Десница, пълна с диаманти
Настоящото време е нестихваща проповед на егоизма. Не на индивидуалността и особения почерк на всеки роден от жена, а на личния, собствен и добре мотивиран егоизъм. От всички страни на съвременния човек е внушено да бъде „Аз“, да докаже себе си и да се наложи над другия. По всякакъв начин да го преодолее по пътя си ,“да пробие“ и да „реализира“ себе си. И всичко това без скрупули, на всяка цена, като сломи всички свои дълбоки угризения на съвестта. А този, който не е склонен да следва тази насока и не приеме духа му, е обявен не само за старомоден и закостенял, а дори получава печата на социален аутсайдер. Но този, който е повярвал в Спасителя и е решил да го последва, знае, че е длъжен да се опитва да изпълни в живота си завета на Неговото боговдъхновено учение. С труд и непрестанна борба със старата си природа, и с помощта на преобразяващата Божия благодат, да изобрази в себе си Христос и да се превърне в икона Божия. А това означава – в своя път към Царството Му – на първо място да обича и да се смирява. Въпреки всичко и независимо от всичко.
Има принцип в православния духовен живот – колкото по-надарен е от Бог един вярващ християнин, толкова повече трябва да се смирява. И колкото повече дарове е получил от неизтощимия дароподател – Господа Бога, толкова повече трябва да работи върху тях и… да мълчи. Това се отнася не само за светците, които са Го прославили в живота си, а и за всеки, който се подвизава в стихията на „невидимата бран“. Това е откровение за всички нас, които носим името на Богочовека Иисус и се борим да го изобразим в живота си. И защо? Защото даровете не са наши, а Негови. Той, извечният Създател и подател на всички блага – видими и невидими, ни е дал нещо повече, вдъхновил ни е „свише”, за да работим върху тях и да ги преумножим. Нямаме право да постъпваме с тях като собственици, а като носители, които ще дават отговор какво са сторили с тях. Ние сме прегърнали светия дълг да служим, без да имаме право да кажем, а и дори да си помислим, че те са плод на някаква особена лична и неповторима дарба, а с признателност и синовна любов да признаем пред Него, че ни е призвал да ги носим „като съкровища в глинени съдове“. Ние, обдарените, но не по достойнство, а само по милост, да се обръщаме към Него със сърца, изпълнени с благодарност и да мълчим. Удостоени с тази висша привилегия, да наведем глави и да се постараем да бъдем добри носители, но и преумножители на това неизказано съкровище Божие. Нито за миг не трябва да забравяме изреченото от Него, че „всяко добро деяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Него, Отца на светлините, у когато няма изменение, или сянка от промяна!” (Як. 1:17). Проява на висше смирение е да криеш дарованията си! По особено проникновен начин това е прозрял един от забележителните боговидци на Светото Православие на 20 в., свети Николай Велимирович. В една от 
своите творби той разсъждава така: ”Крий своето духовно богатство и не го показвай по необходимост… Ясно ти е казано, че трябва да го криеш, т.е. – добродетелите, подвизите и молитвите си. Защо мъдрите чеда на този свят не показват богатствата си? По две причини: да не разберат крадците и да не предизвикат завист в лошите хора. Има крадци и завистници и на духовното богатство. Това са злите духове. Ако ти го покажеш, те ще се постараят да ти го вземат, или да го разпилеят. Ха си го показал без необходимост (да кажем от суета, да се похвалиш) и те вече са го грабнали и разпилели… И ти, притежателят на духовното богатство, ще станеш бедняк.” (”Охридски пролог“, 9 март). Всички Свети отци са проповядвали свято мълчание. Изпълнено с мъдрост и навлизане в себе си. Със словата си не само са наставлявали и вразумявали подвизаващите се, но и с молитва и самоотверженост са се опитвали да го изпълнят на дело. Били са образец за лично благочестие и са се превърнали в живи камъни, пламтящи факли на тази огнена истина. Лесно е да се смириш, когато си потопен в страдание и порои са връхлетели храма на твоята пронизана душа. Болката, срамът и униженията са предпоставка всеки от нас да приведе глава и да проплаче. Тогава е повече от разбираемо това практическо смирение, което сякаш е по принуда покаяние и дълбоко осмисляне на греха. Но далеч по-трудно е да се смириш и да мълчиш, когато вятърът изпълва платната ти, и всички те поздравяват и хвалят за постигнатото. Защото е присъщо на повредения, падналия човек да приписва успехите на себе си, а неуспехите – на другия, на случайността и късмета. И дори да роптае против Бога в своята чисто човешка неблагодарност, когато е засегнато неговото „свято“ его и е ранено до кръв ненакърнимото му себелюбие. И това е човешко, твърде човешко…
Истинските духовни бойци, които се сражават на първа линия в стихията на „невидимата бран“, знаят от опит, че друг е Онзи, Който ще им донесе победата. Той преценява в Своя съд кога ще им я хвърли в скута, като подарък за положените усилия. Светите подвижници, опитни в духовната борба, са осъзнали, че ако някой не се погрижи достатъчно добре за предоставения му от Небето дар, този дар ще му бъде смален или отнет, и така той ще бъде наказан от дароподателя. С всичко свое ни призовават да бъдем трезви и да внимаваме. Наставляват ни да наблюдаваме помислите си и да не се превъзнасяме в себе си. И настояват благоразумно да мълчим. Защото, неуморимите служители на Сатаната – бесовете, могат да похитят и разпилеят събраното съкровище на душата. По Божие допущение, могат да опорочат всяко начинание и да отровят всеки жив извор. И всичко това да бъде за нас урок за смирение и повод да продължим напред, но по-вглъбени и помъдрели. Предвиждайки опасността и обогатени от нараняванията отвън, те сами са приучавали себе си към всичко това и по всякакъв начин са се опитвали да се смирят. Нещо по-важно – всичко са превръщали в повод за смирение. Те са като хора, които са открили диаманти, но ги стискат крепко в десницата си, без да ги показват и да се хвалят с тях, защото крадци или злосторници могат да ги нападнат и да им ги вземат. А самите те да бъдат озлочестени и поругани. Дори са препоръчвали на духовните си чеда да не се хвалят и славословят и с това да не служат за съблазън. Типичен пример за това е и св. Порфирий Кавсаколивит (старецът Порфирий ). Към един свой духовен син той се обръща така: ”Веднъж той ми каза: – Искам да ти се скарам. – 
Защо, отче? – попитах аз. – Защото разказваш за мен, за моите дарования. Не искам да говориш за това! Чедо мое, страхувам се, че на Страшния съд ще кажа: ”Господи! Господи, не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правихме?“ И Господ ще ми отговори: ”Никога не съм ви познавал, махнете се от Мене!” (Мат.7 22:33) Великото смирение на стареца се е проявило и в мястото, което е избрал за своята кончина. Усещайки приближаването на смъртта, отец Порфирий заминал са Света гора, за да умре там, далеч от света и по този начин да избегне почитанието, което му се оказва. Притежавал толкова велики дарования, той е живял много смирено и е починал на Света гора.” (”Избрани съвети“, стр. 398).
В своите спомени св. Софроний Сахаров споменава как неговият духовен наставник и отец, при когото е бил на послушание на Атон – св. Силуан Атонски, изрично му е забранил да говори на други хора за благодеянията и небесните посещения, които е споделил с него. Настоявал е да не ги разпространява, а да ги пази само и единствено за себе си. Всички те, известни или не толкова, не само са живели в състояние на пълно осъзнаване на своята нищожност, но и са смятали себе си за недостойни пред проявената към тях особена Божия милост. Били са пронизани от страх пред Бога и обострената си съвест да не бъдат наказани поради себелюбие или проява на тънка прелест. Осветени от техния свят пример, ние, чедата на съвременния свят, сме длъжни да вникнем дълбоко в него. Да извлечем дълбокото, съкровено и непреведимо, което да ни води в криволичещите пътеки на нашето крехко битие. Затова да се освободим от грешните представи за себе си и да продължаваме нагоре по тесния път към Царството Божие, мъжествено и мълчаливо, за да бъдем достойни да живеем в него!
