Евангелието за блудния син
(Лук. 15:11-32, зач. 79)
Безкрайната Божия любов към хората се проявява в преголямото търпение, в преголямото опрощаване и преголямата радост. Такава любов може да се сравни само с майчината любов на земята. Кой има по-голямо търпение към което и да било живо същество на земята от търпението, което има майката към своето дете? Кой може да прощава повече от майката? Кои очи така плачат от радост над изправилия се грешник, както очите на майката над своето дете, когато се е изправило?
Откакто съществува светът само любовта на Господ Иисус Христос към човешкия род превъзхожда майчината любов. Неговото търпение стигнало до страшните мъки на Кръста; Неговото опрощаване се изливало от сърцето и устата Му и от самия Кръст; Неговата радост за покаялите се била единствената радост, която озарявала мъченическата Му душа през целия Му живот на земята. Само божествената любов превъзхожда майчината любов. Само Бог ни обича повече от нашата майка, само Той ни прощава повече от майка ни, само Той се радва за нашето изправяне повече, отколкото тя се радва.
Който няма търпение към нас, когато грешим, той не ни обича. Не ни обича и този, който не ни прощава, когато се каем за греховете. А най-малко от всички ни обича онзи, който не се радва за нашето изправяне. Търпението, опрощаването и радостта са трите основни черти на божествената любов. Те са черти и на всяка истинска любов – ако изобщо има някаква друга любов, освен божествената! Без тези три черти любовта не е любов.
В притчата за блудния син Господ ни е обрисувал картината на истинската, божествена любов с толкова ясни цветове, че тя оживява пред нас както земята, осветявана от слънцето след нощната тъмнина. Столетия наред тези цветове не избледняват и няма да избледнеят никога, докато съществуват хора на земята. Напротив, колкото по-грешни са хората, толкова по-жива, по-ясна и все по-нова изглежда тази картина.
Един човек имаше двама сина. И по-младият от тях рече на баща си: татко, дай ми дела, който ми се пада от имота. И бащата им раздели имота. Има ли нещо по-просто от това драматично начало на притчата? Под образа на бащата се разбира Бог, а под образа на двамата синове се крият праведният и грешният човек. Праведният човек е по-стар от грешния; защото Бог отначало сътвори човека праведен, но после човекът сам направи себе си грешен. Грешникът иска делба; делба и от Бога, и от брата-праведник.
В образа на двамата братя се открива и двойствеността на природата у един и същи човек: едната природа, която жадува за Бога, и другата, която го тегли към греха. Едната природа кара човека да живее по Божия закон, по закона на ума, както казва апостолът, а другата – по закона на тялото (срвн. Рим. 7:22-23). Духовният човек не може да си представи своя живот отделно от Бога, докато плътският човек смята, че неговият живот започва едва след отделянето му от Бога. Духовният човек е по-стар, плътският – по-млад. Още от Сътворението духовният човек е по-стар, защото е написано, че Бог първо е казал: да сътворим човек по Наш образ (Бит. 1:26) – а Божият образ има духовна, а не телесна природа, – и едва след това е създал човешкото тяло от земна пръст (Бит. 2:7), в което е вдъхнал сътворения преди това Свой образ, тоест духовния човек. Разбира се, човешкото тяло, както било сътворено от Бога, макар и от пръст, с нищо не било грешно. Но чрез него човекът бил склонен към грях. И Ева била по-млада от Адам. Тя била сътворена от тялото на Адам, но чрез желанието на своето тяло нарушила Божията заповед и паднала в изкушение; със своето падение се отделила от Бога, а с ума си отишла в далечна страна – в сатанинското царство.
