За вдъхновението и покаянието

Вдъхновението

С пълно съзнание за моето крайно нищожество, или може би тъкмо поради мъчителната болка от него (вж. Мат. 5:3), аз десетилетия наред се молех Господ да ми даде вдъхновение да Го следвам, „където и да отиде” (вж. Откр. 14:4): дали в пустинята, за да изпита верността на моята любов към Отца (вж. Лук. 4:1 и сл.); дали на изпълнена с многобройни терзания проповед за Царството на Неговата любов; дали на Тавор, където тримата избрани чули гласа на Отца: „Този е Моят възлюбен Син” (Мат. 17:5); но преди всичко и най-вече – да Го последвам в Гетсимания и на Голгота. Под вдъхновение разбирах присъствието на силата на Светия Дух вътре в нас (вж. Иоан 4:13-15; 7:37-39). Този вид вдъхновение принадлежи на друго битийно равнище, то е различно от онова, което приемах за художествено или философско вдъхновение. И това последното, присъщо на нашата паднала природа, би могло да се приеме за Божи дар, то обаче не ни дава единение с Личния Бог, нито дори интелектуално познание за Него.

Истински святото вдъхновение, което идва свише от Отца, върху никого не действа със сила.

То, както и всеки друг Божи дар, се придобива чрез напрегнат молитвен подвиг (вж. Лук. 11:9-13). Това не означава, че Бог сякаш ни дава „отплата” за трудовете ни, а само, че онова, което сме придобили с разум, в страдание, става наше неотменно притежание за вечността. Всички ние трябва да се възродим напълно по действието на благодатта; да се възстанови в нас способността да приемем обожествяването. Това е възможно само чрез мъчително завръщане при Бога. Бог действително ни дава Своя живот, за да стане той в най-пълния смисъл наше лично достояние. Неговата предвечна слава се вселява в изкупените от Него човеци, и то не като нещо външно, неприсъщо на човешката природа; като наличие в мене на нещо-не-мое, „чуждо”, „неправедно” (вж. Лук. 16:11-12). Не. Истинското обожествяване се състои в това, че на разумните твари действено и неотменно се предава за вечността безначалният живот на Самия Бог. С други думи, човек „ипостазира” божествения живот, така както Въплътилият се Бог е ипостазирал, т.е. възприел е в Своята Ипостас, формата на нашето битие, сътворено от Него. В бъдещия век единението на Бога с човека ще бъде пълно, в цялото съдържание на божественото Битие, без, разбира се, да се стига до тъждественост по Същност. Божията Същност не може да се предава на сътворените същества и остава завинаги непостижима за всички тях – и ангели, и човеци.

Царството на Отца е битийното единство на всички спасени и затова то е от никого и от нищо непоклатимо (вж. Евр. 12:22-27). Вдъхновението свише в значителна степен зависи от самите нас: дали ще отворим дверите на сърцето си, за да може свободно да влезе в него Господ – Светият Дух, Който „стои пред вратата (на сърцата ни) и хлопа. А ако някой чуе гласа Му и отвори вратата Той ще влезе при него и ще вечеря с него”, и човекът с Бога (вж. Откр. 3:20).

Господ внимателно пази свободата на създадените „по Негов образ”, ето защо ние трябва да знаем кое е приемливо за Него. Оттук и необходимостта за всеки един от нас да не допуска такива действия и вътрешни движения на духа, които оскърбяват Божия Дух. Искреното спазване на Христовите заповеди ни изцелява от смъртта на греха, тогава целият ни живот се прониква от нетварната Светлина на божествената Вечност.

Щом душата се докосне битийно до тази Вечност, низките страсти в нас угасват и ние изоставяме братоубийствената борба за земни блага. „Христовият мир” слиза върху нас и ни дава сили „да обичаме враговете си”. „Моя мир ви давам” (Иоан 14:27). За нас Христовият мир е по-скъп от всички богатства, наслади и радости на земята. Той се състои в истинското познаване на Живия Бог – нашия Отец. Тогава за нас е достатъчно да имаме малко храна, покрив над главата си и дреха, за да пази тялото ни от студ и срам (вж. 1 Тим. 6:8), само умът ни – нашият дух – да бъде свободен да се потопи в съзерцанието на божественото Битие, което Христос ни е открил. Скръбта по небесния свят, стремежът с любов към него – това е нашето веселие. Той превръща дори болезнената старост в царствено великолепна, изпълнена с очакване на милосърдните обятия на Отца (вж. Лук. 15:20).

За Нетварната Светлина

Фактът на Боговъплъщението заема централно място в цялата човешка история, в цялото мироздание. Това Събитие проваля всички опити на човека да познае Безначалното Начало с усилия, които тръгват „отдолу” дори понякога те да изглеждат гениални.

