Животът с тайнствата

Тайнства в православното богословие се наричат свещено­дей­ст­вията, в кои­то се извършва срещата на Бога и човека и единението с Него се осъществява най-пълно, доколкото това е възможно в рамките на земния живот. В тайнствата Божията бла­го­дат слиза върху нас и освещава цялата ни природа —  и ду­шата, и плътта, —  при­об­щава я към божественото естество, оживотворява я, обожествява я, възстановява я за вечен живот. В тайнствата ние получаваме опита на небесния живот и предвкусваме Царството Божие, към което ще можем да се приобщим изцяло едва след смъртта.

Гръцката дума mysterion (тайнство, тай­на) идва от гла­го­ла myo, означава­щ «по­кри­вам, скри­вам». В тази дума светите отци влагали широк смисъл: наричали «тайнство» въплъ­ще­нието на Хри­стос, Неговото спа­си­тел­но де­ло, ра­ж­да­нето Му, смъртта, Възкресе­нието и дру­гите съ­бития на Неговия живот, самата християнска вяра, учението, догмите, богослужението, молитвата, църковните празници, свещените символи и т. н. Измежду свещенодействията те наричали тайнства най-вече Кръщението и Евхаристията. В «Църков­ната йерархия» на Псевдо-Ди­о­ни­сий Ареопагит се говори за три тайнства — Кръ­ще­нието, Ми­ро­по­ма­зването и Евхаристията, ала «тайнства­» са наречени също и обредът на замонашването и чинът на опелото.¹ Преп. Тео­дор Сту­дит (IX в.) говори за ше­с­т тайнства: Про­све­ще­нието (Кръще­нието), Съ­б­ра­нието (Евхаристията), Ми­ро­по­ма­зването, Свещен­ст­вото, монашеското по­стри­же­ние и опелото на мъртвец.² Св. Гри­го­рий Па­ла­ма (XIV в.) подчертава цен­т­рал­ния ха­ра­к­тер на две тайнства — Кръ­ще­нието и Ев­ха­ри­стията,³ а Нико­лай Ка­ва­си­ла (XV в.) в книгата си «Животът в Христа» дава тълкувание на три тайнства — Кръ­ще­нието, Миропомазването и Ев­ха­ри­стията.⁴

Понастоящем в Пра­во­слав­ната Църква е прието да се смятат за тайнства­ Кръ­ще­нието, Ев­ха­ри­стията, Ми­ро­по­ма­зването, Покаянието, Свещенството, Бракът и Елеосвещението; всички останали свещено­дей­ст­вия се смятат просто за обреди. Трябва обаче да имаме предвид, че учението за седемте тайнства, което се съдържа в учебниците по догматично богословие,⁵ е заето от латинската схоластика; пак от там идва и различаването на «тайнства­та» и «об­ре­дите». Източната светоотече­с­ка мисъл не се е ин­те­ре­сувала от броя на тайнствата и не си е поставяла за цел да ги брои.⁶ През XV век св. Си­ме­он Со­лун­ски говори за седем тайнства, на­стоявайки обаче върху светотайнския характер на монашеското пострижение.⁷ Неговият съ­в­ре­менник ми­тро­по­лит Йо­а­саф Ефес­ки пише: «Смятам, че църковните тайнства не са седем, а повече» — и прави списък от десет тайнства, вклю­чвайки в тях монашеското пострижение, опелото и освещаването на храма.⁸

Във всяко тайнство има видима страна, включваща са­мото ­по­с­ле­до­ва­ние, т. е. думите и действията на участниците, «ве­ще­ст­вото» на тайнството (во­дата в Кръ­ще­нието, хлябът и ви­ното в Ев­ха­ри­стията), но също и не­ви­ди­ма ст­ра­на — ду­хов­ното пре­об­ра­же­ние и въз­ра­ж­да­не на човека, зара­ди което се извършва цялото последование. Соб­ст­вено «тайна» е тъкмо тази не­ви­ди­ма част, ос­таваща извън зрението и слуха, над разума, отвъд сетивното възприятие. Ала в тайнството се преобразява и възкръсва заедно с душата и телесната обвивка на човека: тайнството е не само ду­хов­но, но и те­лес­но при­об­щаване към даровете на Светия Дух. Чо­векът влиза в бо­же­ст­вената тай­на с цялото си същество, той се потапя в Бога и с душа, и с тяло, защото тялото му също е предназначе­но за спасе­ние и обо­же­ние. В това е смисълът на потапянето във водата (в Кръщението), пома­зването с миро (в Миропомазването), вкусването на хляб и вино (в Ев­ха­ри­стията). В бъ­де­щия век «ве­ще­ст­вото» на тайнството вече няма да е необходимо и човекът ше се причастява не с Тялото и Кръвта на Христос под вид на хляб и вино, а непосредствено със Самия Христос. По време на пасхалното богослужение ние се молим: «­дай ни да се причастяваме по-пълно и по-съвършено в невечерния ден на Твоето Царство». С това изповядваме, че в небесната ни родина, in patria, ние очакваме още по-пълно, още по-тясно единение с Христос. Ала докато сме in via, докато се скитаме по земята, ние се нуждаем от видими знаци на Божието присъствие: ето защо  се приобщаваме към божественото естество чрез водата, наситена с Бога, чрез хляба и виното, напоени с Него.

Извършител на всяко тайнство е Сам Бог. Преди да започне литургията, дяконът казва на свещени­ка: «Вре­мя со­тво­ри­ти Гос­по­де­ви» (Пс. 118:126), т. е. «вре­ме е Гос­по­д да  дей­ст­ва». Това значи, че е дошло времето, настъпил е часът, когато ще дей­ст­ва сам Бог, а свещеникът и дяконът ще са само Негови оръдия. И в мо­мента на пре­творяването на Све­тите Да­рове свещеникът не дей­ст­ва сам, а само се мо­ли, при­зовавайки Бо­га От­ца: «И направи този хляб че­ст­но Тя­ло на Твоя Хри­стос, а това, що е в тази чаша, честна Кръв на Твоя Христос». В чи­на на Кръ­ще­нието свещеникът казва: «Кръ­щава се Божият раб…», подчертавайки, че не той, а Бог извършва тайнството. По думите на св. Амвросий Ме­ди­о­лан­ски «кръщава не Да­ма­сий, не Петър, не Ам­вро­сий и не Гри­го­рий. Ние вършим своята работа като служители, ала дей­ст­веността на тайнствата за­ви­си от Те­б. Не е по силите на човека да дава божествените блага —  това е Твой дар, Господи».

Кръщението

Тайнството Кръ­ще­ние е врата към Църквата, Цар­ст­вото на бла­го­да­тта — с не­го започва християн­ският живот. Кръ­ще­нието е межда, отделяща членовете на тялото Христово от останалите хора. Кръщавайки се, човек се облича в Христа според думите на апостол Павел, които се пеят, когато кръщаваните обикалят купела: «Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте» (Гал. 3:27). Кръщавайки се, човек уми­ра за греховния живот и възкръсва за нов, духовен живот. За това се говори в апостолското четиво, което е част от последованието на тайнството: «Или не знаете, че всички ние, които се кръстихме в Христа Иисуса, в Неговата смърт се кръстихме? И тъй, ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта, та, както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот… Ако пък сме умрели с Христос, вярваме, че и ще живеем с Него, знаейки, че Христос, веднъж възкръснал от мъртвите, вече не умира: смъртта няма вече власт над Него… Тъй и вие считайте себе си мъртви за греха, обаче живи за Бога в Христа Иисуса, нашия Господ» (Рим. 6:3-11).

Предобраз на новозаветното Кръщение било Йоано­вото «покайно кръ­ще­ние за опрощаване на греховете» (Марк 1:4), извършвано от него във водите на Иордан. Водата е един от най-древните религиозни символи. В Би­б­лията во­дата сим­во­ли­зи­ра живота (Ис. 35:6-7; 58:11), Божията бла­го­дат (Йоан 4:10-14), ду­хов­ната и моралната чистота на човека (Ис. 1:16). Обичай у древните евреи били честите измивания; ала както и жертвената кръв, те не могли да отмият първородния грях и да освободят човека от властта на дявола. Йоано­вото кръщение по фор­ма приличало на тези ритуални измивания, ала по смисъл било подготовка за идването на Христос: «при­го­тве­те пътя на Гос­по­да, направете прави пътеките Му» (Марк 1:3). Хри­стос се кръстил от ръцете на Йоан не за да се умие от греха — Той бил без­гре­шен и чист, — а за да освети с потапянето си речните води, да ги напои със Своята енергия и сила, да ги направи жи­во­твор­ни и жи­во­но­с­ни. В тайнството Кръ­ще­ние водата също се освещава — за това се четат молитви с призоваване на Светия Дух.

Тайнството Кръ­ще­ние е за­по­вя­да­но от Са­мия Хри­стос: «Иде­те и на­у­че­те всички народи, като ги кръщавате в името на От­ца и Сина и Светия Дух» (Мат. 28:19). Заповедта на Хри­стос вклю­чва основните елементи на тайнството: пред­ва­ри­тел­ното обучение («огла­ше­нието»), без ко­ето вярата няма да бъде съзнателна, потапяването във водата (гр. baptismos бу­к­вал­но означава «по­тапяне») и фор­му­лата «в името на От­ца и Сина и Светия Дух». В пър­во­на­чал­ната Църква Кръ­ще­нието се извършвало чрез потапяне във вода (срв. Де­ян. 8:38: «слязоха двамата във водата»), като в най-ранно време кръщавали в «жива вода»,¹⁰ т. е. в течаща, речна, а не в неподвижна, езерна. Доста рано обаче към храмовете започнали да изграждат ба­п­ти­сте­рии със специален басейн (ку­пе­л), в който потапяли кръщаваните. Пра­к­ти­ката на поливането и поръсването е по-късна. Впро­чем, и в древ­ната Църква се допускало Кръщение чрез поръсване в изключителни случаи, например при болест на кръщавания. В «Духовната ливада» е опи­сан слу­чай на кръ­щаване не с во­да, а с пя­съ­к: пътниците били дълбоко в пустинята и ги заплашвала смърт, а во­да наблизо нямало.¹¹

В епо­хата на Кон­стан­ти­н (IV в.) би­ло при­е­то да се кръщават най-вече възрастни, тъй като се придавало голямо значение на съзнателното приемане на тайнството. Някои, знаейки, че в Кръщението се прощават греховете, отлагали тайнството до последния ден на живота си: самият им­пе­ра­тор Кон­стан­тин се кръстил преди да умре. Св. Григорий Бо­го­слов бил си­н на епи­ско­п, но все пак се кръстил­ в зряла въз­рас­т; светите Ва­си­лий Велики и Йоан Зла­то­уст също се кръстили едва след като завършили образованието си. Впро­чем, пра­к­ти­ка на кръщаването на младенците не е по-малко древна — апо­сто­лите кръщавали цели се­мей­ст­ва, в ко­ит­о не­съ­м­нено е имало и деца (срв. Де­ян. 10:48: кръщаването на Кор­ни­лий с целия му дом). Свещеномъченик Ири­ней Ли­он­ски (II в.) казва: «Хри­стос е дошъл да спаси онези, които чрез Не­го се въз­раж­дат в Бо­га: мла­ден­ци, момчета, юно­ши, стар­ци».¹² 124-тото пра­ви­ло на Карта­ген­ския събор (IV в.) анатемосва онези, които отричат необходимостта от кръщаването на младенци и новородени деца.¹³

Колкото за вярата като главно условие за действеността на тайнството («който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден» — Марк 16:16), то в слу­чая с кръщаването на младенци изповеданието на вярата се произнася от кръстниците (ро­ди­те­лите), които с това поемат задължението да възпитат децата си във вярата и да направят Кръщението им съзнателно. Мла­де­нецът, който прие­ма тайнството, не мо­же да осмисли разумно онова, което се извършва с него, ала душата му е напълно способна да приеме благодатта на Светия Дух. «Аз вярвам — пише преп. Си­ме­он Нови Богослов, — че кръстените мла­ден­ци се освеща­ват и се запазват под покрова на Всесветия Дух и че те са духовни овци от стадото Христово и избрани агънца, защото са запечатани със знака на животворящия Кръст и са освободени напълно от тиранството на дявола».¹⁴ И все пак Божията благодат се дава на младенците сякаш като залог на бъдещата им вяра, като семе, хвърлено в земята; за да израсне от него дърво и да даде плодове, усилия трябва да положат не само  кръстниците, но и кръщаваният, докато пораства.

