Евангелието за прошката

Единадесета неделя след Петдесетница

(Матей 18:23-35)

Когато Господ Иисус Христос умирал на Кръста, Той и в смъртните мъки се стремял да бъде от полза на хората. Не мислейки за Себе Си, а за хората, Той, издъхвайки, изказал едно от най-големите поучения, дадено на човешкия род изобщо. Това е поучението за прошката. Отче, прости им, понеже не знаят, що правят! Никога на нито едно място за екзекуции дотогава не са били произнесени такива думи. Напротив, онези, които дотогава били умъртвявани на местата за смъртно наказание, все едно дали били невинни или виновни, призовавали боговете и хората към отмъщение. „Отмъсти за мен”, това е дума, която преди Христос най-често се чувала на местата за наказание, и за съжаление, и днес се чува сред много племена, дори и сред онези, които се кръщават със светия Христов Кръст. А Христос при последния Си дъх прощава на Своите поругатели, мъчители и убийци, моли Своя Небесен Отец да им прости и Той, и при това намира извинение за тях – не знаят, казва, що правят!

Защо Господ повтаря на Кръста именно това поучение за прошката? Защо от безброй други поучения, които е дал на хората на земята, избира именно това поучение, а не някое друго, да изрече със Своите божествени уста на края, точно на самия край? Без съмнение, защото искал именно това поучение да се запомни и да се изпълни. В незаслужените мъки на Кръста, по-величествен от всяко величие на света и извисен над земните царе и съдии, над мъдреците и учителите, над богати и бедни, над обществените реформатори и революционери, Господ Иисус е запечатал Своето Евангелие с примера на прошката. За да покаже с това, че без прошка нито царете могат да царуват, нито съдиите да съдят, нито мъдреците да философстват, нито учителите да учат, нито богатите и бедните да живеят човешки, а не скотски живот, нито напористите реформатори и революционери да извършат нещо полезно. А преди всичко и над всичко – за да покаже, че без опрощение хората не могат да разберат Неговото Евангелие, а още по-малко – да го изпълнят.

Господ започнал Своето учение с думи за покаянието и го завършил с думи за прошката. Покаянието е семето, прошката е плодът. Няма никаква полза от семето, което не принася плод. Никакво покаяние няма стойност без прошката.

Какво би било човешкото общество без прошката? Още един зверилник в естествения зверилник.

Какво биха били всички човешки закони на земята, ако не непоносими вериги, ако прошката не ги смекчаваше?

Без прошката майката би ли могла да се нарече майка, братът – брат, приятелят – приятел и християнинът – християнин? Не: прошката най-точно изразява същността на всички тези названия.

Ако не съществуваха думите: „Прости ми!” и „Простено да ти е!”, човешкият живот би бил крайно непоносим. Няма такава мъдрост на земята, която би могла да установи ред и да въдвори мир между хората, ако не се прилага прошката. Нито има училище и възпитание, което би могло да направи хората великодушни и благородни без упражняване в прошката.

С какво помага на човека цялата му светска ученост, ако той не е в състояние да прости на своя ближен една обидна дума или един обиден поглед? – Нищо. И с какво помага на човека, ако принесе и сто оки зехтин пред олтара, ако всяка ока не е свидетел на поне една простена обида? – Нищо.

О, ако знаехме колко ни се прощава мълчаливо всеки ден и всеки час не само от страна на Бога, но и от страна на хората – ние със срам бихме побързали да простим на другите! Колко необмислени, обидни думи изригваме от себе си, на които другите отговарят с мълчание; колко яростни погледи, колко неприлични движения, пък дори и непозволени дела! И хората отминават всичко това и не ни въздават око за око и зъб за зъб. А какво да кажем за Божията прошка? За това е недостатъчна всяка човешка дума. Необходими са божествени думи, за да опишат неизмеримата дълбочина на Божието милосърдие и Божието опрощение.

