За блудните синове и радостта от покаянието
Повечето от нас живеем с лъжлива представа за себе си. В съзнанието си имаме една идея за това какво представляваме, а в действителност сме съвсем други. Единственият изход от това наше състояние е покаянието. Как действа то? Без да променя природата ни, то променя разположението ни, променя вътрешния ни свят. За да стигнем до истинското покаяние, първото и най-важно условие е, когато осъзнаем своята греховност, да не се отчайваме. Св. Йоан Златоуст казва, че дори и онзи, който хиляди пъти на ден съгрешава и хиляди пъти казва „Съгреших!“, не се лишава от възможността да получи Божията благодат. Защо? Защото това означава, че имаш в себе си смирение, за да се вдигнеш и да кажеш „Съгреших!“, вместо да започнеш да се вайкаш. Когато човек по своя път непрестанно пропада, това го терзае. Нека не си мислим, че е лесно за човека да съгрешава – всяка греховна постъпка, която правим, ни коства болка и разочарование от самите себе си. Такива сме – немощни създания, трагични в своята окаяност. За да стъпи обаче на пътя на духовния живот, човек е важно да проумее две много основни истини. Първо, открито да застане лице в лице със своето падение. Това означава, че той вече не заблуждава нито себе си, нито хората около себе си с добрия си „имидж“. Наясно е какъв е халът му, но едновременно с това удивлението му към Бога започва да расте. Удивлението от това, че въпреки духовната си окаяност, Бог го обича сякаш той не е направил нищо лошо. Това е увереността за Божията любов.
И така, от една страна е съзнанието за моята греховност, а от друга – упованието в Божията любов. Това разбиране формира в нас етос, който се отразява и в нашето всекидневие. Как? Човек, който осъзнава своята греховност и в същото време чувства присъствието на Божията любов в живота си, не може да не бъде милосърден и снизходителен към другите. Той няма разположение да осъжда, а приема всички каквито са, за всеки човек има добри думи и оправдание. Във всеки той вижда само духовната красота, но не и злото. Такъв човек вече е в рая.
Когато обаче видим някой християнин (а такива може да сме и самите ние) да съди всички и всичко, винаги да търси вината в другите, да негодува за всичко, навсякъде да вижда тъмни и антихристиянски сили, той още не е вкусил от покаянието и все още е далеч от Бога. А християнинът, който е вкусил от истинското покаяние, ти дава светлина, той никога не те осъжда, а ти носи утеха. Изпитваш радост, когато си край него, защото ти дава усещане за свобода. Сякаш ти дава кислород за душата и сили да се вдигнеш и да проходиш отново, когато си паднал. Такъв човек е нежен и чувствителен към страданието на всеки и не се интересува дали този човек е въцърковен или не. По-скоро изпитва болка, че той е извън Църквата, но вместо да го съди, се надява на Божията любов да го поведе към Църквата.
* * *
Много от греховните падения в живота ни стават поради скрит егоизъм. Можем да открием пример за това и в живота на един светец на Църквата – св. великомъченик Яков. Примерът е особено скандален. Той бил много извисен духовно, имал дара да прогонва демони. Веднъж му довели една девойка, за да я избави от демоните, и той я изцелил, но след това съгрешил с нея. За да не се види греха, той я убил. Осъзнавайки какво е направил, той стигнал до дълбоко покаяние. Посветил се на отшелнически живот в една пещера и след това се осветил. Тълкувайки това житие, някои свети отци казват, че св. Яков стигнал до това падение, тъй като, докато прогонвал демони, той имал в себе си някакъв скрит егоизъм, тщеславие, и затова Бог отнел Своята благодат от него, след което последвал този ужасен грях. След това обаче той така се преобразил, смирил се до такава степен, че да стане светия на Църквата.
И днес 99 % от греховете се дължат основно на това тщеславие. Бог отнема Своята благодат, за да осъзнаем какви са собствените ни сили и да се смирим. Нашата склонност да съдим ближния се дължи на липсата на покаяние. Св. Йоан Лествичник пита как е възможно да съдя брата си, който не се е покаял – защото когато живея в греха, се чувствам като осъден. А нима е мъдро осъденият да обвинява осъдения до себе си?! Ако имам съзнание за собствената си окаяност, тогава не мога да съдя другия. Това ми напомня за изповедта на една млада жена, която имаше проблем с наркотиците. Тя имаше съпруг, но продаваше плътта си, за да изкара пари за своята доза. Когато дойде при мен на изповед, не бях виждал по-уплашен и по-смирен поглед; не искаше дори да повдигне глава. Искайки да видя настройката й, как разсъждава, я попитах: „Как ти се виждат хората? Лоши ли са?“, а тя ми каза: „Точно аз с какво лице да съдя някого?!“. Това момиче се чувстваше като най-лошия човек на света, но в действителност то може да е много по-добро от нас, защото макар и да нямаме такива прегрешения, живеем с убеждението, че имаме правото да съдим другите.