В древ­ната Църква Кръ­ще­нието се извършвало не еже­днев­но, според молбата на желаещите да се кръстят, а само на големи празници и най-вече на Великден. Кръщението било предхождано от многомесечна (а понякога и многогодишна) катехизация. Подготвящите се за тайнството идвали в храма и слушали беседите на епи­ско­п или свещени­к, които им разкривали смисъла на християн­ския живот. Катехумените (оглашените), т. е. подготвящите се за Кръ­ще­ние, съ­ста­в­лява­ли осо­бена група вярващи в древ­ната Църква. Раз­ре­шава­ло им се да присъст­ват на бо­го­слу­же­ни­е, ала по време на литугията, след четенето на Еван­ге­лието и про­по­ве­дта те били длъжни да излязат от храма (от онова време се е запазил ли­тур­ги­чният въз­глас: «Ог­ла­ше­ни, излезте»), тъй като в тайнството Ев­ха­ри­стия мог­ли да уча­ст­ват само вер­ните, при­частяващи се с Тялото и Кръвта Христови. Катехизаторските (ог­ла­си­тел­ните) бе­се­ди за­вършвали през Страстната седмица. На Разпети петък обикновено ставало отричането от сатаната и изповядва­нето на вя­рата («до­го­ворът с Хри­стос» според израза на св. Йоан Зла­то­ус­т),¹⁵ а на Велика събота след вечерната литургия се извършвало самото Кръщение. И до ден днешен па­с­хал­ното бо­го­слу­же­ние на Православната Църква носи следите на първоначалната си за­ви­си­мо­ст от ­по­с­ле­до­ва­нието на Кръ­ще­нието: нощното литийно шествие около храма било някога шествие на новопокръстени, облечени с бели дрехи и носещи запалени свещи, към църквата, където ги посрещало ликуващото «Хри­стос вос­кре­се!»¹⁶

Макар продължителната катехизация да не се практикува в наше време, необходимостта му, особено когато става дума за кръщаването на възрастни, е очевидна: преди да кръстиш някого, трябва да го на­у­чиш. На пра­к­ти­ка свещеникът преди началото на тайнството провежда кратка беседа, обяснявайки основните истини на вярата. В чи­на на Кръ­ще­нието са се запазили молитвите на ог­ла­ше­нието и изгонването на дявола (ек­зор­цизма), след които става тържественото отричане на кръщавания (или кръстника) от дявола и изповядването на вярата в Христа. Следва освещаването на водата, помазването с елей и самото трикратно потапяне с произнасяне на думите: «Кръ­щава ­се Божият раб (Божията рабиня)… в името на От­ца, амин, и Сина, амин, и Светия Дух, амин». Веднага след потапянето във водата идва тайнството Ми­ро­по­ма­за­ние, след което се прави трикратна обиколка на купела с пеене на «Вие, които в Христа се кръстихте». Чинът на Кръ­ще­нието завършва с четене на Апо­сто­ла и Еван­ге­лието, сим­во­ли­чно по­стригване на косите и въцърковяване. Веднага след Кръщението или в най-близките дни новопокръстеният независимо от възрастта си пристъпва към причастяване със Светите Тайни. За разлика от Рим­ската Църква, в която Ми­ро­по­ма­за­нието (кон­фир­ма­цията) и пър­вото при­ча­с­тие се извършват едва след като детето навърши седем години, Пра­во­слав­ната Църква до­пу­с­ка децата към тези тайнства от най-ранна възраст, за да не ги лишава от жива, макар и не напълно съзнателна връзка с Христос.

Тайнството Кръ­ще­ние се извършва веднъж в живота. Кръщавайки се, човекът получава освобождение от първородния грях и прошка на всичките си грехове. То обаче е само първото стъпало на изкачването на душата към Бога, и ако не бъде последвано от обнова на целия живот, духовно прераждане, категоричен отказ от делата на «вехтия човек», няма да даде плод. Божията бла­го­дат, получавана в Кръщението като залог, като семе, ще покълва в човека и ще се проявява мно­го­об­раз­но в течение на целия му живот, ако той наистина се стреми към Христос, живее в Църквата и изпълнява заповедите. Ако ли пък Кръ­ще­нието е би­ло само фор­мал­ност, да­нък на традицията или на модата, и човекът продължава да живее като езичник или като невярващ, то той се лишава от всички плодове на тайнството, отлъчва сам себе си от Христос и се изхвърля от Църквата.

Миропомазването

Появата на тайнството Ми­ро­по­ма­зване възхожда към апостолско време. В пър­во­на­чал­ната Църква всеки новопокръстен получавал благословението и дара на Светия Дух, когато апостолът или епископът възлагали ръце върху него. В Де­я­ни­ята се казва, че Петър и Йоан въз­ло­жи­ли ръце върху самаряните, за да приемат те Светия Дух, «защото Той не бе слязъл още нито върху едного от тях, а само бяха кръстени в името на Господа Иисуса» (Де­ян. 8:16). Слизането на Светия Дух се придружавало понякога от видими и осезаеми прояви на благодат: хората започвали да говорят на непознати езици, да про­рокуват, да извършват чу­де­са, както станало с апостолите на празника Пе­т­де­сет­ни­ца.

Възлагането на ръце било продължение на случилото се на Пе­т­де­сет­ни­ца, тъй като давало на човека даровете на Светия Дух. Впо­с­лед­ст­вие поради ум­но­жаването на християните личната среща на всеки новопокръстен с епископа станала вече невъзможна и възлагането на ръце било заменено с ми­ро­по­ма­зване. В Православната Църква то се извършва от свещеник, но са­мото ми­ро (вид бла­го­вонно ма­с­ло) се приготвя от епи­ско­п. Ми­рото се вари от различни елементи (до 64: елей, бал­сам, смо­ли, бла­го­вонни ве­ще­ст­ва), и в наше време правото да го приготвя има само главата на съответната ав­то­ке­фал­на Църква (па­т­ри­архът, ми­тро­по­литът). В Мо­с­к­ва, на­при­мер, Пат­ри­архът на Москва и цяла Русия извършва ритуала на варене на миро веднъж на няколко години, а след това раздава осветеното миро по енориите; по този начин благословията на патриарха получава всеки, който става член на Църквата.

В апо­стол­ските по­сла­ни­я дарът на Светия Дух, кой­то се дава на християните, понякога се нарича «по­ма­зва­н­е» (1 Йоан. 2:20, 2 Кор. 1:21). В Стария Завет ч­рез по­ма­зване се извършвало въздигането на човека за цар: «И взе Самуил съд с елей, изля го върху главата (на Саул), целуна го и рече: ето, Господ те помаза за цар на Своето наследие» (1 Цар. 10:1). Въздигането в свещенически сан също се извършвало чрез ми­ро­по­ма­зва­не: «Вземи си най-добри бла­го­вонни ве­щества: смир­на.. канела… благовонна тръстика… ка­сия и маслинен елей… и направи от тях миро за свещено помазване… И по­мажи… Ааро­на и си­новете му, и ги посвети, за да Ми бъдат свещеници… тялото на други люде не бива да се помазва с него, и от същия състав не варете (за себе си) такова миро; то е светиня» (Изх. 30:23-26, 30, 32).

Ала в Но­вия Завет вече няма делене на «по­светени» и «останали»: в Цар­ст­вото на Хри­стос всички са «ца­ре и свещени­ци» (Откр. 1:6),  «ро­д из­бран», «люд­е придобити» (1 Петр. 2:9), а затова и по­ма­зването се извършва над всеки християнин.

Чрез Ми­ро­по­ма­зването човекът по­лу­чава «пе­чат да­ра Ду­ха Све­та­го». Както обяснява протопрезвитер Александър Шме­ман, става дума не за едни или други «да­рове» на Светия Дух, а за самия Свети Ду­х, Който се дава на човека като дар.¹⁷ За този дар говорел на учениците си Хри­стос по време на Тай­ната Ве­че­ря: «И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки, Духа на истината» (Йоан 14:16-17); и: «За вас е по-добре Аз да си замина; защото, ако не замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли замина, ще ви Го пратя» (Йоан 16:7). Кръст­ната смърт на Хри­стос ни е дала възможността да получим Светия Дух, и в Христа ние ставаме ца­ре, свещеници и хри­стосовци (по­ма­зани­ци), по­лу­чавайки не старозаветното свещен­ст­во на Аа­ро­н, цар­ст­вото на Са­у­л или по­ма­за­нието на Да­ви­д, а но­во­за­вет­ното свещен­ст­во и цар­ст­во на Са­мия Хри­стос. Че­рез Ми­ро­по­ма­зването ние ставаме синове Бож­ии, защото Светият Дух е «дарът на осиновяването» («си­но­по­ло­же­ния да­ро­ва­ние», както се казва в ли­тур­гията на св. Ва­си­лий Ве­ли­ки).

Също като благодатта на Кръщението, дарът на Светия Дух, по­лу­чаван в тайнството Ми­ро­по­ма­зване, трябва не просто да се приеме пасивно, а да бъде активно ус­во­ен. В този смисъл преп. Се­ра­фим Са­ров­ски казва, че целта на живота на християни­на е «да придобие Светия Дух». Божественият Дух ни е даден като залог, но Той тепърва трябва да се придобие, т. е. да стане наш. Светият Дух в нас трябва да даде плод. «А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание… Ако живеем духом, по дух сме длъжни и да постъпваме», казва апостол Па­вел (Гал. 5:22, 25). Всички тайнства имат смисъл и са спа­си­тел­ни само в случай, че животът на християни­на съ­от­ветства на да­ра, получен от него.

Евхаристията

«Тайнството на тайнствата» на Православната Църква е светата Евхаристия. Тя е сърцето на Църквата, нейната основа, фун­да­ментът, без ко­йто е не­мисли­мо съществуването ѝ.

Тайнството Ев­ха­ри­стия би­ло извърше­но от Хри­стос по време на Тай­ната Ве­че­ря, за която разказват и четиримата евангелисти, а освен тях и апостол Па­вел: «Аз приех от Господа това, що ви и предадох, а именно, че Господ Иисус през нощта, когато бе предаден, взе хляб и поблагодари, преломи и каза: вземете, яжте, това е Моето тяло, за вас преломявано; това правете за Мой спомен. Взе също и чашата подир вечеря и каза: тая чаша е новият завет в Моята кръв; това правете, колчем пиете, за Мой спомен. Защото, колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той» (1 Кор. 11:23-26). Тай­ната Ве­че­ря, извършена от Христос заедно с Неговите ученици, била от гледна точка на външния ритуал една староеврейска пасхална вечеря — същата онази вечеря, на която се събирали членовете на всяко семейство в Израил, за да вкусят от жертвеното агне. Но ако обикновената пасхална вечеря била семейна трапеза, то в Тайната Вечеря участвали учениците на Христос — не Неговите роднини по плът, а онова Негово семейство, което след това щяло да стане Църква, — а агнето бил Сам Той, при­на­ся­щ Се­бе Си в жер­т­ва като «непорочен и чист агнец, Който е бил предназначен още преди свят да се създаде» за спасението на хората (1 Петр. 1:19-20). По време на Вечерята Хри­стос пре­тво­рил хляба и ви­ното в Свое Тя­ло и Кръв, при­ча­с­тил учениците и им заповядал да извършват тайнството като Негов спомен. И след кръстната Му смърт и Възкресението Му учениците започнали да се събират на първия ден от седмицата — тъй наречения «ден на слън­цето», ко­гато възкръснал Хри­стос, — за да «пре­ло­мяват хля­б».

Пър­во­на­чал­но Ев­ха­ри­стията представлявала трапеза, придружавана от четене на Писанието, пеене на псалми, проповед и молитва; понякога тя продължавала цяла нощ. В Де­я­ни­ята се говори за вечеря, на която Па­вел въз­кре­сил момчето Ев­ти­х: бе­се­дата на Па­ве­л про­дъл­жи­ла толкова дъл­го, че момчето било «налегнато от дълбок сън» и паднало от прозореца. Па­вел слязъл долу и го възкресил, а като се качил отново, «преломил хляб, вкусил и говорил дълго, чак до разсъмване» (Де­ян. 20:9,11). Постепенно, докато християнските общини растели, Ев­ха­ри­стията се тран­с­фор­ми­ра­ла от вечеря в бо­го­слу­же­ние; опи­са­ние на ев­ха­ри­стийното бо­го­слу­же­ние от II в. намираме у св. Ю­сти­н Фи­ло­со­ф: «След като повярвалият се умие по този начин (т. е. след Кръщение), ние го водим при тъй наречените братя в общото събрание, за да извършим с цялото си усърдие общи молитви както за нас, тъй и за новопросветения и за всички други, които се намират на всяко място… След края на молитвите ние се поздравяваме с целувка. След това на предстоятеля на братята се дава хляб и чаша с вода и вино: като го взема, той отправя в името на Сина и Светия Дух хва­ла на От­еца на всичко и извършва бла­го­да­ре­ние… Целият присъст­ва­щ на­род от­говаря: “Амин”… След благодарението на пред­сто­я­те­ля и възгласа на целия на­ро­д… дяконите дават на всеки от присъст­ващите да яде от хляба, над който е извършено благодарението, и да пие от виното с вода, а след това ги занасят при отсъстващите. Тази храна се нарича у нас Евха­ри­сти­я (бла­го­да­ре­ни­е), и никому не се позволява да участва в нея освен на онзи, който вярва в истината на нашето учение и се е умил със (специално) умиване за прошка на греховете… Защото ние го приемаме не като обикновен хляб или обикновено питие; ала както Хри­стос… се въплъ­тил и дал Своите Плът и Кръв за нашето спасение, тъй и тази храна, над която е извършено благодарението… е, както сме научени, Плътта и Кръвта на въплътения Иисус».¹⁸

Най-древните елементи на евхаристийния чин, споменати от апостол Павел и св. Юстин, са четенето на Светото Писание, мо­лит­вите за всички хора, целувката на мира, благодарението на Отца, на което народът отговаря «амин», и пре­ло­мяването на хля­ба, т. е. при­частието. В древ­ната Църква всяка об­щи­на можела да има свой евхаристиен чин, и все пак тези елементи присъствали във всички тях. Мо­лит­вата на пред­сто­я­те­ля пър­во­на­чал­но би­ла им­про­ви­зация и едва впо­с­лед­ст­вие ев­ха­ри­стийните мо­лит­ви започнали да се записват. В древ­ната Църква се използвали много евхаристийни чинове, наричани литургии (гр. leitourgi a — «слу­же­ние»): всеки чин обикновено се приписвал на един или друг апостол или светец. В Йе­ру­са­лим­ската Църква била в употреба литургията на апостол Яков, в Але­к­сан­д­рий­ската — на апостол Мар­к, в Антиохий­ската — на св. Ва­си­лий Ве­ли­ки и св. Йоан Зла­то­ус­т, при арменците — на св. Григо­рий, про­све­ти­те­ля на Ар­ме­ния, при коптите — на св. Кирил Але­к­сан­д­рий­ски и св. Гри­го­рий Бо­го­сло­в, на За­па­д — на св. Ам­вро­сий Ме­ди­о­лан­ски и св. Гри­го­рий Двоеслов; имало и мно­же­ст­во дру­ги. Всички тези литургични чинове не са авторски творения на хората, с чието име са наречени, въпреки че в някои случаи те духовно или дори текстуално могат да възхождат към тях. По­сте­пенно в православния Изток се наблюдава уни­фи­ка­ция на ев­ха­ри­стийния чин: към XII век повсеместно започват да се служат литургиите на Василий Велики и Йоан Златоуст; другите литургии излизат от употреба.¹⁹ В Православната Църква лит­ур­гията на св. Ва­си­лий Ве­ли­ки се извършва десет пъти в годината, най-вече по време на големи празници или в навечерието им, а ли­тур­гията на св. Йоан Зла­то­ус­т — през всички дни на годината освен през седмичните дни на Велики пости; в сряда и петък през Велики пости се извършва литургията на преждеосветените Дарове (неевхаристийна), която носи името на св. Гри­го­рий Двоесло­в, па­па Рим­ски.