Такива думи изказва днешното Евангелие. Кой друг – и на небето, и на земята – би могъл да изкаже и опише онова, което е на Бога, освен Единия Господ Иисус, предвечния Син Божи? Никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Сина, и комуто Синът иска да открие (Мат. 11:27). Безмерното Божие опрощение Господ Иисус е изразил с притчата за големия длъжник. За нея му дава повод апостол Петър, който Го попитал колко пъти трябва да прощаваме обидите на своя брат, до седем пъти ли? На това Господ отговорил със знаменитите думи: не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем. Сравнете тези две изказвания, и ще видите разликата между човека и Бога. Петър мислел, че е достигнал върха на милостта, когато казал до седем пъти. А Господ Иисус отговаря: до седемдесет пъти по седем! И след като и тази степен Му се видяла недостатъчна, Господ, за да бъде още по-ясен, разказал следната притча:

Царството небесно прилича на човек цар, който поиска да си разчисти сметката със слугите си. Небесното царство не може да се изкаже, нито да се опише с думи и цветове; то може само донякъде да се уподоби на ставащото в този свят. Господ говори с притчи, защото по друг начин е много трудно да изрази онова, което не е от този свят. Този свят е помрачен и обезобразен от греха, но той все пак не е изгубил подобието с онзи, реалния свят. Този свят не е дубликат на онзи – далече сме от това – а само бледа снимка и сянка на онзи. Поради това могат да се правят и сравнения между тези два свята, както между реалността и нейната сянка. Защо Господ казва човек цар, а не просто цар? Първо, за да изтъкне превъзходството на званието на човека пред званието на царя: по-голяма чест е да бъдеш човек, отколкото да бъдеш цар. Всъщност човек значи истинско достойнство, а цар значи служение. Второ, за да покаже добрия цар. Така Господ говори и за човека стопанин, човека търговец, както и за човека цар, с едно и също намерение: да изтъкне добрия стопанин, добрия търговец, както и добрия цар. Говорейки за съдията, който ни от Бога се боеше, нито от човеци се срамуваше (Лук. 18:2), Господ не казва: човек съдия, а просто един съдия. От това виждате, че когато Господ казва човек цар, с това Той иска да каже добър цар.

И така, един добър цар намислил да си разчисти сметката със слугите си. Неговите слуги са негови длъжници, защото истинският цар не задлъжнява на своите слуги, а слугите на него. Когато решил да разчисти сметката си със своите слуги, доведоха при него едного, който му дължеше десет хиляди таланта. Един талант се равнявал на около 240 златни лири, или около 500 дуката; десет хиляди таланта били близо два милиона и половина златни лири, или около пет милиона дуката. Този дълг е огромен и за една държава, а камо ли за един човек. Говорейки за дълга на слугите към царя, Господ има предвид за нашия дълг към Бога. Затова и употребява такива огромни, на пръв поглед невероятни числа, които, естествено, никак не са невероятни, когато се пресметнат греховете на всеки един от смъртните хора.

А понеже тоя нямаше, с какво да заплати, господарят му заповяда да продадат него, и жена му, и децата му, и всичко, що имаше, и да заплати. В онова време според законите, както римски, така и еврейски, обеднелият длъжник е можел да бъде продаден в робство заедно с цялото си семейство. Една жена вдовица вика към пророк Елисей: твоят раб, мъж ми, умря; сега дойде заимодавецът да вземе двете ми деца за роби (2 Цар. 4:1). Следователно онова, което царят заповядва да се направи с неговия слуга длъжник, го заповядва по право и по закон. Вътрешният смисъл на тази царска заповед е, че тогава, когато нашите грехове надхвърлят всяка мяра, Бог ни лишава от всички дарове на Дух Свети, които правят човека човек. Да продадат длъжника, значи, че грешникът се лишава от своята личност, дадена му от Бога, и жена му – значи, че се лишава от дара на любовта и милостта, и децата му – значи, че се лишава от силата да върши каквото и да било добро. И да заплати – значи, че всички дадени от Бога дарове от злия човек се връщат обратно към Бога, като Собственик и Източник на всяко добро. Вашият мир да се върне при вас от къщата, недостойна за мир, е казал Господ на Своите ученици (Мат. 10:13).

