Духовната слепота
Неделя на Слепия. Днес Църквата ни припомня за изцелението на слепеца от Христос (Йоан 9:1-38). Предишните недели Господ изцели разслабения, изцели духовната немощ на Самарянката, снизходи към неверието на св. ап. Тома и показа „белега от гвоздеите”. Днес Той изцелява слепия.
Възкръсналият Господ изцелява целия човек – и телесните, но и духовните му недъзи. Защото човекът е неразривно единство и изцелението, ако действително е изцеление, е отправено към цялостната личност.
В евангелския текст се казва, че изцелението на слепия станало, за да се яви Божията слава. Да се яви Божията слава означава Бог да се открие на човека. Това е славата на Бога: както бащата, който обича, иска неговото дете да намери светлината, да намери истината, така и славата на Бога е откровението на Истината.
Тук Христос се открива като Изцелител. Той обаче прави нещо, което скандализира човека от онази епоха, движен от принципите на закона. Христос изцелява слепия и религиозните хора от онази епоха протестират, че е нарушил закона на съботната почивка, тъй като направил кал, помазал очите на слепеца и му заръчал да отиде да се измие в Силоамската къпалня, за да прогледне. Но кое действително ги скандализира? Слепият Го послушал. Смирението, което имал, т.е. това да послуша едно парадоксално слово и да повярва в него, именно това е скандализиращо.
Получаването на изцеление (особено на духовните ни недъзи), получаването на дара на небесното Откровение, предполага да имаме смирение, а смирението предполага да имаме копнеж. Копнеж за Истината, за Христос! Копнежът по Бога ражда смирението, смирението ражда послушанието, а послушанието – изцелението.
Това, което направил слепият, било скандализиращо в онази епоха. Било скандал за онези, които се окопавали в бункера на религиозното законничество. И фарисеите започнали да правят разследване: „Кой те излекува? Със сигурност ли беше сляп? Със сигурност ли си същият човек? Нека попитаме твоите близки, да ни кажат как стана и защо те излекува в събота! Ама законът определя в събота да не правим нищо!”.
Кога и как отминава рационализацията на вярата? Кога се случва този обрат в самите нас? Във всеки от нас съществува система на религиозния манталитет. Ако тя е застрашена, ако тя рухне, ние веднага се съпротивляваме. Съпротивата ни произтича от желанието да защитим егото си, тъй като тази религиозна система е основата на нашето самооправдаване, чрез нея се чувстваме праведни. Докато осъзнаем, че тази система не е Богооткровение.
Христос обаче идва и преобръща чувството за сигурност на религиозните хора от онази епоха. Така те губят почва под краката си. Досега са намирали утвърждение в законите на тяхната традиция; юдаизмът, като събрание на Божии избраници, приемал божествените дарове като израз на Завета, който Бог сключил с предците. Тогавашните юдеи обаче отхвърлили въплътилото се Слово и затова Заветът бил разкъсан…
И ние днес сме склонни да възприемаме божественото Откровение по един схоластичен начин, да искаме да дефинираме срещата с Христос според нашето разбиране и да я опишем с нашите кодове. Така осакатяваме истината.
Христос изцелява слепия. Тук със сигурност има и изцеление на духовната слепота. Не може Христос да разделя, да изцелява една част от човека, а другата част да оставя недокосната. За да се извърши истинското изцеление, Той пристъпва и към изцеление на духовната слепота.
Каква е тази духовна слепота? Непознаването на нашия Аз. Защо не познавам себе си? Защото не познавам Бога. А защо не познавам Бога? Защото не познавам себе си. Това са два пътя, неразривно свързани помежду си.
Христос пита слепия: „Вярваш ли в Сина Божий?”, а слепият отговаря на въпроса с въпрос: „Кой е Той, за да повярвам в Него?” „Говорещият с теб” (срвн. Йоан 9:35-38). За втори път чуваме Христос да се открива по този личен начин. Същността на нашето изцеление е да чуем тези думи от Христос „Говорещият с теб, Аз съм”. Това е цялата „история” на нашия личен духовен път. Христос използва често този глагол. „Говоря”. Какво означава? Означава, че връзката се основава и на словото, в срещата с Христос се усеща Божието Слово. Христос е Словото!
Не мога да твърдя, че наистина имам общение с другия, ако не усещам в тази среща помежду ни словото, тоест логоса, причината, смисълът в това взаимодействие между две личности. Логосът свидетелства за равнището на връзката. Христос говори словото на Истината, Той е Словото на Откровението. Нашата връзка е откровение на това Слово.
И ето че сме изправени пред избора да поемем по един от двата пътя. Или ще последваме религиозния човек, който иска да използва духовните истини като вид защитна броня на егото си, за да утвърди себе си, или ще последваме пътя на смирението, послушанието и очакването, ще отхвърлим собствената си логика и суетни мисли, за да можем да чуем думите на „Говорещия с теб”, да чуем Словото Божие.
Трябва да оголим душата си, да се понизим. Това е знак, че копнеем за Бога. Копнежът е рана в човека, която го смирява, кара сърцето му да се отвори за истинско общение. Това очакване за срещата с Христос свидетелства, че сме способни и на истинска любов. Оттук, или ще изберем възпитанието на закона, или възпитанието на общението. Това е най-голямото предизвикателство, което ще срещнем в живота си на вярващи хора.
Ние обаче сме духовно слепи. Приспиваме духа си след една наша изповед, след едно причастие, след една молитва. И така и не успяваме веднъж завинаги да изберем дали да бъдем религиозни хора, влюбени в закона и външните форми, или хора, търсещи общението с Бога…
Всеки наш ден трябва да е изпълнен с очакване на тази лична среща с Христос. Ако се задоволяваме с това да прочетем или да чуем някакви духовни слова, получаваме слово от „втора ръка“. Ако някой ни разкаже нещо вдъхновяващо и ни каже: „Прочетох го в житията на светиите”, това е нещо значимо, но не е достатъчно за нас. Истинската среща се случва тогава, когато онова, което слушаме, онова, което изследваме, стане наше лично събитие, наше лично свидетелство!
Христовият разговор със слепия ни напомня и нещо друго, особено важно – че личната среща с Бога минава през страданието, през болката, през осъзнаването на личната ни духовна парализа и несъстоятелност… Не можем да срещнем Христос, ако изпитваме една екзистенциална самодостатъчност, ако можем „и сами да се радваме на вечността“. Тогава сме попаднали в адския капан на собственото си високомерие. Всички събития, които ни се случват: скърбите, болестите, изкушенията, може да станат начини или пътища за откриването на Божията слава.
Както влюбените копнеят един за друг, същото очакване трябва да имаме и ние за Христос. Нека оставим настрани външните форми и закони. Тяхната полза е дотолкова, доколкото насърчават този копнеж и възможността да срещнем Христос. А мисията на духовника е да активира човека да поеме по този духовен път, да очертае пътуването към неговата лична среща с Христос.
За всеки от нас Христос има отделно слово, съобразно личния духовен ръст, нрав и житейска мисия, съобразно талантите и кръста, които му е дал. Затова всеки от нас трябва да чуе онова лично слово, което Христос отправя към него.
Само ако успеем да чуем словото на Господа в самите себе си, само тогава можем да разпознаем живия Христос пред нас и да вървим напред, понасяйки с радост своя кръст.
Превод: Константин Константинов