Според учението на Православната Църква един­ст­вен истински извършител на Евхаристията е Сам Христос: Той не­ви­ди­мо присъст­ва в хра­ма и дей­ст­ва ч­рез свещеника. За православните християни Ев­ха­ри­стията не е просто символично действие, извършвано за спомен на Тайната Вечеря, а, напротив, самата Тай­на Ве­че­ря, ежеднев­но въ­зоб­но­вявана от Хри­стос и продължаваща непрекъснато в Църквата още от онази нощ, когато Хри­стос седял зад масата заедно със Сво­и­те ученици. «На Твоята Тайна Ве­че­ря днес, Сине Бо­жий, като при­ча­ст­ни­к ме при­еми», казва при­стъ­пващият към причастие. Не само Тай­ната Ве­че­ря, но и гол­гот­ската жер­т­ва на Хри­стос се възобно­вява на всяка ли­тур­гия: «Царят на царуващите и Господарят на господстващите идва, за да бъде заклан и даден като храна на верните» (из литургията на Ве­ли­ка събота).

Както вече казахме по-горе, Пра­во­слав­ната Църква вярва, че Христовата жер­т­ва се при­нася не само на Бо­га Оте­ц, но и на цялата Света Тро­и­ца.²⁰ Ев­ха­ри­сти­йното благодарение е объ­рнато към От­ца, а са­мото претворяване на хляба и виното в Тяло и Кръв Христови се извършва с действието на Светия Дух: «Изпрати Твоя Ду­х Све­ти… и направи този хляб честно Тяло на Твоя Христос, а това, що е в тази чаша — че­ст­на Кръв на Твоя Хри­стос, като ги претвориш с Твоя Дух Свети» (мо­лит­ва от ли­тур­гията на св. Йоан Зла­то­ус­т). Впро­чем, в древ­ния литургичен чин на Але­к­сан­д­рий­ската Църква, приписвана на св. Гри­го­рий Бо­го­сло­в, всички мо­лит­ви на бла­го­да­ре­нието са обърнати към Христос и формулата на претворяването звучи малко по-инак: «Сам Ти, Вла­ди­ко, пре­тво­ри лежащото пред нас, защото Сам Ти извършваш тази тайнствена служба… Сам Ти изпрати Твоя Всесвети Ду­х, за да… ос­ве­ти и пре­тво­ри тези честни дарове в самото Тя­ло и Кръв на на­ше­то из­ку­п­ле­ние… и да направи тъй, че този Хляб да бъде Твоето свето Тяло — Тялото на нашия Гос­по­д, Бо­г, Спа­сител и всеобщ ­Ца­р Ии­су­с Хри­стос…. а онова, що е в тази ча­ша — Твоята че­ст­на кръв на Новия Завет».²¹

Пра­во­слав­ната Църква бе­з­у­с­лов­но вярва, че в Ев­ха­ри­стията хлябът и виното стават реални Тяло и Кръв Христови, а не тяхно символично изображение. За това, че християните от най-ранно време са възприемали хляба и виното на Евхаристията като реални, а не символични Тяло и Кръв Христови, сви­де­тел­ст­ва св. Ю­стин Фи­ло­соф в цитираните по-горе думи («тази храна… е… Плътта и Кръвта на въплътения Иисус»). Пре­ди не­го свещеномъченик Иг­на­тий Бо­го­но­сец (II в.) говори, че «Ев­ха­ри­стията е Плътта на нашия Спа­си­те­л Ии­су­с Хри­стос, която е по­стра­да­ла за на­шите гре­хове».²² Всички древни ли­тур­ги­чни чи­нове подчертава­т, че ев­ха­ри­сти­йните хляб и ви­но са «са­мите че­ст­но Тя­ло и Кръв» на Гос­по­д Ии­су­с Хри­стос (ли­тур­гията на Ва­си­лий Ве­ли­ки), «са­мите Тяло и Кръв на нашето изкупление» (литургията на Гри­го­рий Бо­го­сло­в), «светото Тя­ло и скъпоценната Кръв Хри­стови» (литургията на апостол Яков),²³ «истинско Тя­ло и ис­тинска Кръв Хри­стови» (литургията на Ар­мен­ската Църква),²⁴ «светейшото Тя­ло и Кръв на Сина» Божи (Ри­мската литургия).²⁵ И Сам Хри­стос казва: «Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него» (Йоан 6:55-56).

Съ­еди­не­нието на вярващия с Христос в Ев­ха­ри­стията не е сим­во­ли­чно и образно, а истинско, реално и цялостно. Както Хри­стос изпълва хляба и виното, напоявайки ги със Своето Бо­же­ст­во, тъй влиза Той и в човека, изпълвайки неговата плът и душа със Своето животворно присъст­ви­е и божествена енер­гия. Според израза на светите отци в Ев­ха­ри­стията ние ставаме «една плът» с Хри­стос, Който влиза в нас като в утробата на Де­ва Ма­рия.²⁶ Според преп. Си­ме­он Нови Богослов Христа, съединявайки се с нас, прави божествени всички органи на нашето тяло: «Ти си наш срод­ник по плът, а ние (Твои срод­ни­ци) по Бо­же­ст­во… Ти пре­бъдваш с нас сега и вовеки, и правиш всекиго от нас Свое жилище, и обитаваш във всички… всеки от нас поотделно е с Теб, Спа­си­телю, цял с Целия, и Ти си с всекиго поотделно, Един на един… И по този начин всички телесни органи на всекиго от нас ще станат органи Хри­сто­ви… и всички заедно ще станем богове, съпребъдващи с Бога».²⁷ В тези думи на преп. Си­ме­о­н се вижда особено ясно връзката между Причастието и обожението, което е целта на християнския живот. Подчертава се също и осезаемият, телесен характер на съединението с Христос: на­шата плът в Ев­ха­ри­стията по­лу­чава сякаш «маята на нетлението», и когато тя умре и изтлее, тази «мая» ще стане залог за бъдещото ѝ възкресение.

Поради тази изключителност на тайнството Ев­ха­ри­стия Църквата му придава особено, несравнимо с нищо значение в делото на човешкото спасение. Извън Евхаристията няма нито спасение, нито обожение, нито истински живот, нито възкресение за вечността: «Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден» (Йоан 6:53-54). Ето защо светите отци съветвали християните да не избягват никога Ев­ха­ри­стията и да се причастяват колкото се може по-често. «Ста­рай­те се да се събирате колкото се може по-често за Ев­ха­ри­стия и славосло­вие на Бо­га», казва свещеномъченик Иг­на­тий Бо­го­но­сец²⁸ («да се събирате за Евхари­стия» означава «да се причастявате», тъй като по времето на св. Иг­на­тий на Евха­ри­стията се причастявали всички присъст­ващи). Преп. Нил (IV в.) казва: «Въздържай се от всичко тленно и всеки ден се причастявай с божествената Вечеря, защото по този начин Христовото Тяло става наше».²⁹ Св. Ва­си­лий Велики пише: «Добре и твърде полезно е да се приобщаваш и да приемаш всеки ден Христовите Тяло и Кръв… Впрочем, ние се приобщаваме четири пъти през седмицата: в деня Гос­по­ден, в сря­да, петък и събота, а също и в дру­гите дни, ко­гато се извършва паметта на някой светец».³⁰ Според 8 Апо­стол­ско пра­ви­ло хората, които дълго време не се причастяват без уважителна причина, се отлъчват от Църквата: «Вер­ните, които не пребъдват в свето общение, следва да се отлъчват като вкарващи безредие в Църквата».³¹ Не само през ранно­християн­ската епо­ха, но и в по-късно време мнозина светии призовавали към често причастяване, в частност през XI век преп. Си­ме­он Нови Богослов учел, че трябва да се причастяваме всеки ден със сълзи³², през XVIII век преп. Ни­ко­дим Светого­рец на­пи­сал книгата «За честото причастяване», а през XIX — на­ча­лото на XX век св. Йоан Кронщат­ски служел еже­днев­но литургия и причастявал хиляди хора.

Пра­к­ти­ката на рядкото причастяване, само на големи празници или през пости, а понякога и веднъж в годината, се появила заедно с постепенното отслабване на евхаристийното благочестие в Църквата, когато едни започнали да отбягват причастието поради чувството, че са недостойни (сякаш, причастявайки се рядко, те ставали по-достойни), а други го превърнали във фор­мал­ност — в «ре­ли­ги­озен дълг», който трябвало да се изпълни. Например, в Русия през XIX век всеки човек бил длъжен да се причасти веднъж в годината, за да удостовери своята религиозност и благонадеждност; онзи, който проявявал желание да се причастява по-често, рискувал да бъде заподозрян в ерес. Младият сту­дент в едно военно училище Дми­т­рий Брянчани­нов, бъ­де­щият св. Иг­на­тий, имал желанието да се изповядва и да се причастява всяка неделя. Когато духовникът на училището чул това, той бил стъписан. А когато веднъж младежът на изповед се покаял за «гре­хов­ните си по­мисли», ду­хов­никът, който не правел разлика между «гре­хов­ни по­мисли» и «по­ли­ти­че­с­ки за­мисли», сметнал за свой дълг да извести за това началството (ду­хов­никът, който научавал по време на изповед за заговор срещу монархията или за готвещо се покушение срещу лице от царския дом, бил длъжен според действащите по онова време закони да съобщи за това на властите). Ге­не­рал-лей­те­нантът, на­чал­ник на учи­ли­щето, под­ложил Брян­ча­ни­но­в на формален разпит за значението на тази «по­мисли», след което започнали да го следят. Бъ­де­щият светец бил принуден да смени духовника си и тайно от всички, за да не предизвиква подозрения, отивал да се причастява всяка неделя във Валаамския метох.³³

Въпросът за това колко често трябва да се причастяваме се обсъждал широко в Русия в началото на XX век, ко­гато вървяла подготовката за По­ме­ст­ния събор на Руската Църква. Било препоръчано завръщането към древнохристиянската практика на причастяване през всеки неделен ден. Подчертава­ло се, че човек ни­ко­га не е достоен за това велико тайнство, защото всички хора са грешници, но че Ев­ха­ри­стията е дадена тъкмо за това — причастявайки се и съединявайки се с Христос, да ставаме по-чисти и по-достойни за Бо­га. За това говорел още св. Йоан Кас­и­ан Ри­м­ля­нин през V век: «Не следва да избягваме причастието Господне поради това, че се усещаме грешници. Напротив, трябва да побързаме още повече към него, за да излекуваме душата си и да пречистим духа си, ала с такова смирение на духа и вярата, че, смятайки се недостойни за приемането на тази благодат, да желаем още повече излекуването на нашите рани. Защото инак дори веднъж в годината няма да можем да приемем достойно причастието, както правят някои, които… оце­нявайки достойнството, светостта и благотворността на Не­бес­ните Та­йни, стигат до извода, че само свети и непорочни хора могат да ги приемат; а по-добре да бяха разбрали, че тъкмо тези тайнства ни правят чи­с­ти и свети със своята благодат. Всъщност те показват повече гордост, отколкото смирение, защото им се струва, че когато приемат тайнството, те са достойни за него. Много по-правилно е със смирено сърце, вярвайки и изповядвайки, че никога няма да сме достойни да се допрем до Светите Тайни, да ги приемаме всеки неделен ден, за да лекуваме с тях нашите недъзи, отколкото… да вярваме, че след минаването на година ставаме достойни да ги приемем».³⁴

Ако през първите три века след Христос неделното, а понякога и всекидневното причастяване било норма на християнския живот, то това очевидно било следствие на интензивното духовно пламтене на Църквата през епо­хата на гоненията. Отс­лаб­ването на евхаристийното съзнание е непосредствено свързано с общото падение на нивото на духовния живот през следващите векове. Напълно естествено е, че там, където започвали нови гонения, където да принадлежиш към Църквата означава­ло да си готов за мъ­че­ни­че­ст­во и да жи­вееш под смъртна заплаха, Ев­ха­ри­стията отново ставала сърцевина на християнския живот. Тъй би­ло в съветска Русия след революцията, тъй било и сред хилядите християни от руската емиграция, оказали се лишени от родина. И до днес в много руски енории хората се причастяват всяка неделя, макар това да не е станало всеобща норма. Тук-там се запазват и разбиранията от XIX век.