Тогава тоя слуга падна и, кланяйки му се, казва: Господарю, имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя. А господарят на този слуга, като се смили, пусна го и му прости дълга. Каква мигновена промяна, какъв евтин откуп и каква безмерна милост! Злият слуга, който бил натрупал толкова голям дълг, нямало към кого да се обърне, нито наляво, нито надясно. Никой на света не можел да му помогне, освен пак неговият господар, заемодателят. Той стоял между господаря и слугата. Слугите му не смеели да му помогнат против волята на господаря. Следователно, единствено този, който го съди, можел и да го помилва. И той направил онова, което било единствено възможно и разумно да направи – паднал пред нозете на господаря и го замолил за милост. Той не молел за опрощаване на дълга – не можел и да си помисли за това – а само за отсрочка: Господарю, имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя. А човекът цар – истински човек и истински цар – пусна го и му прости дълга. И така, той му дал двойна свобода: от робството и от дълга. Не е ли това истински царски дар? Земните царе не постъпват така. Такава неочаквана милост може да прояви само Небесният Цар. И Той прави това, и често го прави. Когато един грешник се осъзнае и се покае, Небесният Цар е готов да му опрости десет хиляди оки грях, и да върне на грешника всички отнети дарове. Не само, че никой не може да достигне Божието милосърдие, но и никой не може дори да го опише. Ще излича като мъгла твоите беззакония и твоите грехове – като облак; обърни се към Мене! – говори Господ (Ис. 44:22). Който се върне при Господа с искрено покаяние, на него Господ прощава всичко, и отново му дава още време, още една възможност, за да види дали човекът ще остане с Господа, или пак ще Го предаде. Цар Йезекия се разболял на смърт и, плачейки, се обърнал с лице към стената и се помолил на Бог да продължи живота му – и Бог продължил дните му с още петнадесет години. Затова Йезекия прославял Бога, казвайки: Ти избави душата ми от гибелния ров, хвърли зад гърба Си всичките ми грехове (Ис. 38:17). В същото или в подобно положение бил и много задлъжнелият слуга. Той молел своя Господар само да го изчака с дълга, и господарят му опростил целия дълг, дал му свобода, и сега застанал да чака, за да види не как слугата ще му върне стария си дълг, а как ще му се отплати за това ново благодеяние. И ето как бързо му се отплатил слугата:

Слугата пък, като излезе, намери едното от другарите си, който му дължеше сто динария, и като го хвана, давеше го и му казваше: изплати ми, което ми дължиш. Опростен и освободен от своя господар, слугата среща друг слуга, свой длъжник, спрямо когото сега той се поставя в положението на господар. Но когато слугата направи себе си господар, погледнете колко страшен е този господар! Докато човекът цар наистина се отнасял към своя длъжник и човешки, и царски, то същият този длъжник, когото царската милост спасила от погибел, се отнася към своя длъжник по-лошо от дивите зверове; и то за какъв дълг! За сто гроша! На него човекът цар е опростил пет милиона златни дуката, а той за сто гроша хваща и дави своя длъжник, и го хвърля в тъмница, докле да изплати дълга! Тук вече не човекът цар разчиства сметките си със своите слуги, а слуга със слугата. И слугата заемодател хваща за гушата слугата длъжник и го дави, изисквайки веднага да му върне всичко, което му дължи.

Тогава другарят му падна пред нозете му, молеше го и думаше: имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя. Същата сцена, каквато и преди малко, когато същият зъл слуга бил на колене пред господаря си. И той паднал пред нозете на господаря и го молел, казвайки: имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя. И човекът цар се смилил и му опростил десет хиляди таланта дълг. А той не се смилил над своя длъжник, който му дължал само сто гроша. Не пожелал да се смили, нито да го съжали, нито да му прости: но тоя не рачи, а отиде и го хвърли в тъмница, докле да изплати дълга. Така слугата заемодател постъпил със слугата длъжник. Така постъпва човек с човека. А такова поведение на човек към човека превръща Божията милост в правда. Когато човек проиграе Божията милост, над него се изпълнява Божият правда. А правдата след проиграната милост е страшна. Недейте се лъга: Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне (Гал. 6:7). В действителност ние се поругаваме над Бога, когато получаваме от Него милост, а постъпваме немилостиво с другите. В действителност ние се надсмиваме над Бога, когато, коленичейки, искаме прошка от Него за своите безбройни грехове, а след това веднага хвърляме в тъмница своя брат за един-единствен грях спрямо нас. Нека не се лъжем: наистина, не можем да се поругаваме над Бога, не можем да Му се надсмиваме и да Го изиграваме. Ние никога не сме далече от Неговата ръка, както от тази, която милва, така и от онази, която наказва. Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог! (Евр. 10:31). А колко страшно е това, се вижда пак от тази Христова притча.

