Дръжте прошката в сърцето си
В Евангелието Господ разказва притчата за длъжника на десет хиляди таланта (Мат. 18:23-35) – за един слуга, който имал голям дълг към своя господар. След молбите на слугата, господарят опростил дълга му. Самият слуга обаче не сторил същото за своя длъжник, а поискал да получи обратно дължимото, като хвърлил дори човека в тъмница. Когато господарят разбрал за немилосърдната постъпка, се разгневил и предал слугата на мъчителите, докато изплати целия дълг. Притчата завършва с думите, че Господ ще стори така и с нас, ако не прощаваме от сърце на другите.
Първо, нека имаме предвид най-важното, което ни разкрива тази притча – че нашето разположение за прошка от сърце на прегрешенията на другия е от ключово значение за духовния живот. Всъщност без това разположение духовен живот въобще не може да съществува. Без това разположение за нас няма Божия благодат. Без него ние скоро стигаме до „мъчителите“ – тоест до загуба на благодатта, до духовна гибел.
Какво е главното основание да откриваме тази взаимовръзка между липсата на разположение за прошка и оскъдняването на благодатта? Откриваме я в това, че Самият Господ ни взема от тинята, от незнанието, вкарва ни в пътя на Неговата любов и ни прощава всичко. Тогава с какви очи не искаме да прощаваме на другия, който ни причинява някаква малка неправда? Не искаме, защото притежаваме особена арогантност. Пребиваваме в собствените си страсти и само леко да усетим Божията милост над себе си, в живота си, се успокояваме и започваме да изобличаваме и съдим всекиго. Това е хула срещу Божията любов, но най-вече хула срещу самите нас. Сигурен знак за духовна незрялост.
Нека оставим настрана всяко философстване, всяка упоритост и хитри стратегии, с които воюваме за правата си… Едно нещо трябва да ни остане: сърцето ни да е разположено добре към всеки – познат и непознат. Нека бъдем скарани с разположението да съдим и изобличаваме другия. И не само външно, а от сърце. Това ще бъде свидетелството, че живеем в Божията благодат.
Все се оплакваме и казваме „онеправдаха ме”, „нараниха ме”, „не ме разбират”. Мислите от този тип са път към загуба на благодатта, особено когато търсим собственото си оправдаване понякога дори и в тайнството на Изповедта. Защо така излизаме извън кожата си, когато другият ни онеправдае? Защо стремежът ни да заобичаме някого е изпълнен с коварство и себелюбие? Защо сме така жадни да защитим правотата си на всяка цена, да получим признание? Защото не ни изнася да разберем, да заживеем според логиката на Божията любов. Дали Бог прощава прегрешенията ни, за да станем по-силни в битките си срещу другия? Може би за да имаме силата да атакуваме, да презираме, да осъждаме, да отхвърляме ближните?
Нашата душа се разболява, когато свикнем Бог да ни прощава, а същевременно не влагаме духовен ум да придобием
зрялост, така че да сме прощаващи и положително настроени към всички. Душата ни заболява и започва да губи духовните си сензори. И когато това заболяване на душата навлезе в напреднала фаза, тогава едно нещо може да я излекува по принуда: болката.
Затова ни смиряват разни неочаквани събития, които връхлитат в живота ни. Нашите кръстове и болки са пътят, по който Бог ни смирява… когато не прощаваме на другите. За да не се разболеем от коравосърдечие и непреклонност, което е най-лошото подхлъзване. А коравосърдечието и непреклонността са особено характерни за „добрите християни”, за онези, които се чувстват оправдани.
Нещата са изключително прости – достатъчно е да влезем в скришната стаичка на душата си и да се изправим пред собствения си хал. И тогава да коленичим и да потърсим Божията милост. Когато потърсим тази милост, тогава се променя и животът ни. Наистина! Виждаме промяната, когато усетим в сърцето си, че искаме спасението на всеки човек; чувстваме се толкова изпълнени с благост и смисъл, че никакво човешко дразнение и неправда не могат да ни засегнат. Тогава придобиваме фина духовна чувствителност; достигаме до състояние на такава благост, че да желаем доброто на всички хора.
Нима за това са ни нужни дипломи? Нима ни е нужно богословско знание? Нека оставим всичко това настрана и да преживеем простата яснота на казаното от Господа: „Искате да ви простя дълга? Прощавам ви го и го заличавам. Но направете и вие това за другия – дръжте прошката в сърцето си!”.
Но когато се превръщаме в роптаещи дребнави същества, които с прецизна наблюдателност откриват недостатъците на другите, щателно ги изследват и това ни кара да се чувстваме силни, тогава сами се обричаме на духовна смърт.
Духовното ни състояние наистина е окаяно, щом не преставаме да се измъчваме от въпроси като: „Защо не ми говори този човек? Защо ме гледа така? Защо не ми отдава значение и не ме почита?”. Може и да правим поклони, може да се молим, може да се изповядваме, може да се причастяваме, но тези неща се оказват без полза за нас, ако не позволим прошката в нас да придобие значимост и сила.
Затова и не сме духовно свободни. Мисля, че това е имал предвид св. Козма Етолийски, когато е казвал на християните: „Ако има някой, който е прелюбодействал, който е убил, който е блудствал, и дойде и каже: „Прощавам на брата си!”, и ще му простя, и ще го оставя да се причасти, а ако някой, който не е извършил всички тези грехове и е добродетелен, но не прощава на брата си, няма да му позволя да се причасти…”.
Такъв е етосът на Евангелието – той ни дава духовна свобода, кара ни да се чувстваме уютно в общението си с другите. Човекът, който притежава този етос, преживява по естествен начин отношенията си с околните.
Ето кое е решението, което Господ ясно ни е го дал. На нас, християните, ни е дадено знанието за първопричината. Но това знание трябва да превърнем личен опит. Ние имаме „формулата“: след като сме приели всеопрощаващата Божия любов, можем ли да не дадем и от себе си, да не предадем нататък поне частица от нея?!… Ето това казва и разумът!…
Превод: Константин Константинов