Подчертавайки, че никой не може да бъде до­с­тоен за причастие, светите отци обаче постоянно напомнят, че всеки, който пристъпва към тайнството, трябва да бъде го­тов за срещата с Хри­стос. Под­го­тов­ката за причастие не трябва да се ограничава с прочитане на някакво количество молитви и въздържане от една или друга храна; готовността за причастие се определя преди всичко от чистата съвест, липсата на вражда срещу ближните, ми­р с всички хора: «И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си» (Мат. 5:23-24). Пре­чка за причастие са сторените от човека тежки грехове, за които той трябва да се покае на изповед.

В Руската Църква е прието да се причастяваме на гладен стомах, тъй като тя­лото на човека трябва да бъде предварително пречистено с пост. По думите на св. Гена­дий, па­т­ри­ар­х Цариградски, «онзи, който кани им­пе­ра­то­ра в своя дом, първо почиства дома си; тъй и ти, ако искаш да приемеш Бо­га в своя те­лесе­н дом, трябва първо да пречистиш тялото си с пост».³⁵ При­частяването на гладен стомах е древна традиция, възхождаща към епохата, когато литургията е п­ре­стана­ла да бъде продължение на ага­пата (ве­че­рята на любовта) и се е превърнала в тържествено бо­го­слу­же­ние, извършвано през сутрешните часове.

Колкото за специалните аскетични правила за подготовка към причастие по време на «го­веенето», като на­при­мер постенето в те­че­ние на няколко дни, то те са възникнали по времето, когато причастяването е станало рядко и нередовно. Съ­в­ре­менната пра­к­ти­ка на Руската Църква обикновено изисква един, два или три дни пост преди причастие; освен това то трябва да се предхожда от изповед. В Църквите на гръцкия Из­то­к евхаристийният пост изобщо не се практикува и вярващите пристъпват към причастие без изповед. Рус­ката пра­к­ти­ка е ори­ен­ти­ра­на оче­вид­но към рядко причастяване, защото ако човек иска да се причастява всяка неделя, то той в такъв случай трябва да пости най-малкото поне всяка събота.³⁶

Постът преди причастие е благочестива традиция на Руската Църква. Той е не­об­хо­дим за онези, които се причастяват рядко, тъй като ги кара да се вглъбят в себе си и да размислят за греховете си през дните на говеенето. Колкото за хората, които се стремят да се причастяват всяка неделя или по-често, към тях се прилагат не толкова строги правила. Освен това има немалко празнични дни, когато постът противоречи на самата идея на празника. Ако човек желае да се причасти по време на Пасхалната седмица, то трябва ли да пости по време на самата Пасха? Или пък ако иска да се причасти на Духовден, трябва ли да пости на празника Пе­т­де­сет­ни­ца? Съ­ще­ст­вуващото днес правило за непременен пост преди причастие понякога води до това, че на литургиите през Пасхалната седмица изобщо никой не се причастява, и свещеникът, излизайки с чашата и казвайки «със стра­х Бо­жи и вя­ра при­стъ­пе­те», се връща веднага обратно в олтара, защото никой не пристъпва — най-често по указание на самия свещеник.

Всичко, което ни е наредено като подготовка за Ев­ха­ри­стията, е насочено тъкмо към това — човекът, който пристъпва към тайнството, да осъзнае своята греховност и да пристъпи с чувство да дълбоко покаяние към него. В мо­лит­вата преди причастие свещеникът, а заедно с него и целият народ по­в­та­рят думите на апостол Па­ве­л и наричат себе си «първи измежду греш­ни­ците»: «Вярвам, Гос­по­ди, и изповядвам, че Ти си наистина Хри­стос, Синът на живия Бо­г, дошъл в света, за да спасиш грешниците, първият от които съм аз». Само съзнанието за тоталното си недостойнство прави човека достоен да пристъпи към Ев­ха­ри­стията.

Покрусата от съзнанието за своята греховност обаче не пречи на християни­на да възприема Ев­ха­ри­стията като празник и ра­дост. По природата си Ев­ха­ри­стията е тържествено Бла­го­да­ре­ни­е, чието основно настроение е благодарността към Бога. Неслу­чай­но през делничните дни на Ве­ли­ките по­сти пълна литургия изобщо не се отслужва: ликуващият характер на евхаристийните молитви не отговаря на скръбното настроение на тези дни. Тъкмо в това е парадоксът и тайната на Ев­ха­ри­стията: към нея трябва да пристъпваме с покаяние и същевременно с радост — с по­каяние поради съзнанието за нашата недостойност и с ра­дост от това, че Гос­под в Ев­ха­ри­стията пречиства, освещава и обожествява човека, правейки го до­с­тое­н въпреки недостойността му. В Ев­ха­ри­стията не само хлябът и ви­ното се претворяват в Тя­ло и Кръв Хри­стови, но и самият причастник се претворява от вехт човек в нов, освобождава се от товара на греховете и се просвещава с божествена светлина.

Покаянието

«По­кай­те се, защото наближи Цар­ст­вото Не­бес­но» (Мат. 3:2) — с тези думи на Йоан Кръсти­те­л започнал про­по­ведта Си Ии­сус Хри­стос (Мат. 4:17). Гръцката дума metanoia («покаяние») означава «промяна на ума». Христовата про­по­вед стана­ла при­зив към радикална промяна на начина на мислене и начина на живот, обнова на ума и чувствата, отказ от греховните дела и помисли, преображение на човека. Си­но­ни­м на думата «по­каяние» е често срещаната в Библията дума «об­ръщане»: «Обърнете се всеки от лошия си път и изправете пътищата си и постъпките си» (Йер. 18:11). Да се «обърнем» значи да обърнем гръб на гре­хов­ния живот и да се за­върнем при Онзи, Когото сме напуснали, от Когото сме отпаднали, Когото сме загърбили. Ка­ещият се човек е по­до­бен на блуд­ния син от евангелската прит­ча (Лука 15:11-24): жи­веейки в гря­х, той се отдалечава от Бога, ала след много неволи «идва на себе си» и ре­шава да се върне при От­ца. По­каянието започва с разкаяние и обрат («дошъл на себе си»), ко­ито пре­рас­тват в ре­ши­мост («ще стана и ще отида») и завършват с връщане при От­ца («стана и отиде»), изповядване на гре­ховете («съ­гре­ших»), прошка от Бо­га («донесете най-хубавата премяна»), оси­но­вяване («този син мой») и ду­хов­но възкресение («мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери»).

Тайнството по­кая­ние, наричано също и изповед, е установено от Църквата в дълбока древ­но­ст. В Де­я­ни­ята се казва, че «много от повярвалите идваха, та се изповядваха и откриваха делата си» (Де­ян. 19:18). С изповед започвал християнският живот на бившите езичници. Понякога се практикувала и публична изповед пред цялата об­щи­на (към V век тя изчезнала), а също и изповед пред неколцина свещеници. По-често обаче изповедта била тайна. В християн­ската тра­ди­ция Църквата се възприема като духовната «болница», грехът като бо­лест, изповедта като ле­че­ние, свещеникът като лекар: «Ти си сторил грях? Ела в църквата и се покай за него… Тук те чака лекар, а не съдия; тук никой не бива осъден, но всеки получава прошка за гре­ховете си» (св. Йоан Зла­то­уст).³⁷ В чи­на на изповедта са запазени думите: «Внимавай, ти си дошъл в болница; да не си тръгнеш неизлекуван». Грехът е па­де­ни­е, помрачение на човека: изповедта му помага да се вдигне на крака и да се върне към правия път.

Всички грехове на християни­на му се прощават в тайнството Кръщение. И все пак «няма човек, който да е жив и да не съгреши»; след Кръ­ще­нието той отново допуска грехове, които се утаяват в душата му като чернилка и мръсотия, лишават го от пълнотата на живота в Бога, защото нищо нечисто не може да встъпи в общение с Пречистия Бог. Светите отци наричали покаянието «вто­ро Кръ­ще­ни­е», подчертавайки неговото пречистващо, обновяващо и освежаващо действие: «По­каянието е възобновяване на Кръ­ще­нието. По­каянието е за­вет с Бо­га за поправяне на своя живот… По­каянието е по­ми­ре­ние с Гос­по­да чрез извършване на добри дела, противоположни на предишните грехове. По­кая­нието е пречистване на съвестта» (Йоан Ле­ст­ви­ч­ник).³⁸

По време на изповед покайникът усеща по-остро своята греховност и това съзнание помага за поправянето на живота му. По­ка­за­тел­но е, че хората, които се изповядват рядко или не се изповядват изобщо, съвсем не се усещат грешници: «аз съм като всички», «има и по-зле от мен», «никому нищо лошо не съм сторил», «че кой ли е без грях в наше време?». А онези, които се изповядват редовно, вечно намират у себе си множество недостатъци и се стараят да се борят с тях. Как да си обясним този парадокс? Както прахта и мръсотията се виждат само там, където има светлина, а не в някоя тъмна стая, тъй и нашата греховност става явна за нас, когато се доближаваме до Бога, Който е Светлина. Извън Бога греховете не се виждат, защото всичко е в душата е помрачено и затлачено.

Изповедта се прави пред Бога, а свещеникът е само «сви­де­тел», както се казва в последо­ва­нието на тайнството. Защо е ну­жен сви­де­тел, след като можем да се изповядаме директно на Бога­? Установявайки изповедта пред свещеник, Църквата несъмнено е отчитала субективния фактор: повечето хора не се срамуват от Бо­га, защото не Го виждат; срам ги е да се изповядат пред човек, но това е спасителен срам, който им помага да преодолеят греха. Освен това свещеникът е духовен ръководител, който ни помага да намерим верния път към преодоляването на гре­ха. Изповедта не се ограничава само с разказване на греховете, тя пред­по­ла­га и съ­вет от страна на свещеника, а в ня­кои слу­чаи и епи­ти­мия — на­ка­за­ние или нареждане да вършим някакви добри дела, за да се излекуваме от греха.

Преди началото на изповедта свещеникът пре­ду­п­ре­ж­дава, че тя трябва да бъде пълна; в слу­чай, че покайникът от срам или по друга причина крие греховете си, тайнството се смята за недействително: «Не се срамувай, не се бой и не крий нищо от мен, защото ще имаш двоен грях». Прошката, която получава човекът, също е пълна и цялостна: «Аз, не­до­с­той­ният йерей, с Неговата вла­ст, която ми е дадена, те прощавам и те освобождавам от всички твои грехове в името на От­ца и Сина и Светия Дух». Прощават ли се забравените грехове? На този въпрос еднозначен отговор няма, макар в молитвата да се говори именно за прощаване на всички гре­хове. Обикновено ако си спомним след изповед някой забравен грях, ние се каем за него на следващата изповед. Впро­чем, ако не се изповядваме прекалено рядко, няма и да забравяме греховете си.

Свещеникът има от Бо­га пра­вото да дава от Негово име прошка на греховете. Гос­под Ии­сус Хри­стос ка­зал на апо­сто­лите: «Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето» (Мат. 18:18). Тази власт «да връзват и да развързват» е минала, както вярва Църквата, от апо­сто­лите при техните приемници — епи­ско­пите и свещениците.

Откак причастяването на миряните на всяка литургия е престанало да бъде норма и се заменило с рядко или ежегодно причастяване, тайнството изповед ес­те­ст­вено започнало да предхожда причастието. В Руската Църква този обичай постепенно довел до появата на теорията, че за разлика от духовниците миряните изобщо не могат да се причастяват без изповед. На практика това води дотам, че на големите празници стотици хора се нареждат на опашка пред изповедника, а са­мата изповед се свежда до две-три изречения, измърморени набързо, или дори само до прочитане на разрешителна молитва, която се възприема като «пропуск» за при­ча­с­тие. Тази практика според протопрезвитер Александър Шме­ма­н е израз на едно юридическо отношение към тайнството, когато прощаването на греховете се мисли не толкова като плод на разкаянието на човека, довело го до помирение с Бога и възсъединение с Църквата, колкото като нещо, дадено от вла­стта на свещени­ка; ак­центът се пренася от покаянието върху разрешителната молитва, която се възприема като най-важен момент от тайнството.³⁹ В Църквите на гръцкия Изток изповедта не е свързана с причастие, което пък води понякога до обратната крайност: хората изобщо не знаят що е изповед и се причастяват, без да са очистили съвестта си.