Дай ми дела, който ми се пада от имота. Така говори грешникът на Бога. А какво принадлежи на човека, което да не принадлежи на Бога? Пръстта, нищо друго, освен пръстта. Наистина, Бог е сътворил пръстта, но пръстта не е част от Божието битие. Затова човек може да нарече своя само пръстта; всичко останало е Божие, всичко останало принадлежи на Бога. Докато човек не се е отделил от Бога, всичко, което е Божие, е и негово. Както е казал Бог: сине, всичко мое е твое. Както и човекът в този случай може да каже: „Всичко, що има Отец, е Мое“ (Йоан 16:15). Но когато човек пожелае да се отдели от Бога, и когато поиска своя дял от безмерното Божие богатство, Бог може да не му даде нищо, и пак да бъде справедлив. Защото човек е нищо без Бога; цялото му имущество, всичко, което има, е нищо. А когато Бог му даде пръст, тоест само тяло без дух, без душа и без никакви духовни дарове, все пак му е дал нещо повече от това, което принадлежи на човека; дал му го е не по правда, а по милост. Но както Божията милост е несравнимо по-голяма от милостта на майката към нейното дете, така и Бог дава на Своя грешен син и още нещо, което е повече от пръстта. А именно, освен тялото, му оставя и душата в тялото, както е у животните, оставя му и нещо от духовните дарове: малко разум, съвест и копнеж за доброто, само малка искра, колкото да не го остави като безсловесно животно между животните.
И бащата им раздели имота. По-старият син останал с бащата, за да продължи да се ползва от целия бащин имот. А по-младият не след много дни, като събра всичко, отиде в далечна страна, и там прахоса имота си, като живееше разпътно. Под думите „не след много дни“ не се ли крие тайната на кратковременното пребиваване на Адам в рая? След като извършил грях, Адам поискал делба от Бога и я получил. Като се отделил от Бога, той видял своята голота, тоест видял, че е нищо без Бога. И Бог, по Своята милост, не го оставил гол, но му направил дреха – според неговия намален ръст, – облякъл го в тази дреха и го пуснал (Бит. 3:21). Пръст си и в пръст ще се върнеш, говори Бог на Адам. А това значи: в най-добрия случай твоя е само пръстта, всичко останало е Мое. Твоето си търсил, и твоето ти давам; но за да можеш да живееш и да бъдеш макар и бледа сянка на това, което си бил досега, ти давам и нещо повече: давам ти една искра от Своето божествено достойнство.
Това, което се случило с Адам, се е повтаряло и се повтаря с милиони Адамови синове, които посредством греха се отделят от Бога и със своя дял от имота отиват в далечна страна. Бог не задържа никого насила, за да остане с Него, защото Бог е сътворил човека свободен и, верен на Себе Си, никога не желае да наруши тази човешка свобода.
А какво прави безумният грешник, когато се отдели от Бога? Отиде в далечна страна, и там прахоса имота си, като живееше разпътно. Това не е направил само един грешник; не го е направил само по-младият син от евангелската история: прави го всеки човек, всеки без никакво изключение, когато се отдели от Бога. Изчезнаха дните им в суета (срвн. Пс. 77:33). Като живееше разпътно. Какво значи това? Това значи, че е прекарвал дните си във всеки грях и разпътство, в пиянство, свади, гняв, прахосничество, и особено в блуд, който най-много и най-бързо опропастява жизнената сила на човека и угасява божествената искра в него. Когато човек няма любов, той се предава на страстите. Когато човек остави Божия път, тогава се оказва в плен на много пътища, и тича ту по един, ту по друг такъв път. Блудникът държи секирата близо до корена на своя живот и всеки ден сече с нея по малко от корена, докато дървото не започне да изсъхва в мъки.
Живеейки разпътно, блудният син прахосал цялото си имущество, получено от бащата. А след като той разпиля всичко, настана голям глад в оная страна, и той изпадна в нужда. В тази далечна страна, отделена от Бога, винаги има глад, защото земята не може да насити гладния човек, а само увеличава глада му със своята храна. Земята едва може да задоволи глада на безсловесните животни, а какво остава за човека. Настъпил голям глад, тоест такъв глад, какъвто земята с всичко, което може да предложи, нито за миг не можела да утоли. Това се случва и днес с всеки грешник, който ненаситно се е предал на земното и на телесните удоволствия. Настъпва момент, когато на грешника му опротивява и земята, и тялото, и всички земни и телесни удоволствия. Тогава той започва да се оплаква от целия свят и да проклина живота. Той се чувства празен и сух като тръстика, през която духа студен вятър. Всичко за него е мрачно, противно и отблъскващо. В такова положение той не знае какво да прави със самия себе си. Той е престанал да вярва в този живот, а какво да говорим за онзи. За онзи живот е забравил, а този му е опротивял; забравил е Бога и светът му е станал противен. Къде ще отиде сега? Вселената е тясна за него; никъде няма врата, през която да излезе от нея. И гробът не значи изход, а вход. В такова отчаяно положение му се явява дяволът, който и дотогава е бил постоянно с него и го е водел от зло към зло, но тайно и прикрито. А сега той му се явява, взема го на служба при себе си и го изпраща на своето поле да пасе свине. Защото е написано: и отиде та се пристави у едного от жителите на оная страна, а тоя го прати по земите си да пасе свини. Така става с всеки непослушен син, който де отделя и отдалечава от своя баща: тръгвайки си от бащата с горди и големи планове за своето щастие, накрая той става слуга на по-лошия от него, става свинар на чуждите свине. Под думите „едного от жителите на оная страна“ несъмнено се разбира дяволът. При първия човек – бащата, грешникът се е наричал син, а при втория човек – дявола, той се нарича слуга. При бащата той е добрувал в пълно изобилие, а при другия, при дявола, той гладува, и то така гладува, че копнее да яде рожковите изпод земята, които ядат свинете, но и това никой не му дава. И той бе петимен да напълни корема си с рожкове, що свините ядяха, но никой не му даваше. Под свине в по-дълбок смисъл се разбират злите духове, гражданите на дяволското царство. Защото злите духове са носители на всяка нечистота, а свинете са видимият символ на нечистотата. Когато Господ изгонил злите духове от Гадаринския бесноват, Той ги изпратил в свинете. Както свинете ровят в земята, така и злите духове ровят вътре в човека, докато намерят в него някаква душевна нечистота, с която да се хранят. Затова под рожкови тук трябва да се разбира всяка нечистота на вътрешния човек: зли помисли, нечисти желания, себични намерения, грехове, пороци, страсти, особено страсти. Всичко, което расте в мрака на човешката душа, неосветена от Божията светлина, както растат рожкови в подземния мрак, всичко това е нечиста храна на злите духове. Но злите духове не дават и тази храна на човека, станал наемник на дявола. Със същата тази храна те са го хранили, докато не паднал изцяло под тяхна власт, а сега, когато вече бил изцяло в ръцете им, не им е било необходимо да го хранят с нищо. Тяхната храна е отрова, а той вече бил целият отровен. И вижте, сега неговата отрова им служела за храна. Те глождели душата му, чакайки с нетърпение мига, в който душата му ще се отдели от тялото, за да се хранят с неговите още по-страшни мъки във външната тъмнина. Както казва царственият пророк: „Врагът преследва душата ми, натъпка в земята живота ми, принуди ме да живея в тъма като отдавна умрелите“ (Пс. 142:3). Вижте, блудният син бил като мъртъв още преди телесната си смърт!
Но в този миг на крайно отчаяние, краен глад и ужас, у блудния син заблестяла една искра. Една неочаквана и забравена искра! Откъде била тази искра в студената чернота? Откъде била тази искра на живота в смъртта? От това, за което говорихме в началото, че при делбата със Сина Бащата му дал нещо повече от това, което му се полагало. Дал му, освен пръстта, и искрата на съвестта и разума. Като че мъдрият и милостив баща е говорил сам на себе си, когато отделял от имота на по-младия син: да му добавя и това, малко съвест и разум; нещо от онова, от което той иска да се отдели. Нека, то ще му трябва. Той отива в студена и гладна страна; и когато се намира в най-голяма мъка, тази едничка искра ще може да освети обратния му път към мене. Нека, нека я носи; тя наистина ще му трябва. Тази искра ще го спаси.
И ето, искрата заблестяла в най-гъстия мрак, в дванадесетия час, когато блудният син бил слязъл в третото царство и се предал в служба на дявола. Като вълшебна лампа в него светнала отдавна забравената светлина на съвестта и разума. И чрез тази светлина той дошъл в себе си. Чрез тази светлина той видял цялата бездна, в която е паднал, усетил целия смрад, който е дишал и в който е живял, цялата грозота на обществото, с което се е смесил. Чрез тази тайнствена лампа, която милостивата ръка на бащата държала в неговата душа, той се пробудил от своя ужасен сън и тогава започнал да сравнява живота, който някога живял при бащата, с живота, който живеел сега.
А като дойде в себе си – от тези думи става ясно, че „докато вършел зло, той бил извън себе си“, по думите на Теофилакт. Наистина, скитайки със сетивата си вън от себе си, ние сами се отдалечаваме от себе си и оставяме царството Божие, което е вътре в нас, (срвн. Лук. 17:21). „… В себе си, рече: колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам! Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си. И стана, та отиде при баща си…„. Още щом пламнала искрата в душата на блудния син и той сравнил живота в дома на своя баща с живота в чуждата страна, веднага взел решение: ще стана и ще отида при баща си! Казано е „ще стана“, защото той видял своето страховито падение.
Трети път няма, пътят е или надолу, до самото дъно на дяволската бездна, или нагоре, при своя баща. А бащата е богат и пребогат; при него никога няма глад; неговите наемници имат и хляб в излишък. Под хляб се разбира животът, под наемници – съществата, по-низши от човека, които Бог е сътворил, като животните и други същества. Блудният син паднал по-ниско и от животните, и пожелал да има поне толкова живот, колкото имат те. Животните са несвободни същества и тях Бог управлява изключително по Своята сила и воля. И Бог им дава живот колкото им е необходим, грижи се за тях и задоволява потребностите им. А блудният син прахосал в блуд и онази жизнена сила, която Бог дава на животните, и с която животните не злоупотребяват.
Съгреших против небето и пред тебе. Под небе тук се разбират, на първо място, светите Божии ангели изобщо, и особено ангела пазител; а на второ – божествените дарове, които Бог дава на всеки човек, които представляват небето и в грешните хора, и услада в Божия закон според вътрешния човек (срвн. Рим. 7:22). А че тук под небе се разбират Божиите ангели, се вижда от думите на самия Господ: „Такава радост, казвам ви, бива пред Ангелите Божии и за един каещ се грешник.“ (Лук. 15:10). А както има радост за каещите се грешници, така има скръб за неразкаялите се грешници. Преизпълнени с любов и вярност към Бога, светите ангели смятат всеки грях против техния Творец за грях против самите себе си. А че под „небе“ се разбират и духовните дарове, които са дадени на човека от Бога, се вижда от думите: „Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас, и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си?“ (1 Кор. 6:19).И така, който съгреши пред Бога, по необходимост греши и пред Божиите ангели и пред праведника в себе си, който е от Бога, а това значи – пред небето. Затова и каещият се казва: съгреших против небето и пред тебе.
И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува. Толкова безгранична е Божията любов! Каквото е било досега Неговото търпение към грешника, такова е сега Неговото опрощение и Неговата радост. Още щом грешникът се покаял и поел по пътя към Бога, Бог вече бърза да го посрещне, приема го, прегръща го, целува го. Голяма е радостта на майката, когато види, че синът й се е изправил; голяма е радостта на пастира, когато намери изгубената овца; голяма е радостта на жената, когато намери изгубената драхма – но всичко това е несравнимо с Божията радост, когато грешникът се покае и се обърне към Бога. Още щом покаянието се е зародило в сърцето ни, макар и да сме още далече, далече от Бога, Бог вече ни вижда и тича да ни посрещне, по-бързо от слънчевата светлина, която се носи по тъмната земя. Да посрещне новия човек, който се заражда в нас чрез покаянието! „Господи, Ти отдалеч разбираш моите помисли“ (Пс. 138:2). Небесният Отец бърза да ни помогне, простира Своите ръце и ни придържа, за да не паднем обратно в демонската бездна, в полето на свинете и страната на глада.
