Евангелие за народа
Винаги влизам с трепет в сградата на Митрополията. Там всичко е различно. Обстановката, въздухът, разговорите носят едно особено настроение, създават чувство за преклонение към традицията на Светото Православие и по някакъв много съкровен начин ме настройват да се вглъбя в себе си. Приемната е пропита с едно топло усещане за строгост и духовност, което мобилизира сетивата ми. В малкото помещение персоналът работи, хора непрестанно се движат в различни посоки. Нависоко по стените са сложени портретите на покойните владици Високопреосвещените Кирил и Йосиф, и бюстът на този, който бил пример за всички тях – Симеон. Близо е и ликът на настоящия владика Високопреосвещения Йоан. По Божия воля и милост, Варненската и Великопреславска епархия винаги е имала много активни и духоносни архийереи, които са били и са не само истински стожери на Светото Православие, но и забележителни общественици. Те гледат някак отвисоко, сякаш надвесени над всеки посетител, с взискателен, очакващ поглед, но и едновременно с това, поглед, изпълнен с бащинска грижа и любов. Човек се чувства малък, но и докоснат, респектиран, но и гостоприемно приет. На носещата стена, точно срещу идващия посетител, го посреща една икона на Света Богородица със сребърен обков, която наблюдава с топлите очи на грижовна майка. А Тя, Пречистата, е закрилница на православното духовенство и майка на всички – от Светейшия до обикновените енорийски иподякони. Тази незаспиваща молитвеница се застъпва за всеки един от нас, мъжете в расо, пред Престола на Своя Син Иисус Христос. А малко под нея, на около метър от земята, едва забележимо е забодена с топлийка една малка бележчица с обикновен надпис: ”Животът на свещеника е Евангелие за народа„. Думите са написани с черен туш на бял фон, а тя виси някак си неугледно, леко прегъната от двете страни. Този малък надпис винаги е пронизвал сърцето ми. Забавям дишането си, така че усещам пулса си в слепоочията и застивам. Всичко в мен замира и се сковава, светкавично навлизам в себе си и се самозатварям. Не знам чия ръка го е приковала така. Нямам представа по чия идея или благословение е сложен. Това не е най-важното. Важно е друго – че аз го виждам и той не само се отразява в мен, а се нанася като печат в сърцето ми. Изтръпвам… Господи, колко е свято служението на Теб! На какво пречисто поприще си ни призовал, нас, Твоите свещенослужители! Кой от нас е „достоен” да Ти служи и дори да говори от Твоето Свято име? Кой е достатъчно чист, за да преподава Твоите Свети дарове – Пречистото Ти тяло и Кръв на пристъпващите към тях? Защо благослови за това нас, недостойните, грешните и обуреваемите? Бивши „обикновени“ хора, разкаяли се блудни синове и объркани души. Творения от плът и кръв, измъчвани от съмнения, носещи белези от страстите си и пронизвани от ветровете на демоните. Ти, Който владееш всички и всичко, и разполагаш в Десницата Си всяка една душа и всички едновременно! Защо ни предаде тази Своя привилегия? Защо точно на нас, родените от жена и заченатите в похот, връчи тази власт? Защо не я даде на своите свети ангели, ”духове служебни”, чистите и покорните, невидими и призрачни, които не носят проклятието на свободната воля!? А защо на нас и особено на мен, недостойния? Защо ни изрече: ”Истина Ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето!” (Мат. 18:18). Ти ни призова не само да бъдем Твои служители и Твоите ръце и нозе, а и ни даде ключовете на рая! Нещо немислимо за нашите човешки немощи – превърна ни в живо Евангелие! Вдигна ни до такива висоти, та ние се задъхваме. Предаде ни „небесен огън”, но кой може да понесе пламъка на Твоята страст? Кой може да носи изрядно тихото бреме на Твоето величие? Ние сме обречени да бъдем винаги Твои, привързани с пламтящите вериги на Неугасимата Ти любов! Осъдени сме да бъдем винаги длъжници в непълнотата си пред неизчерпаемата Ти пълнота! Жалки проводници между Теб и хората, Небето и земята. Призовани в Твоята свята армия, офицери по достойнство и труженици по дух! Хвърлени в една гигантска битка, ние сме крехки и слаби бойци, но облечени с Твоето всевъоръжение! Носим Твоите невидими пагони, които изгарят раменете ни! Гледаме към Небето, но сме толкова близо до ада! Предопределени да бъдем тръби Божии и светилници по пътя към Царството Божие! Нещо повече – смирени пътеводители по тесния път до невидимия връх, където е Небесният Йерусалим. Посланици на Вечността в страната на временното! Призовани да ходим като живи икони, отворени Евангелия за всички, които искат да се спасят! Каквото и да вършим, да бъде не само пред взора Ти, но и пред очите на хората. Когато дядо Йосиф е ръкополагал свещениците си, после ги е канил с презвитерите им при себе си, беседвал е с тях и им е казвал: ”Никога не забравяйте. Ще Ви наблюдават хиляди очи!” 
Защото свещеникът не е просто човек с особен статут, а Божи човек, посланик на Господ в страната на изгнаниците… Когато гледат него, трябва да помислят за истинското си отечество. Той трябва да бъде не само духовен във всичко свое, но и призван да е ангел в плът, чист съсъд на Светия Дух! Истинският духовник е не просто служител на Господаря, а и на слугите Му! На вярващи и невярващи, православни и неправославни, благодарни и неблагодарни… Да понася всичко и всички, и да се опитва да бъде приятел, другар, спътник, утешител, или просто „отец”. В едно свое разсъждение св. Николай Велимирович изрича това: ”Животът на свещеника винаги е бил пример за добро или лошо. Добрият му живот утвърждава Евангелието, а лошият го отрича. Никой в света не е в състояние да го потвърждава, нито така да го отрича, както свещеникът със своя живот. Добрият свещеник се различава по делата си от лошия свещеник, не по-малко отколкото пастирът от вълка. Затова участта на добрите свещеници ще бъде със синовете Божии, а на лошите ще бъде със зверовете на тъмнината!” (”Охридски пролог“). Нека всички ние, при все цялото ни недостойнство, да се опитаме да бъдем достойни! Всеки според силите си, та Бог, виждайки чистото ни желание да сме такива, да ни дава благодат въз благодат и възпълва множеството ни немощи. Защото на когото много му е дадено, много ще се иска! Нека бъдем като благоразумния слуга от притчата за талантите, който не заровил своя дял в земята, а го умножил и преумножил с дела на вяра и милосърдие, за да зарадваме своя господар, още тук, в царството на неправдата. С всички усилия да спечелим Неговото благоволение към нас, за да получим привилегията да застанем отдясно на Престола на Всемогъщия в Царството Му!
