Да „принудиш“ Бога



17-1(Мат. 15:21-28)

Днешният евангелски текст разказва за изцелението на дъщерята на хананейката, която страдала от нечисти духове. Хананейката помолила Христос да излекува дъщеря й и въпреки че Неговите ученици се възпротивили на това, тя продължила да върви упорито и настоятелно след Христос, търсейки отклик на молбата си.

Господ, вслушвайки се привидно в учениците, отказва да излекува дъщеря й под предлог, че тя не е от Неговите обични, от чедата на Израил. Но тя, приемайки отказа на Христос като възможност за нова молба, Го призовава отново да изцели дъщеря й, признавайки, че не принадлежи към избраните чеда, но въпреки това дори кучетата задоволяват своя глад от трохите, които падат от трапезите на техните господари. Ето че, смирявайки себе си, тя приема да се постави в тази нисша позиция.

Господ, като Сърцеведец, несъмнено е знаел какво е в душата на тази жена. Затова първоначално реагира отрицателно, за да се разкрие по-добре нейната вяра – да бъде образът й пример за силата на смирената молитва за цялата християнска история.

Движещата сила на нейната вяра е любовта към детето й. Ето как този новозаветен епизод ни разкрива, че основата на вярата в Христос е любовта. Безкористната любов към нашия ближен и към Бога, това е основата на вярата. Не се зачита тази вяра, в която няма любов. Автентичността на вярата се отмерва с тази мярка… С мярката на любовта!

Бог „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим 2:4). Господ, искайки да покаже мярата на нейната вяра, уж я прогонва, но тя настоява. Св. Йоан Златоуст казва, че дори Самият Бог да вземе отхвърлящо решение за човека, и в този случай човекът не трябва да се отчайва, а да бъде настоятелен в своята боголюбива молитва. Дори решението на Бога да е взето, човек трябва да настоява и да се опитва да Го “принуди”. Защото Бог бива „принуждаван” от човека, за да се яви мярата на човешката любов, свобода и вяра в Божието милосърдие.

Следователно, когато Христос ни отказва нещо и сякаш ни прогонва от Себе Си, това се случва, защото реално иска да бъдем с Него. Знаете, че истинска близост с някого може да се постигне там, където свободата е била изпитана в болката, отхвърлянето и изкушението. По този начин засвидетелстваме увереността си, че действително искаме да сме близо до Него.

Съвременният човек твърди, че неговите отношения с другия са истински, но често отношения, които не са изпитани в болката и отхвърлянето, се оказват фалшиви и нетрайни. Господ знае много добре, че истинното се ражда чрез изпитанието. Той знае много добре, че периодът, през който сърцето на човека дава духовни плодове, е периодът на т. нар. богооставеност; време, в което Господ отнема Своята благодат от нас, за да се изпита сърцето ни и да се култивира свободната ни воля.

Когато Христос ни дава някакъв дар, е сигурно, че дарът ще даде своите добри плодове, особено ако е налице и време на духовна суша; време, през което молещият се настоява с твърда вяра пред Бога. Това са моментите, в които се ражда духовното знание в човека с християнско съзнание. Защото иначе може да сме приели дарове от Бога, но да не сме ги разпознали и осъзнали като „небесни подаръци“, за да ги оползотворим в борбата за нашето духовно възрастване.

За съжаление, тази вътрешна болка в търсенето на Бога у съвременния човек е потисната под влиянието на секуларизацията. Защото сме забравили, че за нашето духовно формиране не са достатъчни книгите, дори не и самите тайнства на Църквата, ако не полагаме аскетични усилия да се самонаблюдаваме. Само така там, където съществува безнадеждност, може да се роди надежда, и там, където си мислим, че Бог ни отхвърля, от това отхвърляне да се породи в нас възможност за молитва.

Това е християнската аскеза, която дава на човека духовно познание; която предизвиква в него състрадателна любов и чувствителност. Днешният човек обаче иска нещата наготово, иска Божиите дарове да са му подсигурени и отмерва любовта на Бога и на другите съобразно степента, в която се удовлетворяват щенията му.

Връзката, която не е минала през болката на отхвърлянето, не може да придобие автентичен дух. В този смисъл ние живеем псевдодуховен живот, който отхвърля Кръста и търси комфорт. Когато обаче имаш комфорт, но ти липсва усещане за Кръста, дори рая да ти подарят, няма да го разпознаеш.

Често чуваме реплики от рода на: „Ние сме православни – избраният Божи народ!“, „Ние сме Православието, което крепи нацията!“ и др. Това обаче са думи без покритие, ако не вървят заедно с вътрешната готовност да посрещаш изпитания по пътя на вярата си. Църквата не е патерица на никой народ или пък на която и да било социална група. Църквата не иска многобройни привърженици, не търси количество. Тя познава само пътя на покаянието. А истинското покаяние се извършва в човешкото сърце, когато то усеща, че е изгубило Христос. Покаянието няма за цел светът да ни признае, а да се върнем при Христос. В Тялото Христово съществува целият всемир и хората не са раздробени на социални групи и етноси.

Това наше отпадане, т.е. идеологизацията на Църквата, консерватизмът и либерализмът, идеологическата мания на нашето богословие, а не праксисът на болезнения процес на търсенето на Бога, който се извършва в сърцето на човека, свидетелства за секуларизацията на Църквата.

Това, което Църквата днес търси и свидетелства чрез евангелския текст за хананейката, е оживяването на вярата, което започва именно от процеса на покаяние и върви неизменно към есхатона. Достатъчно е само смирено да се предадем на Бога.

Превод: Константин Константинов

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ: