Животните – достойни Божии творения?

Нека се запитаме как възприемаме сътворения от Бога свят и разнообразните животински видове, живеещи в него? Дали постъпваме богоугодно към всичко и всички, които ни заобикалят? Толерантни ли сме достатъчно към „онези земни зверове, небесни птици и (гадини), които пълзят по земята“ и които според Светото Писание са създадени като нас, хората „с жива душа“?

Във връзка с така поставените въпроси ще се спрем на проблема за търсенето на истинската идентичност на човешкото битие в контекста на литургичността, запазена в духовния праксис на православната Църква. Бог сътворява човека да бъде цар и свещеник на Божието творение, което чрез него е трябвало да се съедини и да живее вечно, да бъде в общение със своя Творец. В рамките на своето литургично битие човекът е принасял сам себе си и целия сътворен свят на Бога с благодарност, славословие ислужение.¹ „Така човекът – пише св. Кирил Александрийски – станал отображение на височайшата слава и образ на боголепната власт на земята!“² В хода на тази непрестанна райска литургия първосъздаденият човек е трябвало да се възпитава и усъвършенства чрез „възпълването на своята богообразност„. Според преп. Максим Изповедник Бог сътворява света и всичко живо в него, а човекът е трябвало да обедини, освети и обожи в природата си цялото творение, като го принесе на Бога като един космически дар на обожението – назначение, извършено в пълнота от Новия Адам – Христос.

Библейският разказ от кн. Битие (гл.3) ни разкрива една друга реалност след грехопадението на човека. Тази земно-духовна катастрофа грехопадението е всъщност свободен избор на друг начин на битие, преход от личностно богообщение и любов към природна и екзистенциална автономия. В новата реалност на грехопадението започват да господстват нови, непознати преди сили – смърт, зло и разпад. Човешката личност в новото битие преминава от Богообразност към грехообразност и започва да живее съгласно автономните нови цели и потребности. Човекът се отказва от своето царско и свещеническо служение и достойнство спрямо творението и всички твари в него. Започва най-силното и осезаемо проявление на греха – преходът от небесно служение на живия и истинен Бог към земно идолослужение.

Този дълбоко печален факт осъзнат в духовния опит на Църквата ни разкрива истинската причина за съвременното състояние на творението и отношението на човека към него. Именно отказът на човека да свещенодейства и икономства в творението довежда до погрешното и фатално за неговата нравственост разбиране на Божията повеля да властва над тварите (Битие гл.1). Вместо да уважава и принася света в дар на Бога, човекът започва да живее в него егоцентрично с цел да го завладее грубо и да господарува над творението вместо Твореца.

След грехопадението „връзките на любовта„, обединяващи цялото разумно и неразумно творение се разрушават. По вина на човека райската хармония в отношенията между нашите прародители и животните е нарушена. Хората започват да избиват животните от всички видове, за да ядат месото им, принасят ги в жертва на своите езически божества, убиват животните дори само за удоволствие – ловът става основно царско забавление. С голямо съжаление отбелязваме факта, че това човешко поведение и отношение към животните е доминиращо и за нашето съвремие.

Нека си зададем въпроса трябва ли това да продължава чак до „последните времена„? И достойни ли са животните като Божии творения с жива душа за едно друго, християнско наше отношение към тях? Определено да!

Ако обърнем поглед върху иконографията на Рождеството Христово ще видим, че някои животни като овцете, кравата и магарето – тези всеотдайни на нас селскостопански труженици, са удостоени от Бога да бъдат наравно с пастирите свидетели на чудното Му Рождество. Не е случаен и фактът, че Бог по силата на Своето велико смирение избира, освещава и благославя дома на животните – обора чрез Своето Рождение. Сам Творецът промисля бъдещо избавление за своите безсловесни творения от тежките за тях последици от грехопадението, а именно „освобождение от робството на тлението“ (Рим. 8:19, 21).

Примерите за правилно християнско отношение към животните и за взаимодействието човек – животни са пред очите ни. Виждаме ги в житията на просиялите в добродетелност Божии съработници и наши ходатаи – светиите. Чуден мир, хармония и любов има между хората и тварите – далечен отглас от райското ежедневие. Това ни разкриват житията. В тях Божиите угодници непрестанно и неуморно изобличават и осъждат кървавите езически жертвоприношения, лекуват животните, говорят им, общуват с тях именно като с достойни Божии творения. А животните от своя страна дори хищниците стават кротки и покорни, служат с любов, както някога в Едем на светите Божии човеци.Така например, когато безмилостният езически управител нарежда да предадат света мъченица Татяна на изгладнелите зверове, пуснатият лъв започва кротко да ближе нозете й. Преподобни Герасим среща в пустинята ранен лъв, който лекува. Животното се отблагодарява като следва навсякъде преп. Герасим и му служи, за което лъвът получава името Йордан. Когато преподобният се представя в Господа, лъвът умира от мъка на гроба му. Гарван носи храна на св. пр. Илия и на преп. Павел Тивейски. Когато преп. Павел издъхва и св. Антоний се чуди как да изкопае гроб без нужния инструмент, идват два лъва и с ноктите си изкопават гроб за свети Павел. В книгата Лавсаик се разказва как св. Макарий Александрийски изцелява сляпата рожба на една хиена.Тя донася на своя благодетел една кожа от овца и застава на колене със сведена глава на земята. Великият чудотворец приема снизходително дара, но забранява на хиената да граби повече овце от бедните. Тази кожа св. Макарий завещава на св. Атанасий Велики. Мечки служат на преп. Серафим Саровски като му носят мед, с който той черпи гостите си. На св. Евдокия – игумения на Староладожката света обител се подчиняват вълци. Когато зиме и късно вечер тя се връща в манастира си вълците я охраняват по пътя й. Когато монахинята стига до портите на манастира, животните си тръгват. Виждаме как кучета пазят тялото на св. мъченик Дула, изхвърлено извън града и не дават нито една птица да го докосне. Едно от животните носи в зъбите си пастирски дрехи и покрива с тях мощите на убития мъченик. Това достойно деяние на кучетата е видяно от пастири, които разказват за това в селището. По Божие повеление при св. Мамант се събират зверовете от пустинята, в която молитвено пребивавал светецът и като разумни същества го слушали и му се покорявали, както овци на пастир.

От всички тези примери можем да заключим, че животните по Божие внушение извършват достойни за уважение дела, служейки и помагайки на светите мъже и жени. Животните с добрите си постъпки доказват, че наистина са достойни Божии творения, които ние като християни трябва да обичаме и с грижа да опазваме, а не да ги преследваме и убиваме за храна или за забавление.

С голямо съжаление трябва да отбележим, че днес светлите и благодатни християнски празници продължават да се празнуват по езическата мрачна традиция – животни се колят с празната, но упорита надежда, че по този начин може да се изпросят живот, здраве и благоденствие от Бога. Когато някой от нас (свещеник или мирянин) бъде поканен да участва в подобен род нечестиво и небогоугодно тържество то нека се спре за миг и да погледне в „скришната стая“ на собствената си съвест и сам да реши може ли или не да присъства. Нека си припомни какво всъщност иска от нас Господ Бог, когато се обръщаме с молба към Него – „принасяйте жертви праведни“ (нашите съкрушени и смирени сърца) „и се уповавайте на Господа„. И ще се възрадват всички, които се на Тебе уповават, ще ликуват вечно, и Ти ще ги закриляш; и ще се хвалят с Тебе ония, които обичат Твоето име“ (Пс.4:6;5:12). 

1. Свилен Тутеков, Литургични изменения на нравствеността, изд. Праксис, Велико Търново.

2. Цит. по: Кирил Александрийски. Духовни бисери. – В: Свилен Тутеков, Литургични изменения на нравствеността