Другарите му, като видяха станалото, много се огорчиха и дойдоха, та разказаха на господаря си всичко, що се бе случило. Кои са тези другари, които видели и много се огорчили? Това са милостивите хора, които с духовен разум са познали какво Бог е направил на онзи зъл слуга, а със своите очи са видели непоносимата злоба на своя слуга, и завикали към Бога. Но това може и да се отнася и за ангелите, които могат да се нарекат приятели на хората, тъй като и едните, и другите са призвани да служат на Бога, и тъй като, по думите на Самия Спасител, онези, които се удостоят с онзи свят, ще бъдат като ангели (Лук. 20:36). Естествено, нито милостивите хора, нито ангелите трябва да съобщават на Бога какво се е случило в света, уж за да узнае Бог, тъй като Всевишният Бог е всезнаещ и всевиждащ; и тъй като и едните, и другите виждат и разбират всичко с помощта на Бога. Защо тогава се казва, че слугите, виждайки какво е направил техният немилостив другар, са казали на своя господар? За да се покаже състрадателността и милосърдието на добрите хора и на ангелите. Защото такава е волята на Самия Бог, всички Негови верни да се радват на доброто и да се наскърбяват от злото. И така, наскърбените Божии слуги дошли и съобщили на Господаря всичко, което се е случило.

Тогава господарят му го повика и казва: рабе лукави, аз ти простих целия оня дълг, защото ми се примоли; не трябваше ли и ти да се смилиш над другаря си, както и аз се смилих над тебе? Човекът цар не иска да накаже лошия слуга, преди да му каже за неговото престъпление. Така ще постъпи и Господ на Страшния Съд: ще се обърне към тези от дясната страна, ще ги призове във вечното блаженство и ще им обясни как са заслужили това блаженство; а после ще се обърне към онези от лявата, ще ги прогони във вечната мъка и ще им обясни как са заслужили тази мъка. Господ иска всеки да знае защо получава награда или наказание, та никой да не смята, че Бог е постъпил несправедливо с него.

Бог първо нарича слугата зъл (лукав), с което завинаги го отлъчва от Себе Си. Защото злото няма нищо общо с доброто. Веднага след това Бог ясно се обосновава защо нарича грешника лукав: аз ти простих целия оня дълг. Бог не влиза в подробности. Той не казва: аз ти опростих десет хиляди таланта, а ти не пожела да опростиш на другаря си и сто гроша, а просто казва: целия оня дълг, та по този начин да накара грешника да мисли за това колко голям е този дълг. По-нататък Господарят обяснява и какво Го е накарало да прости на длъжника толкова голям дълг – защото ми се примоли. И тук Господарят не влиза в подробности, премълчавайки онова, което е предшествало молбата, именно: падането на колене и кланянето. Тези две неща изразяват покаяние, а покаянието предшества молитвата. Молитвата без покаяние няма никаква сила. Но когато молитвата е съчетана с покаяние, тя бива чута от Бога. Много задлъжнелият слуга наистина първо показал покаяние, и след това помолил Господаря да го изчака. Затова неговата молба веднага била чута и Господарят направил за него повече, отколкото той искал – опростил му целия дълг. След това Господарят му показва неговото престъпление към другаря му, и то под формата на въпрос. Защо под формата на въпрос? Защо не му казва: аз се смилих над теб, а ти не се смили над другаря си, а го пита: не трябваше ли и ти да се смилиш над другаря си, както и аз се смилих над тебе? За да може виновникът да види, че няма какво да отговори на това. За да го доведе господарят до ужаса на мълчанието, давайки му повод да каже нещо в своя защита, ако може. В такава въпросителна форма Господ Иисус отговорил на слугата на първосвещеника, който пръв Му ударил плесница по лицето и Го попитал: Тъй ли отговаряш на първосвещеника? Иисус му отвърна: ако говорих зле, докажи злото; ако ли – добре, защо Ме биеш? (Йоан. 18:22-23). Такъв отговор на Христос трябвало да хвърли слугата в ужаса на мълчанието. Такъв отговор е като нагорещени въглени, изсипани върху главата и под краката. Този начин на излагане на вината на слугата употребява и човекът цар в днешната евангелска притча – не трябваше ли и ти да се смилиш?

