Защо свети Йоан Кръстител и други светци изобличават, а не покриват греховете на мнозина?

Представяме ви няколко въпроса, отправени от вярващи към Месогейския митрополит Николай, и неговите отговори…

Въпрос: Св. Йоан Предтеча и други светци са изобличавали хора с порочен живот, вместо да ги покриват. Христос е правил същото с фарисеите. Изпитвам затруднение да възприема защо…

Всички знаем онези думи от Евангелието, че ако те ударят по едната страна, трябва да обърнеш и другата. Разбира се, не бива да възприемаме това напълно буквално. И това става ясно от случая, когато слугата на първосвещеника ударил плесница Христос, Той не обърнал другата страна, а казал: „…ако говорих зле, докажи злото; ако ли – добре, защо Ме биеш?“ (Йоан 18:23) .

Всичко това говори за определено съзнание. Да, приемам не само обидни думи към мен, но и плесница, да ме удариш колкото пъти искаш. Но аз, като човек. Като епископ обаче имам отговорност. Виждам например един свещеник, който скандализира хората, нима трябва всичко да покрия? Това означава ли всеки път да казвам: „Клетият, той има право, колко хубаво прави“? А на хората край него вече им „кипи”. Ще направя следното: ще говоря с него и ще му кажа: „Ако продължиш така, ще си получиш уволнението!“. Е, той би ми казал: „А ти ми говореше за любовта!…“ Но като епископ носиш друг вид отговорност, така е и при родителите. Идва детето, направило е нещо, което не трябва. Ти го обичаш, но въпреки това му “дръпваш ухото”; не се правиш, че не забелязваш.

Да покриваш някого означава да не изтъкваш неговия грях публично. Ще попитате тогава – защо св. Йоан Кръстител е изобличил публично Иродиада? Защото той е носил публична отговорност, не е било въпрос единствено на любов, а на отговорност към паството, към народа, на който е трябвало да каже, че не може да се допуска това, защото тя публично скандализира и отдалечава народа от Бога.

Друг пример. Идва някой и краде пари от пангара. Един път му правиш забележка. Втория път вече можеш да го изобличиш публично. Защото заедно с любовта, съществува скъпоценното благо, което е Божията истина; атмосферата, в която се развива нашият духовен живот. Тази Божия истина бива разрушавана и покварявана от някои. Тези, които са отговорни (пред общността), трябва да протестират, не бива да мълчат. В семейството това е от компетенцията на родителите, в училище – на преподавателите, в обществото навярно това е публичното слово на Църквата…

Иродиада не е безпокояла св. Йоан Предтеча. Тя не го възпрепятства в нещо, но е обиждала общественото чувство за етика и така е поругала истината. Св. Йоан Предтеча я изобличава и плаща за това с главата си. Като овца на клане. Той не прикрива покварата й.

Но какво става на лично равнище, в личните отношения? Евтропий, велможа, която е бил осъден от император Аркадий, се скрива от присъдата, търсейки убежище в олтара на „Св. София“, където в този момент е проповядвал св. Йоан Златоуст. До този ден Евтропий бил главен инициатор това „право на убежище“ в храма да отпадне, а св. Йоан се е противопоставял на неговото искане. Но когато нещата се обърнали, когато неговият опонент, самият Евтропий потърсил закрила в храма, св. Йоан го покрил.

Подобен е примерът и със св. Дионисий Егински, който покрил убиеца на родния си брат (когато той похлопал на вратата му, светецът му сложил трапеза, погрижил се за него и дори му помогнал да избяга, като казал на стражарите, че не го е виждал). Това е на лично равнище. Извършваш спрямо мен някакво зло, но аз те покривам. Прощавам ти. Не на равнището на публичното похулване на истината.

Въпрос: В някои случаи при провокации отвън, например обида, успяваме да запазим търпение и спокойствие, но друг път, за нещо съвсем невинно – само един поглед, едно побутване, може да ни разгневи. Как да си обясним това?

Човешката природа е много немощна. Естественото ни състояние е “способността” ни в малкото да оплескаме всичко, неестественото (в смисъл на свръхестествено) ни състояние се състои в трудността да отговорим духовно.

Едно от обясненията за ситуациите, които визирате, е, че много пъти сме изморени, не сме подготвени и се препъваме и в малкото камъче. Друг път сме по-подготвени, по-тихи, по-отпочинали и затова приемаме и по-голямото изкушение. Но мисля, че това е повърхностното обяснение. В действителност става въпрос за това как се изразява Божията благодат в нашия живот. И аз бих го казал по друг начин – един път Бог ни дава малко повече, за да преодолеем едно изкушение, а друг път ни оставя за известно време сами в изпитанието, за да се смирим. Велико нещо е човек да чувства Божията благодат. Не абстрактно, а да бъде в общение с нея, да разбира, че той е нищо без Бога.

Това е участието, както казват отците, в нетварните божествени енергии. Това означава, че Божията благодат, която идва като сила, е нещо, което минава през мен и има тварно изражение. Тоест виждам го, чувствам неговото присъствие, именно това трябва да бъде наша житейска цел – общението с Божията благодат. Затова нека я призовем. Резултатите от това да усещаш Божията благодат в живота си са съвсем реални – например да се чувстваш силен, укрепяван, подпомаган, съзнавайки, че нямаш повод да се възгордееш, защото тази сила не идва от теб, а е дар.

Въпрос: Следователно трябва да сме в готовност. Тоест да не би да дойде благодатта и ние да я прогоним от себе си…

Трябва да сме – казахте в готовност – хубава дума, но аз бих казал, че трябва да бъдем в състояние на възприемчивост. Готовността означава: и тъй, опитвам се да не направя някоя грешка, да не би да дойде благодатта и да си тръгне, и аз да не я усетя. Това го казвам образно. Възприемчивостта означава душата ми да очаква, да жадува, както се казва в блаженствата – блажени гладните, жадните… това е вътрешно смирение, да възкликнеш: “Боже мой, дойди в мен!” И… ето Го. Колко прекрасно нещо! Нужно е и смирение, и вътрешна борба, и добра ориентация, да имам съзнанието за това, че аз съм… една голяма нула.

Представете си колко невероятно нещо е да си последен, какво блаженство! Да сме тук и да чувстваме и да се радваме, че всички са по-добри от нас пред Бога, по-способни от нас. Да изпитвам по-голяма радост за дарбите на другите, отколкото за моите собствени дарби. Това прави душата възприемчива. Когато обаче казвам: “Всичко ще постигна сам!”, и не след дълго нищо не постигам и се разочаровам, другите започват да ме дразнят, този или онзи ми е виновен, тогава душата се затваря за тази възприемчивост.

Безмълвието на възприемчивостта е необходима повече от напрежението на готовността, без второто да е непотребно.

Готовността е това добро бодърстване, будуване и любочестие, че Бог ми дава и аз да направя нещо. И аз трябва да положа усилие; да изразя моето съучастие в отговор на Божиите благословения. Но само нашата готовност не постига нищо. Съчетаването на тази готовност с възприемчивост, това е най-великото нещо. И трудно. Сега е по-лесно да кажем – нека положим усилия!, отколкото да кажем, че трябва да се смирим, за да станем възприемчиви (за Бога). Но Христос казва именно това – че трябва да се обърнем и да станем като децата. Представете си сега едно малко детенце: любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли. Това е детето. Всеки от нас трябва да стане (като) малко дете и така да приема царството Божие.

 

Превод: Константин Константинов

 

Близки теми: