. Това, казано иначе, е адът.

Сам по себе си аз нямам живот. Моят живот е Христос в мен, както казва апостол Павел[11]. Христос, Бог и Творец, е моят живот. Нашето земно битие без Него е просто едно съществуване без мисъл и без цел. То придобива смисъл само когато ние станем причастници на Христовия живот. Пътят ни на земята е процес на нашето ставане на богове по благодат, за да можем да кажем: „Аз СЪМ, аз живея.” Изхождайки от своя дълбок опит, отец Софроний казва, че Божието име „Аз съм Съществуващият”[12]става и наше име. Това не е ерес или безумна гордост, а е реалност и дар на благодатта. То е следствие на нашата причастност на Бога. Когато достигна състоянието, което Бог иска да ни дари, тогава аз също няма да се нуждая от нищо друго и най-накрая ще съм станал самия себе си. Тогава, подобно на Бога, и аз ще мога да кажа: „Аз съм.” Удивителното е това, че ставайки самия себе си, аз преставам да живея за себе си. Съдържание на моя живот става животът на възлюбените от мен. Ние даваме в себе си място на Бога, за да може Той да живее в нас, а ние самите живеем в другите.

***

Ако носим в себе си съзнанието, че за Бога не е важно какъв съм, а е важно само това да наследя вечния живот, то всичко, което ни се случва, може да послужи като крачка към желаната цел – истинско виждане на Бога и преобразяването ни от Божията благодат. Ще дойде ден, когато и аз ще мога да кажа: „Сега и аз СЪМ чрез Твоята благодат, Боже. Благодаря Ти!” Ето това е целта на живота ни, която винаги трябва да имаме пред себе си. Тогава всичко ще се изпълни с велик смисъл и животът ни ще преминава в радост. Тогава дори онова, което ни се налага да претърпим, ние ще отнасяме към последната си цел – към деня на нашето раждане за вечния живот. Тогава се променя също и отношението ни към смъртта. Светите отци казват, че този, който постоянно помни за своето излизане от този свят, е блажен. По какъв начин обаче да помним? Нима трябва постоянно да си повтаряме: „Скоро ще умра, скоро ще умра…” Не, разбира се. Тогава човек няма да може и да живее. Просто трябва да приемаме всеки един случай в живота си като възможност да придобием нещо за бъдещия вечен живот. Да го приемаме като подготовка за деня на своето раждане, така че когато дойде часът на смъртта, гробът да не ме погълне целия, а да се родя, за да живея и да се усъвършенствам вечно до пълната Христова възраст. Тогава смъртта ще бъде тържество. Тя е смърт само за онези, които живеят единствено със земния живот. Смъртта отнема всички удоволствия на този свят и дори самия земен живот, затова плътският човек изпада в ужас: „И какво ще стане с мен сега.” Какво ще стане? Нас ни очаква огромна радост и изобилие на живота. Трябва само да се готвим за това.

Спомням си как отец Софроний малко преди смъртта си нямаше вече сили да ходи, но със сияйно лице казваше: „За човека няма смърт. Човек не може да умре. „Чакам възкресението на мъртвите и живот в бъдещия век.” Ако ние вярваме в това, така и ще стане с нас.”

Ето това исках да споделя с вас. Ние живеем не за това, за да станем търпеливи или послушни и прочие; трудим се не за това, а заради вечния живот. За да видим Бога както си е.

Смирението не е да отхвърляш дара, който изхожда от Бога, а да се стремиш към него. Смирението е да осъзнаваш, че ние сме призовани към обожение и трябва да станем богове. „Аз съм образ на Твоята неизказана слава, макар да нося язвите на моите прегрешения” – това пеем при погребението на починалите. Тези думи, казваше отец Софроний, трябва да бъдат съдържание на нашия живот. Както и думите на молитвата: „Сподоби ни, Господи, в този ден да се запазим от грях.” Ето в това се състои целият устав и на монашеския, и на християнския живот. Цялото съзнание на отец Софроний бе съсредоточено именно на тази крайна цел – виждането на Бога. Той винаги ни учеше, че трябва да станем свети. Не от гордост да си въобразяваме, че сме свети, а да станем свети така, както иска това Бог. И затова е срамно човек да не стане свят, това би означавало да остане на равнището на кучето и котката.