Гръцката Църква не познава също така и руската практика на тъй наречената «об­ща изповед», ко­гато поради голямо стечение на хора в храма свещеникът не бе­се­два с всекиго поотделно, а само изброява на висок глас греховете, а вярващите отговарят  «кая се», или «гре­шен съм», или пък не казват нищо; след което се прочита молитва и всички минават «под опрощение», а понякога и раз­ре­ши­тел­ната мо­лит­ва се прочита едновременно за всички («про­щавам ви и ви освобождавам»). На границата между XIX и XX век св. Йоан Кронщатски пра­к­ти­ку­вал об­ща изповед, ала това се правело по специално разрешение на Светия Синод, а самата изповед по-скоро на­по­м­ня­ла древ­ните пуб­ли­ч­ни изповеди, отколкото онези, които се практикуват днес — в нея всички присъстващи едновременно изповядвали греховете си на глас. В следреволюционна Русия об­щата изповед ста­нала по­все­ме­ст­на поради недостига на храмове и свещеници. Бидейки нещо, наложено по неволя, тя обаче не трябва да измества напълно частната изповед, чието благодатно и спасително действие е познато на всеки вярващ от личен опит.

Елеосвещението

Чо­векът бил създаден с леко, чисто, нетленно и безсмъртно тяло. След грехопадението то загубило тези свой­ст­ва, ста­нало ма­те­ри­ал­но, тленно и смъртно. Чо­векът «се об­ля­къл в ко­жени дрехи — в те­жка плът, и станал тру­по­носе­ц», казва св. Гри­го­рий Бо­го­слов.⁴⁰ В живота му навлезли болести. Според учението на Църквата при­чи­ната за всички болести се корени в общата гре­хов­но­ст на човека: грехът влязъл в неговата природа като някаква дяволска отрова, която го осквернява и трови. И ако смъртта е следствие на гре­ха («грехът, извършен, ра­ж­да смърт»; Иак. 1:15), то мястото на бо­лестта е между греха, който я предхожда, и смъртта, която я следва. Макар всички болести да произтичат от различни причини, об­щият им ко­рен е един — тленността на човешката природа след грехопадението. Както казва преп. Си­ме­он Нови Богослов, «лекарите, които лекуват телата на хората… не мо­гат да излекуват ни най-малко природната болест на тялото, сиреч тлението; те се стараят по различни начини да върнат на тялото… зд­ра­ве, а то изпада отново в друга болест».⁴¹ Ето защо според преп. Си­ме­о­н човешката природа се нуждае от истински лекар, който да може да я излекува от тлението: та­къв лекар е Хри­стос.

В те­че­ние на земния Си живот Хри­стос извършил мно­же­ст­во из­церения. Той често питал хората, които се обръщали към Него за помощ: «Вярвате ли, че мога да сторя това?» (Мат. 9:28). Изцерявайки тялото от болестта, Той изцерявал и душата от най-страшния недъг — не­ве­рието. Хри­стос посочвал ви­нов­ни­ка на всички ду­шев­ни и телесни бо­лести — дявола: за парализираната жена Той казва, че е «вързана от сатаната» (Лука 13:16). Изцерения извършвали също и апо­сто­лите и мнозина светци.

За помощ на болните още по апостолско време съществувало тайнство, което впоследствие получило името Еле­освеще­ние. За него говори апостол Яков в сво­ето Посла­ние: «Болен ли е някой между вас, нека повика презвитерите църковни, и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне. И молитвата, произлизаща от вярата, ще изцери болния, и Господ ще го дигне; и ако грехове е сторил, ще му се простят» (Иак. 5:14-15). Очевидно е, че става дума не за обичайното помазване с елей (ма­с­ло) при евреите, които смятали елея за лековито средство, а за специално църковно тайнство, защото свойството да лекува се приписва тук не на елея, а на онази «мо­лит­ва, произлизаща от вярата», която се чете от презвитерите.

Като цяло тайнството Еле­освеще­ние в Източната Църква е запазило главните черти, посочени от апостол Яков: извършват го седмина презвитери (на пра­к­ти­ка често пъти и по-малко — двама или трима), прочитат се седем апо­стол­ски и еван­гел­ски четива, болният се помазва седем пъти с елей и се про­чи­та раз­ре­ши­тел­на мо­лит­ва. Църквата вярва, че в тайнството Еле­освеще­ние се прощават греховете на болния, както казва апостолът. Това обаче съвсем не означава, че Еле­освеще­нието може да замени изповедта; обикновено това тайнство се извършва след изповед и причастие.

Неоснователно е също така и мнението, че уж по време на Елеосвещението се прощават за­бравените гре­хове, т. е. онези грехове, които не сме споменали на изповед. Изповедта, както вече казахме, означава цялостно и пълно прощаване и оправдаване на човека, стига тя да е била искрена, с покруса за греховете и желание да се поправиш. Възгледът, според който Еле­освеще­нието е сво­его ро­да до­пълва­не на изповедта, противо­ре­чи на смисъла и идеята и на двете тайнства. В ре­зул­та­т на това изопачено разбиране към Еле­освеще­ние понякога прибягват съвсем здрави хора с надеждата да получат прошка за забравени (а понякога и укрити от изповедника) гре­хове. Мо­лит­вите за лежащия «на легло» човек губят в този случай всякакъв смисъл.

Още по-силно изопачава смисъла на тайнството изцерение, както можем да наречем Еле­освеще­нието, възгледът, според който то се възприема като пред­смърт­но напътствие или «по­с­лед­но по­ма­за­ние». Този възглед бе раз­про­стра­нен в Римокатолическата Църква до Втория Ва­ти­кан­ски събор и от­там проникна в някои Източни Църкви. Според протопрезвитер Александър Шме­ман той се появил поради об­сто­я­тел­ст­вото, че Еле­освеще­нието не га­ран­ти­ра излекуване. «Ала ние зна­ем — пише той, — че вся­ко тайнство е винаги п­ре­ход и преобразяване… Хората молели Христос да ги излекува, а Той им про­щавал гре­ховете. Търсели от Не­го «по­мо­щ» в този на­ш земе­н живот, а Той го пре­об­разявал, превръщал в об­ще­ние с Бо­га. Да, Той из­це­рявал бо­лни и възкресявал мъртви, ала изцерените и възкресените от Него си оставали изложени на неумолимия закон на умирането и смъртта… Истинското изцерение на човека не е във възстановяването — за известно вре­ме! — на физическото му здраве, а в промяната, в истинското преобразяване на начина, по който той възприема болестите, страданията и самата смърт… Целта на тайнството е да промени самото ни разбиране на страданията и болестите, за да ги приемаме като дар, като съпричастност към онези Христови страдания, които Той превърнал в по­бе­да».⁴²  

В този смисъл мо­жем да кажем, че Еле­освеще­нието приобщава болния към страданията Христови, прави самата болест спасителен и лековит цяр от ду­хов­на смърт. Мнозина светци приемали с благодарност болестите си като шанс за спасение от мъченията в бъдещия век. Както учи Църквата, Бог винаги се стре­ми да обърне злото към добро: болестта, която сама по себе си е зло, може да направи добро на човека, който благодарение на нея се приобщава към стра­данията Хри­стови и възкръсва за нов живот. Има много слу­чаи, ко­гато бо­лестта е накарвала човека да промени греховния си живот и да тръгне по пътя на покаянието, който води при Бога.

Бракът

Лю­бовта ме­ж­ду мъж­а и жената е една от важните теми на библейското благовестие. Както казва Сам Бог в Кни­га Битие, «ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът» (Бит. 2:24). Ва­ж­но е да се отбележи, че бракът е установен от Бога в рая, т. е. той не е следствие на грехопадението. Би­б­лията разказва за съпружески двойки, дарени с особено благословение Божие, което се изразило в многобройното им потомство: Ав­ра­ам и Сара, Иса­ак и Ре­века, Яков и Ра­хил. Лю­бовта се възпява в Пе­се­н на Пе­с­ните — кни­га, която въпреки всички алегорични и мистични ин­тер­пре­та­ции на светите отци не губи своя буквален смисъл.

Първото чудо на Христос било пре­тво­ряването на водата във вино на сватбата в Ката Галилейска, което се разбира в светоотеческата традиция като благословия за брачния съюз: «Ние т­вър­дим — казва св. Кирил Але­к­сан­д­рий­ски, — че Той (Хри­стос) благослови брака в съ­от­вет­ст­вие с божествения план, по който Той стана човек и отиде… на сватбена гощавка в Ка­на Га­ли­лей­ска (Йоан 2:1-11)».⁴³

Ис­то­рията познава се­к­ти (мон­та­низмът, ма­ни­хей­ст­вото и др.), които отхвърляли брака като нещо, което уж противоречи на аскетичните идеали на християнството. Дори в наше време ни се случва да чуем, че християнството уж се гнуси от брака и «до­пу­с­ка» бра­ч­ния съ­юз на мъжа и жен­ата само от «снизходителност към немощите на плътта». За това колко невярно е това, можем да съдим най-малкото поне от следните изказвания на свещеномъченик Мето­дий Па­тар­ски (IV в.), който в сво­я трактат, посветен на девството, дава богословска обосновка на детераждането като последица от брака и изобщо от половия акт между мъжа и жената: «…Не­об­хо­ди­мо е човекът… да дей­ст­ва по образ Бо­жи… защото е речено: «Пло­де­те се и ­мно­жете се» (Бит. 1:28). И не сле­два да се гнусим от разпоредбата на Творе­ца, вслед­ст­вие на която съществуваме и ние. Раждането на хора започва с впръскване на семе в недрата на женската утроба, за да може тази «кост от костта и плът от плътта» на мъжа, поета от някаква невидима сила, да бъде превърната в нов човек от същия Художник… Не загатва ли тъкмо за това и сънната омая, внушена на първия човек (срв. Бит. 2:21) и не е ли тя пре­добраз на насладата на мъжа при съединението (с же­ната), ко­г­ато той, жадувайки дете, изпада в опиянение (ekstasis — «екс­таз»), размеквайки се от приспивните удоволствия на детеродния акт, за да може онова, що се е откъснало от неговите кости и плът, да се претвори отново… в дру­г човек? Затуй справедливо е речено, че човекът оставя баща си и майка си, забравяйки внезапно всичко по времето, когато, съединен с жената в прегръдките на любовта, става участник на оплодотворяването, предоставяйки на божествения Съ­з­да­те­л да вземе от него ребро, за да го направи баща. И тъй, щом и сега Бог създава по този начин човека, то не е ли дръзко да се гнусим от детераждането, което не се срами да извършва Самият Вседържител с чистите Си ръце?» Както твърди по-нататък св. Ме­то­дий, ко­гато мъжете «изливат семето си в естествените женски канали», то става «при­ча­ст­но на бо­же­ст­вената твор­че­с­ка си­ла».⁴⁴

По този начин съпружеското общуване се разглежда като богоустановено творческо действие, извършвано «по образ Бо­жи». Нещо повече, половият акт е начинът, по който твори Ху­до­ж­никът-Бог.⁴⁵ Макар мисли от този род да се срещат рядко при отците на Църквата (почти всички отци са били монаси и затова слабо са се интересували от подобни теми), те не могат да се отминат с мълчание, когато става дума за християнското разбиране за брака. Осъ­ж­дайки «плът­ската по­хот», хе­до­низма, които водят до полова разпуснатост и противоестествени пороци (срв. Рим. 1:26-27; 1 Кор. 6:9 и др.), християн­с­т­вото бла­го­славя по­ло­вото об­ще­ние ме­жу мъж­а и жената в рамките на брачния съюз.

В бра­ка се извършва преображение на човека, преодолява се неговата самота и изолация, разширява се, попълва се и се довършва неговата личност. Протойерей Йоан Май­ен­дорф тъй оп­ре­де­ля същ­ността на християн­ския бра­к: «Християнинът е призован — още в този свят — да притежава опита на новия живот, да стане гражданин на Царството; и тази възможност му предоставя бракът. По този начин бракът престава да бъде само задоволяване на временните естествени потребности… Бракът е уникален съюз на две същества, които се обичат, на две същества, ко­ито­ мо­гат да се издигнат над собствената си човешка природа и да бъдат съединени не само «един с друг», но и «в Христа»».⁴⁶

Дру­г изтъкнат руски пастир, отец Але­к­сандър Ел­ча­ни­нов, говори за брака като за «посвещаване», «ми­с­те­рия», в ко­ято се извършва «пълна промяна на човека, разширява се неговата личност, получаваме нови очи, нов усет за живота, раждаме се в света с нова пълнота». В любовния съюз на двамата се извършва не само себеразкритие на всяка от двете личности, — възниква и пло­дът на любовта, детето, което превръща двоицата в троица: «…В бра­ка е възмож­но пълното по­з­на­ние на човека — чу­дото на усещането, осезанието, виждането на чуждата личност… Преди брака човек се плъзга покрай живота, наблюдавайки го отстрани, и само чрез брака се потапя в недрата му, влизайки в него чрез другата личност. Тази наслада от истинското познание и истинския живот ни дава отова чувство за завършена пълнота и задоволство, което ни прави по-богати и по-мъдри. И тази пълнота се задълбочава още повече с това, че от нас двамата, сляти и примирени, се появява трети — на­шето дете».⁴⁷

При­да­вайки толкова изключително високо значение на брака, Църквата се отнася отрица­тел­но към развода, а също и към втория или третия брак, стига те да не са плод на  особени обстоятелства като например нарушаването на съпружеската вярност от едната или другата страна. Това от­но­ше­ние е ос­но­ва­но върху уче­нието на Хри­стос, Който не при­зна­ва старозаветните наредби за раз­во­да (срв. Мат. 19:7-9; Марк 10:11-12; Лука 16:18) с едно изключение: раз­во­да «поради прелю­бо­де­я­ние» (Мат. 5:32). В този последен случай, както и при смърт на единия от съпрузите или в други изключителни случаи Църквата бла­го­сла­вя вто­ри и тре­ти брак.