Приближете се към Бога, и Той ще се приближи към вас, казва апостол Яков (4:8). Ако още не сме угасили в себе си и последната искра на съвестта и разума, трябва да се засрамим пред тази безмерна Божия любов, трябва да се покаем колкото е възможно по-скоро и да побързаме с наведени очи, но с издигнати сърца към прегръдките на Родителя, Когото сме наскърбили.
Когато разкаялият се син дошъл при бащата, той му казал онова, което бил намислил да му каже: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син. Но с това той още не изказал всичко, което е искал да каже. Той е искал да каже още: направи ме като един от наемниците си. Но бащата не му дал да довърши. Бащата не позволил каещият се да се унижава и да бъде негов наемник. Затова бащата прекъснал думите му и започнал да го прегръща и целува. Такъв, дрипав и мръсен, изтощен и подивял, той бил прегърнат от милостивия си баща, който заръчал на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим, защото тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше и се намери. Най-хубавата премяна представлява цялото богатство и красота на духовните Божии дарове. Това е дрехата на светлината и чистотата, в която е бил облечен Адам преди падението. Тази дреха е Сам Христос; затова и тя се нарича най-хубава. Няма по-хубава дреха на небето от нея. И апостолът казва: „…всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте“ (Гал. 3:27). Оголената от всяко добро душа се съблича изцяло, нейната стара, мръсна и скъсана дреха се изхвърля, а тя се облича в нова дреха. Тази нова дреха на душата е новият човек, покаял се, възроден и приет от Бога. Без тази нова дреха никой не може да бъде в Царството Божие, което ясно се вижда от Христовата притча за сватбата на царския син (Мат. 22). Тази дреха, по думите на апостола, се състои от: милосърдие, благост, смиреномъдрие, кротост, дълготърпение; и най-вече от любовта, която е свръзка на съвършенството (Кол. 3:12-14; ср.: Еф. 4:24; Откр. 7:14; Зах.3:4).
Пръстенът на ръката означава венчаването на душата с Христос. Покаялият се оставя всички блудни връзки с този свят, прилепява душата си към Христос и остава съединен с Него в неразривно единство. Това обручение става само със и по силата и благодатта на Светия Дух, под печата на Когото са всички небесни дарове.
Подайте му и обуща на нозете, казва бащата на своите слуги. Обувките означават силата на волята, с която човек решително да ходи по Божия път, без колебания и без обръщане назад.
Под угоеното и заклано теле трябва да разбираме Самия Иисус Христос, който бе заклан за очистване на грешниците от греховете. Под слуги трябва да се разбират или ангелите, или свещениците. Ако под дома на бащата се разбира самото небе, тогава под слуги трябва да разбираме ангелите; а ако приемем – което е не по-малко точно – че под дома на бащата се разбира Църквата на земята, тогава под слуги трябва да разбираме свещениците, призвани да извършват тайнството на Христовата жертва и с нея да хранят хората за безсмъртен живот. Че тук на първо място се разбира Църквата, е ясно от това, че блудният син още не е бил умрял телесно, а докато човек не се отдели от своето тяло, той принадлежи на царството Божие, чийто образ е Божията Църква на земята. Но че под слуги, освен свещениците, се разбират и ангелите, е ясно първо от това, че ангелите присъстват в Църквата чрез светите Тайнства, и второ, от това, че чрез ангелите пазители Бог ръководи хората по пътя на спасението.