***

В своята книга „Ще видим Бога както си е” отец Софроний говори за породеното от благодатта огнено желание човек да следва Агнеца, където и да иде Той – на Тавор, в Гетсимания, на Голгота, в ада или отдясно на Отца. В същата книга той описва случаи, в които го е посещавала нетварната Светлина. Когато силно осъждал себе си като най-лош от всички, недостоен нито за милост, нито за спасение, нито за Бога, когато стигал до крайната степен на покаянието и вече се намирал на границата между живота и смъртта – тогава неочаквано бивал удостояван с грабване в друг свят, в сферата на нетварната Светлина. Нещо такова е станало с благоразумния разбойник. Той казал: „Ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото според делата си, а Той нищо лошо не е направил.”[13]И веднага чул от Христос: „Истина ти казвам, още сега ще бъдеш с мен в рая.”

Отец Софроний разпростира действието на този закон върху всички. Никой не може да се доближи до Бога или „да Го види както си е”, освен чрез покаянието. Църковната история и предание говорят само за това: колкото повече осъзнаваме собствената си греховност, толкова по-близо сме до истината.

Хората, подобно на Пилат, задават въпроса: „Какво е истина?” След падението на човека му е чуждо да мисли за Истината като за Личност: „Ще Те слави ли прахът, нима прахът ще възвестява Твоята истина?”[14]Какво е истина? Това е обичайната, рационалистична постановка на въпроса. Но Въплътилото се Слово на Бога ни казва: „Аз съм Истината.”[15]Ето защо да бъдеш в истината, това е да бъдеш в Христос, с Христос, т.е. подобен на Христос. В Своята първосвещеническа молитва Господ казва: „Отче! тия, които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз.”[16]Затова и отец Софроний, а и всички други, живели в дълбоко покаяние, не са ли били всички те потопени в Истината…

Ако по милостта на Твореца човекът е наистина сътворен по образ и подобие на Бога, ако можем да пеем на човека песен, подобна на тази, която пеем на Христос, ако чрез благодатта на Вседържителя човекът в своето паднало състояние – и именно поради това състояние – може да приеме покаяние, което го издига до Бога и до спасението, то тогава ще пеем неудържимо благодарствен химн и ще възвестяваме на всички истински вярващи: „Дерзайте[17], о светообразни чеда на Църквата,[18]възлюбени докрай от Господа[19]– защотос нас е Бог”.[20]

 

Превод: Мила Игнатова

 

[1]Откъси от книгата: Иеромонах Рафаил (Нойка) „Живи мя по словеси Твоему”. Свято-Троицкая Сергиева лавра, 2014 г. Съставителство и превод от английски йеромонах Доримедонт (Литовко).

[2]Вж. Мат. 23:23.

[3]Иоан 18:37.

[4]Вж. Мат. 25:32.

[5]Мат. 25:34.

[6]Вж. Мат. 25:41.

[7]Вж.: Архим. Софроний (Сахаров). Раждането за непоклатимото Царство. Омофор.2009, с. 220.

[8]Вж. Откр. 2:23.

[9]Вж. Мат.. 21:19.

[10]Иоан. 1:5.

[11]Вж. Гал. 2:20.

[12]Изх. 3:14.

[13]Вж. Лик. 23:41.

[14]Вж. Пс. 29:10.

[15]Вж. Иоан. 14:6.

[16]Вж. Иоан. 17:24.

[17]Иоан. 16:33.

[18]Катавасия на 5-та песен от канона на Петдесетница.

[19]Вж. Иоан. 13:1.

[20]Вж. Иоан. 14:18.