В ранно­християн­ската Църква нямало специален венчален ритуал: мъжът и же­ната идвали при епи­ско­па и по­лу­чава­ли неговата бла­го­сло­вия, след което се причастявали заедно със Светите Христови Тайни на литургия. Тази връзка с Ев­ха­ри­сти­ята се проследява и в съвременното последование на тайнството Брак, което започва с литурги­чния въз­гла­с «Бла­го­сло­вено Цар­ст­во» и вклю­чва мно­го мо­лит­ви от чи­на на литургията, четене на Апо­сто­ла и Еван­ге­лието, сим­во­ли­чна обща чаша вино.

Вен­ча­нието се предхожда от сгодяване, когато женихът и невестата трябва да потвърдят доброволния характер на своя брак и да разменят пръстени.

Са­мата венчавка се извършва в Църквата, обикновено след ли­тур­гия. По време на тайнството върху двамата се възлагат венци — символи на царството: всяко семейство е малка Църква. Но ве­нецът е също така и сим­вол на мъ­че­ни­че­ст­во, защото бракът не е само радостта на първите месеци след сватбата, но и съвместното носене на всички скърби и страдания, които ще последват в живота, — на онзи всекидневен кръст, чиято тежест в брака ляга върху двамата. В един век, в който разпадът на семейството е станал обичайно явление и след първите още трудности и изпитания съпрузите са готови да се пре­дадат взаимно и да скъсат своя съюз, тези мъченически венци служат като напомняне, че бракът само тогава ще е здрав, когато бъде основан не върху преходна и нетрайна страст, а върху готовността да дадеш живота си за другия. И семейството е дом, изграден върху твърда основа, а не върху пясък, само тогава, когато негов темелен камък е Самият Хри­стос. За стра­да­нието и кръста напомня и тро­парят «Све­тите мъ­че­ни­ци», който се пее по време на трикратната обиколка на же­ни­ха и невес­тата около ана­лоя.

По време на венчавката се чете евангелският разказ за сватбата в Ка­на Га­ли­лей­ска. С това четиво се подчертава не­зри­мото присъст­вие на Хри­стос на всяка християнска сватба и благословията, която Сам Бог дава на брачния съюз. В бра­ка трябва да се извърши чудото на претворяването на «во­дата», т.е. на делничния земен живот, във «ви­но» — в не­пре­станен и всекидневен праз­ник, в пир на любовта на човека към другия човек.

Свещенството

В по­ня­тието «тайнство Свещен­ст­во» са об­е­ди­не­ни три ­по­с­ле­до­ва­ния, всяко от които е по същество самостоятелно тайнство — това са посвещаванията в епископски, свещенически и дяконски сан.

Според тра­ди­цията на Православната Църква епископът се избира измежду монаси. В пър­во­на­чал­ната Църква имало и женени епископи: апостол Па­вел казва, че «епи­скопът трябва да е не­по­ро­чен, мъж на една жена» (1 Тим. 3:2). Впро­чем, още през първите векове предпочитани били неженените: сре­д прочутите отци на Църквата от IV век само св. Гри­го­рий Нисийски бил же­нен, докато светите Атанасий Велики, Гри­го­рий Бо­го­слов, Ва­си­лий Велики, Йоан Зла­то­уст и дру­ги би­ли мо­наси.  Свещени­ците и дяконите в Православната Църква могат да бъдат както монаси, така и женени мъже, но встъпване в брак се разрешава само преди приемането на сана, и то само веднъж — вто­ро­бра­ч­ните не се до­пу­с­кат до свещено­слу­же­ние.

В Древ­ната Църква всички кан­ди­да­ти за свещени степени се избирали от народа, защото народът участвал в управлението на Църквата и в решаването на всички важни въпроси. Св. Йоан Зла­то­уст на­при­мер бил из­бран от жителите на Цариград въпреки волята си.⁴⁸ Този ред обаче постепенно бил за­ме­нен от практика, в която епископите и свещениците се избират само от представители на клира.

Още от апостолско време тайнството по­свещаване в духовен сан се извършвало чрез ръкополагане (гр. heirotonia). Съглас­но църков­ните пра­ви­ла свещени­кът и дяконът се ръкопола­гат от епи­скоп, а епи­ско­път — от неколцина епископи (не по-малко от двама или трима). Тайнството се извършва по време на литургията: хи­ро­то­нията на епи­ско­п се прави след пеенето на «Свя­тий Бо­же», на свещени­ка — след Ве­ли­кия вхо­д, на дякона — след Ев­ха­ри­стийния канон. Епи­скоп­ската хи­ро­то­ния е белязана с особена тържественост: предхожда я ритуалът «на­ре­че­ние», когато посвещаваният произнася клетва и изповедание на вярата. По време на литургията посвещаваният се въвежда през царските двери в олтара и обикаля три пъти престола, целувайки всеки негов ъгъл; в това време се пеят тропарите на тайнството Венчание. Посвещаваният застава на колене до престола и всички служещи епископи възлагат ръце върху него, а старшият архиерей (па­т­ри­архът) про­из­нася молитвата на посвещаването: «Божествената благодат, която винаги лекува не­мощ­ното и попълва ос­къ­дняващото,  въздига  благоговей­ней­шия ар­хи­ман­д­ри­т (името) за епи­ско­п. Да се помолим да слезе върху него бла­го­датта на Всесветия Дух». При ти­хо пее­не на «Ки­рие еле­й­сон» (Гос­по­ди, по­ми­луй) ар­хиереят че­те мо­лит­ви за изпращане на Светия Дух на ръкопола­га­ния. След това обличат новопосветения епископ в ар­хиерей­ски оде­ж­ди. На­родът вика «ак­си­ос» («достоен»). След литургията връчват на епископа жезъл като символ на пастирската власт.

Хи­ро­то­ниите на свещени­к и дякон се извършват в същия ред: по­свеща­ваният се въвежда в олтара, обикаля три пъти престола, коленичи (дяконът застава на едно коляно), епи­скопът възлага ръце върху него и произнася молитвите на посвещаването, след което го облича в свещени оде­ж­ди при пеенето на «ак­си­ос».

Пе­енето на тропари от тайнството Венчание и трикратното обикаляне на престола имат дълбок сим­во­ли­чен смисъл: те подчертават, че епископът или свещеникът се сгодява с паството си тъй, както женихът се сгодява с невестата си. Древ­ната Църква не познавала раз­про­стра­нената днес практика епископът да се мести от една епархия на друга, а свещеникът — от енория на енория. Обикновено назначаването в дадена епархия било доживотно. Цариградският па­т­ри­арх на­при­мер се избирал не измежду епископите на Ви­зан­тий­ската Църква, а измежду свещени­ците, в някои случаи дори измежду миряните.

Православната Църква при­дава из­к­лю­чи­тел­но зна­че­ние на свещения сан. За високото достойнство на свещенството пи­сал преп. Си­лу­ан Атон­ски: «(Свещени­ците) но­сят толкова велика бла­го­дат, че ако хората можеха да видях славата на тази благодат, целият свят щеше да ѝ се чуди, ала Гос­под я е скрил, за да не се възгордеят Неговите служители, а да се спасяват в смирение… Ве­ли­ко лице е йереят, слу­жи­тел край Престола Бо­жи. Който го оскърбява, оскърбява Све­тия Дух, живеещ в него… Ако хората можеха да видят в каква слава служи свещеникът, те щяха да паднат по очи от това видение, а ако самият свещеник можеше да види себе си — в каква небесна слава стои (по време на своето слу­же­ние), то той щеше да стане велик подвижник, за да не оскърби с нищо благодатта на Светия Дух, която живее в него».⁴⁹ Пра­во­слав­ният на­род се отнася с голямо благоговение към свещени­ка, но­си­те­л на Христовата бла­го­да­т: когато си вземят благословия от него, хората му целуват ръка тъй, сякаш целуват ръката на Самия Христос, защото свещеникът благославя не със своя сила, а със силата Божия. Това съзнание за светостта и висотата на свещения сан е отслабено в инославните изповедания, а в някои протестантски деноминации свещеникът се различава от мирянина само по това, че има «licence to preach» (раз­ре­ше­ние да проповядва в църква).

Ако тайнството Свещен­ст­во е тържество за живота на цялата Църква, то за самия посвещаван то е негова лична Пе­т­де­сет­ни­ца, ко­гато върху него слиза Светият Дух и той получава множество благодатни дарове. Някои све­тци виждали с очите си слизането на Светия Дух по време на тайнството хиротония. В жи­тието на преп. Симеон Но­ви Бо­го­сло­в се казва, че в момента на свещеническата му хиротония, «когато ар­хиереят про­из­насял молитва над главата му, а той бил на колене, той видял Светия Дух, Който слязъл като някаква проста и безвидна светлина и озарил главата му; и той виждал винаги слизането на тази светлина, когато служел литургия, през всичките 48 години на своето свещенство».⁵⁰

А из­ве­ст­ният бо­го­слов от ХХ век про­то­йерей Сер­гий Бул­га­ков в сво­ите автобиографични бележки говори за своята дяконска и свещеническата хиротония като за най-светли дни на своя живот: «На Петдесетница аз бях ръкоположен за дякон. Ако може да се изрази неизразимото, ще кажа, че преживях това първо дяконско посвещаване като най-огненото нещо в живота ми. Най-потресаващото в него беше, разбира се, първото минаване през царските двери и доближаването до светия престол. Сякаш минах през огън, който изгаряше, просветляваше и раждаше отново. Това бе стъпване в друг свят, в Небесното Царство. За мен то бе начало на ново състояние на моето битие, в което аз и досега пребъдвам… Онова, което се усеща по време на (свещени­че­с­кото) ръкополагане, е още по-неописуемо, — «по-уместно е мълчанието»».⁵¹

Монашеството

Ритуалът на замонашването, както вече казахме, е посочен като едно от тайнствата в трудовете на Псевдо-Дионисий Ареопагит, преп. Теодор Студит и дру­ги­ древноцърковни ­ав­то­ри.⁵² В са­мия текст на последованието той също е наречен тайнство. По­доб­но на Кръ­ще­нието, замонашването е умиране за предишния живот и възраждане за ново битие; подобно на Миропомазването, то е печат на избраничество; по­доб­но на Бра­ка, то е сгодяване с Небесния Жених — Хри­стос; по­доб­но на Свещенството, то е по­свещаване за служене на Бога; по­доб­но на Ев­ха­ри­стията, то е съеди­не­ние со Христос. Както при Кръ­ще­нието, при замонашването човек получава ново име, прощават му се всички грехове, той се отрича от греховния живот и дава обети на вярност към Христос, събличайки мирската си дреха и обличайки ново облекло. Раждайки се отново, той става доброволно младенец, за да израства «до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство» (Еф. 4:13).

По своя замисъл мо­на­ше­ст­вото е под­ра­жа­ни­е на Христовия начин на живот. Еван­гел­ският Хри­стос ни се разкрива като идеал на съвършения монах: Той не е же­нен, свободен е от роднински привързаности, няма покрив над главата Си, стран­с­т­ва, жи­вее в до­б­ро­вол­на ни­ще­та, по­сти, прекарва нощите Си в молитва. Мо­на­ше­ст­вото е стремеж да се доближиш максимално до този идеал. То е устременост към светостта, към Бога, отказ от всичко, което ни удържа на земята и ни пречи да се издигнем на небето. «Монах е онзи, който, бидейки облечен в материално и смъртно тяло, подражава на живота и на състоянието на безплътните… Мо­нах е онзи, който има тяло пречистено, чиста уста и просветен ум… Да се отречеш от света значи… да отхвърлиш естеството, за да получиш блага, които са над естеството… Мо­нах е онзи, който се намира в непрекъснато издигане на ума към Бо­га… Мо­нах е онзи, който има непрестанна светлина в очите на сърцето… Светлина за монасите са ангелите, а светлина за всички хора е монашеският живот; ето защо иноците трябва да се стараят да бъдат добър пример във всичко» (Йоан Ле­ст­ви­ч­ник).⁵³

«Мо­нах» означава «самотник» (от гр. monos — «сам»). В стара Рус наричали монасите «иноци» — от думата «иной», «дру­г». Мо­на­ше­ст­вото е необичаен, изключителен живот, към който са призовани малцина; живот, отдаден изцяло и без остатък на Бо­га. Мо­на­ше­ското от­ричане от света не е гнусене от хубостта на света и радостта от живота, а отказ от страстите и греха, от плътските наслади и въжделения — от всичко, което е навлязло в живота ни след грехопадението. Целта на мо­на­ше­ст­вото е да се завърнем към първоначалното състояние на чистота и безгрешност на Адам и Ева в рая. Отците на Църквата наричали мо­на­ше­ст­вото «еван­гел­ски живот» и «ис­тинска философия». Както фи­ло­со­фите се стремят към съвършенство по пътя на интелектуалното познание, тъй и мо­нахът търси съвършенството по пътя на духовния подвиг и подражанието на Христос.

«Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па ела и върви след Мене», казва Хри­стос на бо­га­тия момък (Мат. 19:21). «Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва;  защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери», казва Хри­стос на Своите ученици (Мат. 16:24-25). «Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене» (Мат. 10:37). В тези думи на Спа­си­те­ля е цялата «фи­ло­со­фия» на мо­на­ше­ст­вото. То е за онези, които искат да бъдат съвършени, които искат да вървят след Христос и да дадат душата си за Него, които искат да имат съкровище на небето. Както търговецът, който, намирайки хубав бисер, е готов да се откаже от цялото си богатство, за да се сдобие с него, тъй и монахът се отказва от целия свят, за да се сдобие с Христос. И жер­твата си струва, защото наградата е голяма: «Тогава Петър отговори и Му рече: ето, ние оставихме всичко и Те последвахме; какво, прочее, ще стане с нас? А Иисус им рече: … Всеки, който остави къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен» (Мат. 19:27-29).

Мо­на­ше­ст­во е имало в Църквата ве­ро­ят­но от много ранно време, ала масово става едва през IV век, ко­гато спират гоненията срещу християните. Ако по-рано вярата била подвиг и жертва, готовност за мъченичество, то сега християн­с­т­вото става държавна религия и търсачите на подвизи, жадуващи скърби и лишения, копнеещи за «те­с­ния път», се устремяват към пустинята, за да създадат там своя «държава в държавата». Безплодните преди пустини на Еги­пе­т, Па­ле­сти­на, Си­рия биват заселени от монаси, които ги превръщат в градове: «В планините се явиха манастири, пустинята се засели с иноци, изоставили своя имот и записали се в числото на небесните жители… Манастирите в планините бяха подобни на скинии, изпълнени с божествени ликове на псалмопевци, любители на учението, постници, молитвеници… Това бе сякаш някаква особена област на благочестие и правда. Там нямаше нито потисник, нито потиснат, не се чуваше укор от устата на бирник; под­ви­ж­ни­ци имаше много, ала всички имаха една мисъл — да се подвизават в до­б­ро­де­те­лта» (Жи­тието на преп. Ан­то­ний Ве­ли­ки).⁵⁴ Скоро ма­на­сти­ри се появили и в градовете: в средата на VI век само в Цариград имало 76 ма­на­сти­ра.⁵⁵

Мо­на­ше­ст­вото през IV–V в. било три вида — об­ще­жи­тел­но, пу­с­тинно­жи­тел­но и полуот­шел­ни­че­с­ко. В об­ще­жи­тел­ните манастири всички живеели заедно, ежедневно и по няколко пъти на ден се събирали в храма за богослужение. От­шел­ни­ците живеели усамотено и се събирали в храма само в неделен ден, за да се причастят със Светите Тайни. Сред­ния път избирали онези, които живеели на малки групички от по двама-трима. «Целият монашески живот е поделен на три подредби и начини на подвиг: или да си бъдеш в под­ви­ж­ни­че­с­ко усамотение и от­шел­ни­че­ст­во, или да живееш безмълвно заедно с един или най-многото с двама другари, или пък най-сетне да пребъдваш търпеливо в общежитие с (много) други. Не се отклонявай, както казва Еклезиастът, нито надясно, нито наляво, но върви по царския път. Сред­ният от тези начини на живот е подходящ за мнозина» (Йоан Ле­ст­ви­ч­ник).⁵⁶ Понастоящем в Рус­ката Църква имаме най-вече общежителни манастири. На Атон се запазват и трите вида монашество.

Мо­на­ше­ските обе­ти се свеждат до три основни: по­слу­ша­ние, не­сте­жа­ние и це­ло­мъд­­рие. По­слу­ша­нието е доброволен отказ от своята воля пред Бо­га, пред по-старите, пред всеки човек. Мо­на­ше­ското по­слу­ша­ние на Бо­га е вслу­ш­ва­не в Неговата воля, в Неговия замисъл за човека, проникнат от безгранично доверие в Бога стремеж да Му бъдеш покорен във всичко. Мно­го нещастия на човека идват от стремежа му да прави всичко по своему, да прекрои света, който не е такъв, какъвто би искал, да преправи заобикалящите го хора, които не са достатъчно съвършени. А монахът приема с благодарност всичко такова, каквото е: той се учи с еднаква радост да приема от Божията ръка както утеха, така и скръб, както здраве, така и болест, както добрите хора, така и злите. Жи­веейки по този начин, той се сдобива с ненарушаван от нищо вътрешен мир, с непрестанна радост в Бога, която не може да се помрачи от никакви външни обстоятелства. «Сла­ва Бо­гу за всичко», казвал св. Йоан Зла­то­уст, ли­шен от епи­скоп­ска катедра, прокуден от родината си и умиращ в чужбина в тежки страдания. По­доб­но на Хри­стос, Който «смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна» (Фил. 2:8), мо­нахът се стреми да бъде послушен на Бога до смърт, до кръст.

Не­сте­жа­нието е до­б­ро­вол­на ни­ще­та, от­каз от вся­какъв земен имот. Това не значи, че монахът не може да притежава нищо — ни­ка­кви неща или утешения на земята: това значи, че той не трябва да храни привързаност към нищо. Отрекъл се в душата си от богатството, той се сдобива с евангелска лекота на духа, не е привързан към нищо.

Думата «це­ло­мъ­д­рие» не е си­но­ни­м на без­бра­чието: це­ло­мъ­д­рието като «ця­ло­ст­на мъдрост», като живот според заповедите на Еван­ге­лието, като въздържане от сладострастно задоволяване на похотите на плътта е необходимо и в брака. Монашеското це­ло­мъ­д­рие, кое­то вклю­чва безбрачието като един от своите елементи, е цялостна устременост към Бога, стремеж да сверяваш всяка своя постъпка, всеки свой помисъл, всяко движение на душата с духа и буквата на Евангелието. От своя страна,  безбрачието в контекста на монашеството е свръхприродно състояние. Самотата е непълнота, осакатеност, в брака тя се преодолява чрез появата на дру­г. В мо­на­ше­ст­вото този дру­г е Сам Бог.

За монашеството като единение с Бога говори преп. Си­ме­он Нови Богослов в еди­н свой химн:

Но щом живее в мен Христос,

то кой ще може да рече,

че съм самотен и самин?

Нали пребъдват със Христос

сам Бог Отец и Дух Све­тий.

Та как би бил самотен аз,

щом с Тримата сме ний едно?

Не е самотен онзи, знай,

с когото съпребъдва Бог,

пък ако ще и да е сам,

в пустиня гола да стои

или в подземен вечен мрак.

Превърналият с ведър дух

килията си скромна в рай

Твореца вижда всеки миг

очи в очи, лице в лице.

Със Светлината той живей

неземна, вечна, пресвета,

със Нея диша, ходи, спи,

от Нея винаги обвит…

Да, с Бога са едно, аз знам,

онез, що плачат за греха,

що е прокудил този свят

в усамотение и мрак.

Килиите им са небе

и греят като слънце те

с божествения блясък жив.

Защото онзи е монах,

що от света е бил иззет,

за да пребъдва само с Теб…⁵⁷

Популярната представа за монашеството като за съществуване, лишено от всяка радост, сурово и мрачно, е дълбоко не­вяр­но и почива върху пълно непознаване на духа на монашеството. «Радостта на монасите… е ти­ха, чи­с­та, това е тъкмо веселието на добродетелната душа — пише ар­хи­епископ Ила­ри­он (Тро­иц­ки). — Та нали онази отровна омая, онова пиянско упоение, които обикновено наричаме «ра­до­сти на живота», са всъщност нещо мрачно, водещо до пресищане и отврата… Ние, монасите, от радост и умиление пла­чем и бла­го­да­рим на Гос­по­да… Съл­зите на уми­ле­нието са познати на всеки монах; бедни и жалки му изглеждат мирските радости в сравнение с тези сълзи… Самият аз съм минал през по­стри­же­ние и мисля, че вече няма да преживея друга такава радост като на този ден… Аз бях изпълнен с радост цели два месеца. Тъй ликуваше всичко в душата ми, толкова ра­до­ст­но ми беше… Нена­пра­з­но по време на ритуала замонашващият, вземайки расото в ръце, казва: «Нашият брат (името) ще се облече в дрехата на веселието и духовната радост, за да се отърси и да потъпче всички тъги и смущения»… Колкото по-далеч от страстите, толкова по-голяма е радостта в сърцето. Чи­с­то­тата на сър­цето е свързана не­раз­рив­но с ве­селие».⁵⁸

Ритуалът на замонашването се извършва в храма. Извършва го епископът или игуменът на манастира. В началото свалят всички дрехи от замонашвания и го обличат в дълга бяла риза. Замонашваният произнася обетите и изслушва поучението на игумена, след което игуменът символично подстригва косата му и го облича в черни монашески дрехи. Цялото братство на манастира се доближава до новопосветения монах, питайки го: «Как ти е името, брате?». За една или няколко нощи монахът остава в храма, където чете Псал­тира и Еван­ге­лието.

Мо­на­ше­ст­вото е живот вътрешен и съкровен, то е абсолютен израз на духа на християнството като «те­се­н» пъ­т, во­де­щ към Цар­ст­вото Не­бес­но. Концентрацията върху вътрешния живот не означава егоизъм или липса на любов към ближния. Макар и напуснал света, монахът не забравя за хората. В тишината на килията си той се моли за целия свят. «Някои казват, че мо­насите трябва да служат на света, за да не ядат даром народния хляб, ала трябва да разберем в какво се състои това служение и с какво монахът трябва да помага на света — пише преп. Си­лу­ан Атон­ски. — Мо­нахът е молит­веник за целия свят, това е главната му работа… Бла­го­да­рение на монасите на земята никога не спира молитвата и от това има полза целият свят… Преп. Сер­гий с пост и молитва помогнал да руския народ да се освободи от татарско иго. Преп. Серафим мислено се по­мо­лил и Светият Дух слязъл върху Мо­то­ви­ло­в. И това е работата на монасите… Ти може би ще кажеш, че днес няма такива монаси, които да се молят за целия свят, а пък аз ще ти кажа, че когато на земята няма да има молитвеници, светът ще свърши… Светът светува заради молитвите на светиите».⁵⁹

Отците на Църквата разбирали, че обновата на света и щастието на хората зависи не от външни обстоятелства, а от вътрешния духовен труд. Со­ци­ал­ната ак­тив­ност и бур­ната де­йност на онези, които по различно време са искали да донесат полза на човечеството, не са направили хората по-щастливи. Истинската обнова на живота е възмож­на само в ду­ха. Мо­насите се стремят не да направят света по-добър, а да преобразят самите себе си, за да се преобрази светът отвътре. «Добий дух ми­рен и хиляди ще се спасят около теб», казвал преп. Се­ра­фим Са­ров­ски.

*   *   *

Досежно Кръ­ще­нието… кръщавайте в жи­ва во­да в името на От­ца и Сина и Светия Дух. Ако ли пък няма жива вода, кръщавай в друга; ако не мо­жеш в хладна, то в топла. Ако ли пък нямаш под ръка нито едната, нито другата, то възлей вода трижди върху главата на кръщавания в името на От­ца и Сина и Све­тия Ду­х… Досежно Евхаристията, бла­го­да­ре­те тъй. Първо за чашата: Бла­го­да­рим Ти­, От­че наш, за светата лоза на Давида, Твоя слуга, която си ни явил чрез Ии­су­са, Твоя слуга; на Те­б сла­ва вове­ки! За преломявания хляб: Бла­го­да­рим Ти, От­че наш, за живота и знанието, които Ти ни от­кри ч­рез Ии­су­са, Твоя Син: на Те­б сла­ва вове­ки! Както този преломяван хляб е бил разпръснат по хълмовете, а когато бил събран, станал един, тъй да се събере Твоята Църква от всички краища на земята в Царството Ти. Защото Твоя е сла­вата и си­лата ч­рез Ии­су­са Христос вове­ки.

Уче­нието на дванайсетте апо­сто­ли

 

Свещеникът: «Ти, Вла­ди­ко, от проклятието си ме освободил, като добър Па­с­тир при заблудената овца си дошъл, жалейки ме като истински Отец… Като агне, приготвено за клане, си дошъл, грижа за мен дори до смърт кръстна си показал. С Твоето погребение моя грях си умъртвил… Обещание за Твоето второ пришествие си ми дал, когато ще съдиш живи и мъртви и ще въздадеш всекиму според делата му». На­родът: «По Твоята ми­ло­ст, Гос­по­ди». Свещеникът: «…Това тайнствено причастие към Твоята Плът в хляба и виното си ми ­дал». На­родът: «Вярваме». Свещеникът: «В нощта, в която си предал Сам Себе Си по Своя воля… вземайки хляба в Своите свети, пречисти и непорочни ръце, Ти си го възнесъл горе при Самия Твой Отец, нашия Бог и Бог на всички, и като си благодарил, благословил, осветил и преломил, дал си го на Твоите свети ученици и апостоли, казвайки: Приеме­те, яж­те, това е Моето Тяло, което за вас и за мнозина се преломява и се раздава за опрощаване на греховете. И след вечерята, вземайки чашата и изпълвайки я с плода на лозата и с вода, Ти си благодарил и си я осветил, и си я дал на Твоите свети ученици и апостоли, казвайки: Пий­те от нея всички, това е Моята Кръв на Новия Завет, която за вас и за мнозина се пролива за прощаване на греховете; това вършете за Мой спомен. Когато и да ядете този хляб и да пиете тази чаша, Моята смърт възвестявате и Моето възкресение изповядвате, докле дойда». На­родът: «Твоята смърт възвестяваме, Гос­по­ди, и Твоето възкресение изповядваме». Свещеникът: «Като споменаваме, Вла­ди­ко, Твоето слизане на земята, животворната Ти смърт, тридневното Ти погребение, възкресението Ти от мъртвите, възнесението Ти на небето, сядането отдясно на От­ца и бъ­дещето Ти вто­ро, страш­но и слав­но при­ше­ст­вие, Твои от Твоите дарове Ти принасяме за всички и за всичко». На­родът: «Пеем Ти, благославяме Те». Дяконът: «Поклонете се Бо­гу със стра­х». Свещеникът: «Сам Ти, Гос­по­ди, с Тво­я гла­с лежащите тук (Да­рове) претвори… Сам изпрати Твоя Всесвети Ду­х, та като дойде с Твоето свето, благо и славно присъствие, да освети и да претвори лежащите тук че­ст­ни и све­ти Да­рове в са­мото Тя­ло и Кръв на на­шия Из­ку­пи­те­л»…

Литургията на св. Гри­го­рий Бо­го­сло­в

 

Свещеникът: «Също тъй Ти принасяме тази словесна и безкръвна служба, и Те просим,  и Те молим, и Те умоляваме, изпрати Твоя Свети Дух върху нас и върху тези лежащи пред нас Дарове». Дяконът: «Бла­го­сло­ви, вла­ди­ко, све­тия хляб». Свещеникът: «И направи този хляб честно Тяло на Твоя Христос». Дяконът: «Амин. Бла­го­сло­ви, владико, светата чаша». Свещеникът: «А това, що е в тази чаша, честна Кръв на Твоя Христос». Дяконът: «Амин. Бла­го­сло­ви, вла­ди­ко, и двете». Свещеникът: «Като ги претвориш с Твоя Свети Дух». Дяконът: «Амин, амин, амин». Свещеникът: «За да послужат на причастниците за духовна трезвост, за изоставяне на греховете, за приобщаване към Твоя Свети Дух, за изпълване с Цар­ст­вото Не­бес­но, за дръз­но­ве­ние пред Теб, а не за съд или за осъждане».

Литургията на св. Йоан Зла­то­ус­т

 

Удо­стоявайки се с божествените Тайни, вие станахте една плът и една кръв с Христос… Той някога в Кана Галилейска претвори водата във ви­но; та какво невероятно има в това, че Той ви­ното пре­тво­рява в кръв?.. Затова с увереност да се причастявяме с тези Дарове като с Тяло Христово и Кръв Христова, защото под вид на хляб ти се дава Тялото и под вид на вино ти се дава Кръвта, та, като се причастиш с Тялото и Кръвта Христови, да станеш едно тяло и една кръв с Христос. Тъй ставаме ние христоносци, понеже Тя­лото и Кръвта Хри­сто­ви навлизат в нашите членове. Тъй, по думите на бла­жения Пе­тъ­р, ние ставаме «при­ча­ст­ници на божественото ес­те­ст­во» (2 Петр. 1:4).

Св. Кирил Йе­ру­са­лим­ски

 

В Православната Църква оби­кновено се говори за седем тайнства: Кръ­ще­ние, Ми­ро­по­ма­зване, Причастие, Покаяние, Брак, Свещен­ст­во и Еле­освеще­ние. Оби­чаят да се брои числото на тайнствата не е древна традиция: той е зает от Ка­то­ли­че­ската Църква… Всичко, което същест­ву­ва в Църквата и ѝ при­на­д­ле­жи, е бла­го­дат­но и тайнствено. На­шите мо­лит­ви, бла­го­сло­вии, до­б­ри де­ла, мисли, по­стъп­ки — всичко участва в «безкрайния живот». А всичко греховно и мъртво се освещава и се съживява със силата на Бо­га От­ца, в Христа и Све­тия Ду­х. Ето как ч­рез Гос­по­да всичко става тайнство, частица от Тайнството на Божието Царство, което усещаме вече сега, в този свят.

Про­тойерей То­ма Хоп­ко

 

Ние сме призовани да се съединим тъй с Хри­стос, че да станем ре­ал­но ча­с­ти­ци, членове на Неговото Тя­ло — също толкова ре­ал­но… колкото пръчката е едно цяло с лозата, колкото клонът е едно цяло с дървото… Ще рече, че трябва да сме едно с Него не само ду­шев­но, не само в някакъв преносен смисъл, но и с цялото си същество, с цялата реалност на нашето битие… Призовани сме също така… да бъдем храм на Светия Дух, мя­с­то, в което ще се засели Той… Призовани сме да се съединим така с Бога, че цялото ни вещество да бъде пронизано от Него, да няма нищо в нас — нито в ду­ха, нито в ду­шата, нито дори в плътта ни, — което да не е обхванато от това присъствие… Призовани сме в крайна сметка да пламтим като онази неизгаряща къпина, която е горяла, без да изгаря. Призовани сме… да станем «при­ча­ст­ници на божествената при­ро­да» (2 Петр. 1:4)… Призовани сме да станем синове, дъщери, чеда на Бо­га и От­ца… Ни­що от това човек не може да достигне със свои сили. Нито със свои сили, нито по свое желание не можем да станем частица от това Тяло Христово, нито да се съединим със Светия Дух, нито да споделим божествената природа… Начинът, по който това може да се случи, са тайнствата на Църквата… Тайнствата са дей­ст­ви­я Бо­жи, извършвани в пределите на Църквата, в кои­то Бог ни дава Своята бла­го­дат по­сред­ст­вом… материалния свят… В тайнствата Църквата ни предава благодатта, с която не сме в състояние да се сдобием по друг начин, дори с велики подвизи, — предава ни я като дар чрез материята на този свят: во­дите на Кръ­ще­нието, хляба и ви­ното на Ев­ха­ри­стията, ми­рото на Ми­ро­по­ма­зва­нето… Църквата от древността… го­во­ре­ла за три, за пе­т, за седе­м, за два­йсет и две тайнства… Въпреки че материалният свят е поробен от греха, въпреки че според апостол Павел той стене, очаквайки явяването на синовете Божии (Рим. 8:19-22), той сам по се­бе си е чист и без­гре­шен. И ето че Бог взема този свят, това вещество, за да го съедини по непостижим начин със Себе Си, и то ни дава онази благодат, с която самите ние не можем да се сдобием.

Ми­трополит Сурожки Антоний

 

Бележки

¹ А. Louth. Denys the Areopagite. P. 57.

² PG 99, 1524B.

³ J. Meyendorff. Byzantine Theology. New York, 1979. Р. 192.

⁴ Пак там.

⁵ Ав­торът на един от тях уверява, че «туй чи­с­ло пази и винаги е пазела от първите векове на християнството цялата Вселенска Църква». Вж. Архимандрит Ан­то­ний. Дог­ма­ти­че­ское бо­го­сло­вие. М, 1852. С. 227.

⁶ За пръв път учението за седемте тайнства на Изток било фор­му­ли­рано от им­пе­ра­тор Ми­ха­ил Па­лео­лог в неговото «Изповеда­ние на вя­рата», пред­ста­вено на па­па Кли­мен­т IV през 1267 г. (впро­чем, то би­ло на­пи­са­но не от са­мия им­пе­ра­то­р, а от ла­тин­ски бо­го­сло­ви). Текста вж. в: G. M. Jugie. Theologia dogmatica christianorum orientalium. Vol. 3. Paris, 1930. Р. 16.

⁷ PG 155, 197А.

⁸ J. Meyendorff. Byzantine Theology. Р. 192.

⁹ За Светия Дух 1, 18.

¹⁰ Ди­да­хе 7.

¹¹ Иоанн Мос­х. Луг ду­хов­ный, 176. Сер­гиев По­сад, 1915. С. 207.

¹² Ири­ней Ли­он­ски. Про­тив ере­сите 2, 39.

¹³ Кни­га пра­вил Св. Апо­стол, Св. соборов Все­лен­ских и По­ме­ст­ных и Св. Отец. М., 1874. С. 209.

¹⁴ Symeon tou Neou Theologou eurethenta asketika. Thessalonike, 1977. Sel. 494.

¹⁵ Огласително сло­во 11, 19.

¹⁶ Протопресвитер Александр Шме­манн. Во­дою и ду­хом. Па­риж, 1986. Сс. 11, 147-148.

¹⁷ Пак там. С. 103.

¹⁸ Иу­стин Фи­ло­соф. Апо­ло­гия 1, 65-66: Ранние отцы Церкви, с. 337-338.

¹⁹ J. Meyendorff. Byzantine Theology. Р. 117.

²⁰ Вж. глава 6.

²¹ He Leitourgia tou hagiou Gregoriou tou Theologou. Thessalonike, 1981. Sel. 19-20.

²² Игнатий Богоносец. Послание до Смирненци 7.

²³ Со­б­ра­ние древ­них ли­тур­гий вос­точ­ных и за­пад­ных. Вып. 1. СПб., 1874. С. 178.

²⁴ Пак там. Вып. 2. 1875. С. 207.

²⁵ Пак там. Вып. 5. 1878. С. 131.

²⁶ Кирил Йерусалимски. Слово тайноводствено 4, 3.

²⁷ Химн 15, 121-154 [SC 156, 286-290].

²⁸ Игнатий Богоносец. Послание до Смирненци 7.

²⁹ Доб­ро­то­лю­бие. Т. 2. М., 1895. С. 196.

³⁰ PG 32, 484B.

³¹ Кни­га пра­вил. С. 12.

³² Вж. например Слово нравствено 3, 434-435 [SC 122, 422]: «(Тя­лото и Кръвта), кои­то ние всекидневно ядем и пием».

³³ Епископ Иг­на­тий (Брян­ча­ни­нов). Со­чинения в 5 томах. Т. 1. СПб., 1905. Сс. 14-15.

³⁴ Йоанн Кас­си­ан Рим­ля­нин. Со­бе­се­до­ва­ния 23, 21 [Пи­са­ния. М., 1892. С. 605].

³⁵ Цит. по: T. Ware. The Orthodox Church. London, 1987. Р. 294.

³⁶ Нека отбележим, че постът в събота противоречи на древните църковни канонични постановления, например на 64 Апо­стол­ско­ пра­ви­ло: «Ако някой от клира бъде видян да пости в деня Гос­по­ден или в съ­бо­та, освен само на Велика събота, то да бъде низвергнат; ако ли пък е ми­ря­нин, да бъ­де от­лъ­чен». Цит. по: Кни­га пра­вил. С. 22.

³⁷ PG 49, 292.

³⁸ Ле­ст­ви­ца 5, 1 [Ioannou tou Sinaitou Klimax. Sel. 115].

³⁹ Протопресвитер А. Шме­манн. Об исповеди и при­час­тии (каноническая записка). С. 12.

⁴⁰ Гри­го­рий Бо­го­слов. Творения в 2-х томах. Т. 2. С. 34.

⁴¹ Symeon tou Neou Theologou eurethenta asketika. Sel. 53-54.

⁴² Протопресвитер А. Шме­манн. За жизнь ми­ра. Нью Йорк, 1983. С. 93.

⁴³ Кирил Алек­сан­д­рий­ски. По­сла­ние 3 до Не­сто­рий.

⁴⁴ Ме­фо­дий, епископ Па­тар­ский. Полное со­б­рание тво­рений. Изд. 2-е. СПб., 1905. Сс. 36-37, 40.

⁴⁵ Н. Бер­дя­ев. Со­б­рание со­чинений. Изд. 3-е. Т. 2. Па­риж, 1991. С. 430.

⁴⁶ J. Meyendorff. Marriage: An Orthodox Perspective, ed. 2, New York, 1975, p. 17.

⁴⁷ Священник Алек­сандр Ел­ьча­ни­нов. За­пи­си. Изд. 6-е. Па­риж, 1990. Сс. 34, 58-59.

⁴⁸ Со­крат Схо­ла­стик. Церков­ная ис­то­рия. СПб., 1850. С. 449-450.

⁴⁹ Иеромонах Соф­ро­ний. Ста­рец Си­лу­ан. С. 168.

⁵⁰ Vie de Syméon le Nouveau Théologien par Nicétas Stéthatos. Ed. I. Hausherr. Orientalia Christiana 12. Roma, 1928. Р. 42.

⁵¹ Протоиерей Сергий Бул­га­ков. Ав­то­био­гра­фи­че­ские за­мет­ки. Па­риж, 1991. Сс. 41-42.

⁵² Вж.: J. Meyendorff. Byzantine Theology. Pр. 191-192.

⁵³ Ле­ст­ви­ца 1, 10 [Ioannou tou Sinaitou Klimax 1; 22; 26, 23. Sel. 39; 249-250; 289].

⁵⁴ Жи­тие на преподобния Ан­то­ний 15, 44 [Афанасий Алек­сан­д­рий­ский. Тво­рения в 4-х томах. Т. 3. Сер­гиев По­сад, 1903. Сс. 192, 214-215].

⁵⁵ Протоиерей А. Шме­манн. Ис­то­ри­че­ский путь Пра­во­сла­вия. Па­риж, 1985. С. 144.

⁵⁶ Ле­ст­ви­ца 1, 47 [Ioannou tou Sinaitou Klimax 1. Sel. 48].

⁵⁷ Химн 27, 18-74 [SC 174, 280-284].

⁵⁸ Архиепископ Ила­ри­он (Троицкий). Христианства нет без Церкви. Сс. 181-187.

⁵⁹ Йеромонах Соф­ро­ний. Ста­рец Си­лу­ан. С. 169.

Из книгата „Таинство веры“. Москва, 2006 г.

Превод: Андрей Романов