Защото тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше и се намери. Макар и с тялото да е проявявал някакви признаци на живот, с душата си е бил мъртъв. Единствената останала искра на божествения дар се разпалила в него и оживила цялата му душа. Той бил осъден още в онзи час, когато поискал делба от своя баща. И се намери. Това значи: той намерил себе си чрез светлината на Божията искра, тъй като бил изгубил самия себе си. Бог е знаел за него, и не го е губел от погледа си до последния час, до часа на покаянието.
И взеха да се веселят. Като чул за всичко, което се случило, по-старият син се разсърдил и казал на бащата: ето, аз толкова години ти служа, и ни веднъж твоя заповед не престъпих; и мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си; а като дойде тоя ти син, който прахоса имота ти с блудници, за него ти закла угоеното теле. Така казал праведният син на бащата. Така сърдито говорят на църквата и много праведници, когато църквата с радост и умиление приема покаялите се грешници и ги привежда към светото тайнство Причастие. Така и старозаветните праведници могат да кажат на Бога, виждайки, че Той е принесъл Своя Единороден Син в жертва за по-младото и по-грешно поколение хора. На нас никога не си дал и козле! Тоест, в сравнение с огромната жертва, която правиш за тези наши грешни и блудни потомци, за нас не си пожертвал и най-малката и евтина жертва. И както козата изобщо означава греха, то същите тези праведници биха могли да кажат: на нас си забранявал да извършим и най-малкия грях – малък и евтин като козле, а сега награждаваш това грешно поколение с най-голямото благо, което имаш – жертвата на Своя Син! Ако отидем още по-далеч, ще видим, че тази на пръв поглед проста притча побира в себе си същността на всички истории на човешкия род от падналия Адам до най-големия Праведник, до Христос, който спрямо човечеството, Адам и Неговото потомство, е като Стария Син на Небесния Отец – макар и да е Единственият роден, а не осиновен. Ако Сам Господ Иисус говореше като обикновен смъртен човек, Той би могъл да каже на Своя Отец: Адам съгреши и отпадна от Тебе; и той, и цялото му потомство похули Твоето име, а сега Ти и на него, и на неговото потомство отреждаш такава слава и радост, каквато и Аз, и цялото небе не сме виждали. Естествено, Господ Иисус никога не би си и помислил да се разсърди на Своя небесен Отец, нито някога би могъл да каже на Своя Отец, освен ако не го направи целенасочено, пренасяйки се в нашите сърца, да каже това за наш укор и за наша поука, за да не се гордеем със своята праведност и в тази гордост да презираме покаялите се грешници. Ако Аз, като вечен Праведник, Който от вечност съм неразделен с Отца, не протестирам срещу повторното приемане на покаялия се Адам в Небесното Царство, то как можете вие, праведни от вчера, а грешни още от първия грях на Адам, да протестирате срещу Божията любов към покаялите се грешници?
Сине, каза му бащата, ти си винаги с мене, и всичко мое е твое; а трябваше да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери. Така Бог утешава праведника, напомняйки му за безмерните блага, които той заедно с Него притежава и с които разполага. Всичко мое е твое. Със завръщането на твоя покаял се брат, твоето благо не се намалява, а твоята радост трябва да се увеличи. Защото тоя ти брат мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери.
Така завършва тази притча, която сама по себе си е цяло евангелие от тайни и поуки. Който с молитва навлезе още по-дълбоко в тази притча, той ще открие в нея още тайни и поуки. Слава на Господ Иисус, който ни е дал тази притча като съкровищница, пълна с мъдрост, от която поколение след поколение черпи за себе си познание за Бога и човека, учейки се от нея на любов чрез търпението, на опрощаване чрез Божието човеколюбие и на радост чрез Божията любов, приемаща покаялите се грешници. Слава и на Неговия безначален Отец, и на Животворящия Дух – на Единосъщната и неразделна Троица, сега и винаги и във вечни векове. Амин. I www.svetosavlje.org
Превод: Татяна Филева