Настъпил ужасът на мълчанието… А след това дошъл ужасът на присъдата. И като се разгневи господарят му, предаде го на мъчители, докле да му изплати целия дълг. Когато Божията милост се обърне в Божие правосъдие, тогава Бог е страшен. Блаженият Давид говори на Бога: Ти си страшен, и кой ще устои пред лицето Ти, когато се разгневиш (Пс. 75:7)? А прозорливият Исаия казва: Ето, името на Господа иде отдалеч; гневът Му гори (Ис. 30:27)! С този пламенен гняв се разгневява и човекът цар на немилосърдния слуга и го предава на мъчители, тоест на злите духове. Защото злите духове са истински мъчители на хората. На кого иначе би се предал онзи, който заради своето немилосърдие е отпаднал от Бога, и когото Сам Бог е нарекъл зъл – на кого, ако не на главните носители на злото, дяволите? Затова се казва: докле да му изплати целия дълг? За да се покаже, че е предаден на вечно мъчение. Защото, първо, е немислимо длъжник с толкова голям дълг да може някога да се издължи; и второ, че Бог не произнася такава окончателна присъда над човека в този живот, а едва след смъртта, когато няма нито покаяние, нито възможност за отплата за греховете, извършени на земята.

Тъй и Моят Отец Небесен ще стори с вас, ако всеки от вас не прости от сърце на брата си прегрешенията му. Това е завършекът на притчата и нейният основен смисъл. В тези думи няма никаква двусмислица, нито подтекст. Както ние постъпваме към брата си, така ще постъпи и Бог към нас. Това ни е разкрил Господ Иисус, у Когото няма нито незнание, нито грешка. В този случай Христос не казва вашият Отец, а Моят Отец Небесен, защото с това иска да каже, че ако не прощаваме греховете на братята си, ние губим правото да наричаме Бога свой Отец. И още, Господ изтъква начина на прощаване – от сърце. И човекът цар простил на слугата, който бил голям длъжник, от цялото си сърце, защото е казано: Господарят се смили, а смиляването идва от сърцето. И така, ако не простим на своя брат, и то от сърце, със съчувствие и любов, то Бог, Творецът и на нас, и на нашите братя, ще постъпи с нас така, както и човекът цар постъпил с немилосърдния слуга. Тоест, и ние ще бъдем предадени на мъчители, на бесовете, които вечно ще ни мъчат в царството на мрака, където е непрестанен плач и скърцане със зъби. Ако не беше така, нима Господ Иисус би ни казал това? А Той е казал това не само в тази притча за немилосърдния слуга, но и в много други случаи. С какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери (Мат. 7:2). Това не е ли същото поучение, без двусмисленост и без подтекст? Тогава Господ не е ли поставил същото това поучение и в най-главната молитва, която ни е предал, Господнята молитва: и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си? С тези страшни думи ние всеки ден, когато четем Отче наш, така да се каже, подновяваме своя договор с Бога, молейки Го Той да постъпи с нас така, както и ние постъпваме със своите ближни; да ни прости така, както и ние прощаваме; да покаже милост към нас – толкова, колкото и ние показваме към своите длъжници. Колко лесно се обвързваме с обещание към Бога, а каква страшна отговорност поемаме върху себе си! За Бог е лесно да ни прости толкова, колкото и ние прощаваме на другите; лесно Му е да прости на всеки от нас и дълга от десет хиляди таланта, стига да искаме да простим с такава божествена лекота дълга на своя брат от сто гроша! Вярвайте, колкото и голям да е дългът на човека към човека, колкото и голям да е грехът на брата към брата и на приятеля към приятеля, той не е по-голям, отколкото са сто гроша спрямо преголемия дълг, който всеки от нас има към Бога. Всички ние без изключение сме големи длъжници на Бога. И винаги, когато си помислим да преследваме своя приятел заради дълг, трябва да си спомним, че ние дължим неизмеримо повече на Бога, Който още ни чака, още отлага отплатата, още търпи и прощава. Ах, трябва да си спомним, че с каквато мярка мерим, с такава ще ни се отмери! И още, трябва да си спомним последните Христови думи, които Той е изрекъл, издъхвайки на Кръста: Отче, прости им! На когото все още е останала съвест, ще се посрами от такива спомени и ще престане да преследва своите малки длъжници.

Да побързаме, братя, да простим греховете и обидите на всички, та и Бог да ни прости нашите безбройни грехове и обиди. Да побързаме, докато смъртта не е почукала на вратите ни и не е извикала: късно е! Зад вратите на смъртта нито ще можем да прощаваме, нито ще може да ни се прощава. Да бъде слава на Божията милост и Божията правда. Слава и хвала на божествения наш Учител и Господ Иисус Христос, заедно с Отца и Светия Дух – Единосъщната и Неразделна Троица – сега и винаги, и през цялото време и цялата вечност. Амин. I www.svetosavlje.org

Превод: Татяна Филева