Св. Йоан Златоуст казва, че за да усетим този етос на покаяние, Бог е поставил не ангели да ни изповядват, а хора, подобни на нас в своите страсти, със същите немощи, навярно и със същите грехове, за да познават човешката природа, да проявяват снизхождение към нас, да ни разбират и състрадават.
Не сме способни да проникнем в тайната на това как Бог извършва спасението на всеки от нас, но сме способни да се уповаваме на Божията любов и стремейки се към покаянието, да имаме надежда, че колкото и голямо да е нашето падение, на каквато възраст и да сме, Бог ще ни приеме. Когато се покайвам, не се затварям в себе си, нито се фиксирам в анализи за греха си, а се съсредоточавам в Личността на Христос, което е същността и целта на покаянието.
Кои са враговете на покаянието? Най-големият враг на покаянието, както казва св. Йоан Златоуст и други отци, са отчаянието и срамът. И двете са прояви на нашия егоизъм и хула срещу Бога. Ако светът остави своите страхове, логика, увереност в собствените си сили и се обърне към покаянието, търсейки Божията любов и милост, той ще се преобрази в истински рай. Покаянието ни преобразява, прави ни нови и съвсем различни хора, придобиваме друга нагласа и получаваме съвсем нови възможности. Ако решим да живеем в покаяние, нашето семейство ще вкуси Божия мир и между членовете на това семейство ще има разбирателство. Именно това често липсва в отношенията ни – да разбираш някого, когато общуваш с него. Не че нямаме интелекта да разберем какво иска другият, а всеки от нас е затворен в своята воля, воюва за собственото си право и желание. Сякаш помежду си говорим на различни езици. Не бива да чакам някой отвън или някакво външно обстоятелство да се появи, за да се помиря с приятеля или с колега си. Това трябва да бъде мое дело: да проумея, че в отказа си да разбера другия, се опитвам да спася собствения си егоизъм. Да вляза в процеса на покаянието означава да разпъна егото си, само така ще мога да преобразя живота си.
Без покаяние човек остава в упорството на своя егоизъм, сърцето му охладнява и неусетно изгубва способността си да се радва. Автентичното покаяние се отличава най-вече по радостта, която душата ни изпитва. Радостта е симптомът, който ни помага да разберем какво е духовното ни състояние. Нима е възможно покаянието да ни дарява радост, ще попитат някои. Да, покаянието е радост. Радост, която парадоксално започва от духовната скръб – когато осъзнавам собствената си окаяност. В процеса на покаянието обаче тази духовна скръб се превръща в радост, която се ражда от чувството, че съм опростен от Бога; че Той не се занимава с моя грях и не ме отхвърля. Онова, което основно изумява хората в изповедта, когато се разкрият и не бъдат отхвърлени, е, че усещат прошката и приемането, че духовникът по Христовия пример не се изненадва от тяхното падение. Христос не се изненадва от нашите грешки, не се занимава с тях, Него Го интересува нашето завръщане.
В Евангелието имаме един особено ясен пример, че Бог се интересува преди всичко от нашето завръщане и това е историята за блудния син. Когато блудният син се завърнал у дома, и още преди да е казал „Съгреших!“, баща му се втурнал към него, хвърлил се на врата му и го прегърнал. Бог го прегърнал. Нима в Евангелието се споменава да са говорили за греховете му? Нима там се казва, че са анализирали какво се е случило и какви са причините за случилото се? Не. Защото бащата се е интересувал от едно – че тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше и се намери. Завърналият се чрез покаянието при Бога човек чувства именно тази радост, въпреки скръбта за своя грях.
Истинското и автентичното покаяние си личи по радостта, която остава в сърцето на човека. Ако нямаме радост, това е знак, че духовният ни живот е проблемен и нещо върви наопаки. Онзи, който казва, че се е покаял, но остава намръщен, печален, привидно скърбящ и смирен, съвсем не е успял да преодолее егоизма си.
Ако тъгувам, защото съм загубил връзката си с Бога, това вече не е нужно, защото връзката се възстановява чрез покаянието и Бог ми дава даром Своята любов. Радостта идва именно от Божията любов, която изтрива греховете ни, изцелява ни и ни оправдава. Св. Йоан Златоуст казва, че Бог не само ми прощава, но и ме оправдава. Отговорът на всяка форма на грях е покаянието. Ще видим всичко това и по-скоро ще го потвърдим с думите на св. Йоан Златоуст: „…затова няма да сгреши някой, ако нарече Църквата по-висша от Ноевия ковчег. Защото Ковчегът приел животни и ги запазил животни, докато Църквата взема животните и ги променя. Там е влязъл ястреб и е излязъл ястреб, влязъл е вълк и е излязъл вълк. А тук някой е влязъл като ястреб и излиза гълъб; влиза вълк и излиза овца; влиза змия и излиза агънце… без да се променя неговата природа, но освобождавайки се от злото. Затова постоянно говоря за покаянието, защото покаянието, което е ужасно и страшно за грешния, е лекарство за съгрешенията, унищожаване на беззаконията, изтриване на сълзите, дръзновение към Бога, оръжие срещу дявола, нож, който отсича неговата глава, надежда за спасение, премахване на отчаянието. То отваря небето, води в рая, побеждава дявола. Грешен ли си? Не губи своята надежда! Не спирам да давам постоянно тези лекарства, защото зная колко голямо оръжие срещу дявола е да не ни обхваща отчаянието. И ако имаш грехове, не губи своята надежда. Не преставам да говоря постоянно за това. Дори всеки ден да съгрешаваш, всеки ден се покайвай. И онова, което правим в старите къщи, когато са пред рухване, е да очистим руините и да строим нови, и да не спираме постоянната ни грижа за тях. Това да правим и в себе си. Ако днес си овехтял (духовно) от греха, обнови себе си чрез покаянието. Възможно ли е – казва някой – грешникът да се покае и да се спаси? Разбира се, че е възможно. Целият ми живот да мине в грях и да се спася, ако се покая? Разбира се, че е възможно. Откъде се вижда? От човеколюбието на Твоя Господ…”
Той казва и че грехът съдържа срам в себе си, а покаянието – дръзновение. Когато се покайваш, трябва да се радваш, а не да се срамуваш. Дяволът обръща нещата – влага дръзновение в греха и срам в покаянието. Затова не е правилно човек, който се изповядва, да се срамува, а трябва да се радва и да идва на изповед с дръзновение. Защото в онзи момент не си се запътил към греха, за да се срамуваш. Срамуваш се от егоизъм. Отиваш да възстановиш връзката си с Христос! Значи трябва да имаш радост, дръзновение, лицето ти да свети, а не да скърбиш и да се изчервяваш от срам.
Прошката е Божи дар. За да получим този дар обаче, трябва да имаме подходящата нагласа: да осъзнаваме греховността си и да сме готови да влезем в процеса на покаянието. Като вижда нашата нагласа, предпоставките, които имаме, нашето смирение и съкрушение, Бог ни дава съобразно нашата възприемчивост. Ако имаш малко дете, му даваш мляко по малко, съобразно неговата възприемчивост. Колкото човекът е по-съкрушен, толкова повече Бог му дава.
Спомням си за един млад мъж, който прекарваше по-голямата част от времето си по заведенията и по нощните клубове, нямаше никакво отношение към Църквата, но на един Разпети петък чул от апартамента си глъчка навън, излязъл на балкона и видял как по улицата преминава шествието с Плащаницата. Внезапно в ума му дошла една мисъл, която го разтърсила: „Той даде всичко за нас, а ние нищо не Му даваме!“. С тази мисъл в него настъпила промяна, днес той вече е нов човек. Бог му дава дара на прошката, Той го е преобразил чрез покаянието, но все пак този човек е имал нещо в себе си, имал е воля за промяна, за да се задейства тази благодат. Затова е важно винаги да сме открити за Божията любов, в каквото и състояние да се намираме.
* * *
Покаянието е отъждествимо със смирението. Смирението е моето признание, че без Бога не мога да направя нищо. Смирението е вътрешно състояние, което поражда определен етос на живот. Но е нужна разсъдителност за това как то да се проявява във всекидневието, защото ние много пъти си мислим, че определено наше поведение или отношение към някого е изпълнено със смирение, а то не е.
Нека не мислим, че да се оставям да бъда мачкан постоянно обезателно означава, че съм смирен, че трябва да бъда безкрайно отстъпчив. Подобно поведение може да ме кара да се чувствам смирен, но всъщност да е плод на егоистичното ми желание за изглеждам много добър човек в очите на другите, а всъщност в себе си да осъждам ближните и особено онези, които ме потискат. Бог ме научава и ми дава разсъдителност как да се отнасям във всеки отделен случай – кога да мълча, кога да говоря, кога да се съгласявам и кога да се противя. Зависи от всеки конкретен случай…
Превод: Константин Константинов