Сега вече сме научени да избягваме да приписваме на Бога плодовете на земния си ум и болно въображение. Всички наши идеи, всички наши положителни или отрицателни твърдения по никакъв начин не могат да доведат до промяна у Бога в Неговото извечно Битие (вж. Ис. 55:8-9).

Когато се стремим да познаем истината, първо трябва да решим този въпрос: смятаме ли ние, че Онова или Оня, Който или Което ни се явява, действително е Първобитието, Началото на всичко съществуващо, и следователно е Истината, независимо дали тя съвпада с нашата представа; или предварително сме отхвърлили всичко, което не съответства на представата ни за „Истината”, както и на желанията ни.

Лично аз жадувам да позная онова, което действително Е; и едва след това си поставям задачата – какмога да бъда с Него.

Как мога да бъда с Него? Ето, Господ ни се е открил; Той, Който е казал не като безумец, а с пълно съзнание: „Аз съм Истината” (вж. Иоан 14:6). И по-голямата част от хората се ужасили. Той изобщо не се вмества в рамките на нашето нормално мислене; повелите Му са абсолютно недостижими за нас. Животът Му е изпълнен с такива страдания, че душата изпада в страх. А Той казва, че друг път, освен този, да вървим след Него, няма. Какво да правим тогава все пак ние, т.е. аз?

Аз опитах други пътища и по най-убедителен за мене начин видях, че там няма Истина. Завърнах се при Христос като „блуден”, но все пак с ново знание за човека и за битието изобщо. Думите Му придобиха друго звучене, различно отпреди. Аз повярвах в Него докрай. И то не защото Той се вмести в схемата на моето мислене; или защото заповедите Му ми се сториха леки; или пък лесно приех да Му се уподобя в страданията. Не. Но дори и сега не бих могъл да разкажа за дълбокия процес, който се извърши вътре в мене. Не намирам име за оная сила, която внимателно, но действено изцеляваше ума и сърцето ми.

Нещо тайнствено, ала някак познато още от ранно детство, се зароди в най-съкровеното място в сърцето ми. Това беше особено израстване: то протичаше ту като бавен и труден прогрес, ту с внезапни изригвания ме откъсваше от всичко онова, което Той не е. Мисля, че това не беше нещо друго, освен Самооткровение на Бога вътре в моя дух (вж. Мат. 11:27).

“Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил…” (Иоан 6:44). Неговият Отец само големите ли търси? Или и „малките”? Ако последното е възможно, защо да го изключа за себе си, макар да съм твърде нищожен? Нима не Той бе вложил в душата ми онази тънка интуиция, по-дълбока обаче от всички други мои мисли и по-достоверна от всички други мои знания? Както и да е, но щом повярвах в Божествеността на Христос напълно и несъмнено, ме осия Светлина не от този свят. Донякъде като апостол Павел аз също познах Христос в Неговата Светлина. Първо повярвах с жива вяра, а след това ми се яви Светлината. Не е ли било така и с апостолите Петър, Яков и Йоан? Когато те с думите на Петър изповядали Божествеността на Христос, Той им отвърнал: „Истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Сина Човечески да иде в царството Си” (Мат. 16:28). И това скоро се изпълнило на Тавор. Също така и Павел духовно е носел в сърцето си Христос, Когото отначало гонил, и поради това Светлината на Божеството трябвало да му се яви със сила.

Дръзвам да кажа, че съзерцанието на несъздадената Светлина е неразривно свързано с вярата в Христовата Божественост, те са свързани и заедно с това по необичаен начин зависят едно от друго. В една Светлина се явяват и Христос, и Светият Дух. Тя свидетелства за Христовата Божественост, защото човек не може да не познае Бога в Светлината, за която говорим. Нейните действия са неописуеми. В нея е вечността, в нея е неизразимата благост на любовта. В нея духът вижда необятни хоризонти. Не веднага, а постепенно духът ни открива все нови и нови неща в светоносния прорез в Небето, „дето беше Бог” (Изх. 20:21).

“Сега сме чада Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е” (1 Иоан. 3:2). Всъщност Бог е един и същ при всяко Свое явяване на човека, но ние не сме в състояние да Го възприемаме така, както трябва. На земята ние не можем да вместим Неговата Абсолютност, но все пак Го „виждаме”, макар и „смътно като през огледало” (1 Кор. 13:12). Самото „огледало” не винаги е еднакво „смътно”. Това зависи от степента, в която спазваме Христовите заповеди, понеже в тях ни е дадено Самооткровението на Бога. В тях живее Духът на Отца: „Словата, що си Ми дал, предадох им ги, и те (от тези слова) приеха и разбраха наистина, че съм от Тебе излязъл” (Иоан 17:8). И още: „Ако вие пребъдете в словото Ми, … ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Иоан 8:31-32).

Истината е Само-Битието „както си е” (1 Иоан. 3:2). То ни се е открило като Личностен Абсолют – Три Лица в пълно единство и тъждественост на Битието. Съединяването с този Абсолют предава и на нас божествената форма на Битие, неизменна навеки. Aко пребиваваме в eвангелското слово, то става напълно прозрачно за нас и ние го усвояваме така, както владеем майчиния си език.

Когато евангелското слово се превърне в наша родна кръв, тогава се доближаваме до уподобяването на Христос, дарувал ни това скъпо богатство (вж. Иоан 17:8).

Както вече неведнъж повторих, нашето отъждествяване с Въплътилия се Бог от видимия план преминава по аналогия във вечността – като вечно пребиваване в сферата на Божието Битие. И това е нашето обожествяване.

Ние не достигаме пълнотата на Христовото съвършенство, ето защо всички наши съждения за Христос остават неадекватни. За нас обаче е велико и това, че макар и отчасти, съкровено ни се открива Неговият вътрешен свят. Чрез дадения ни благодатен опит в дългия подвиг на нашия живот ние като през пролука на ограда, но все пак виждаме Светлината на Неговата Божественост (вж. 1 Кор. 2:9-12). Какво бих могъл да кажа аз? В основата на моя живот стои съзнанието, че Бог, Който е сътворил света, а също и мен, Абсолютният по Своето безначално Битие, е дошъл при нас, възвестил ни е пътищата за постигане на Неговата вечност; разкрил ни е тайната на смъртта, т.е. на греха; явил ни е смисъла на битието – Любовта.

Ако под подвиг се разбира преодоляване чрез волята на едни или други наши страстни желания, то в истински благодатния живот няма подвиг.

Когато божествената сила влезе в нас, тогава всички прояви на човешкия живот се превръщат в положителен акт, свободен от вътрешни противоречия. Умът и сърцето, движени от Христовата любов, не познават съмнението. А когато Божията любов започне да се излива като изобилен поток, тогава тя преминава в съзерцание на нетварната Светлина, даряваща безстрастие и неизказаната радост от духовната свобода, защото човек вече е извън смъртта и греха.

На нас ни се дава опит за безстрастните състояния, траещи понякога по-дълго, а понякога по-кратко.

По своята същност безстрастието е преди всичко любов, която „прогонва страха” от смъртта, изпълва душата с ликуващо вдъхновение, въвежда ни в съзерцанието на нашето богоподобие. Но в същото време тази любов потопява душата в море от страдания. И наистина: „Колкото по-голяма е любовта, толкова повече са страданията на душата” (преп. Силуан Атонски).

Светата Светлина идва в молитвата на дълбоко покаяние. Но тя идва също и, когато с любящо състрадание се молим за онези, които ни обиждат. Любовта изведнъж се слива със Светлината, Светлината прониква в душата и цялата атмосфера наоколо се изпълва със светлина, видима за окото.

Небесната Светлина не се поддава на сетивен контрол. Тя е различна, неуловима по природа и идва по необясним начин. Битие от други измерения разкъсва покривалото на земното ни тяло: то пронизва тварното ни естество с нетварна енергия. То ни дава знание за надмирното Битие не чрез зрителни или сетивни, а чрез духовни видения. Описанието на тези видения намира израз чрез различни думи в зависимост от характера или дар словото на онзи, на когото са дадени. Но в различните слова човекът, който е имал опита от посещенията свише, ще прозре за какво става дума; ще разпознае скритата зад тях реалност.

Изхождайки от Едната Природа, тази Светлина води към едното познание на Бога на Любовта. В плодовете на явяванията на истинската несъздадена Светлина няма разногласия. Всички тези явявания водят към едно – Откровението за Божествеността на Иисус Христос. Има дори мигове, когато Божието могъщество въвежда човешкия дух в Христовото Царство, което „не е от тоя свят” (Иоан 18:36).

Подвижникът, тъй като съди за доброто и злото не по количеството на външно извършените дела, а по духовното качество на посещаващите го мисли и по разположението на душата си към тези „посетители”, счита себе си за наистина най-лошия от всички хора. Същевременно, въпреки цялата си мерзост, той вижда себе си и като безкрайно облагодетелстван от Бога: „Бог не с мярка дава Духа” (вж. Иоан 3:34); и недоумява защо мнозина други, по-надарени от него, остават извън Светлината.

Тежко, но все пак не абсолютно, е било падението на човека, следователно е имало възможност за покаяние и спасение. Писано е: „Съществуваше истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света” (Иоан 1:9). Ето защо няма такъв човек, който да е напълно чужд на светлината. „По-надарени” аз нарекох онези сред най-добрите, които понеже останали удовлетворени от достигнатото състояние и затова не са Го познали, нито приели (вж. Иоан 1:9, 11, 16). А по-лошите „приехме и благодат въз благодат” (Иоан 1:16) заради горещото си покаяние (вж. Рим. 5:20; Лук. 5:32; 1 Тим. 1:15).

Следвайки примера на апостол Павел, моля всички, които имат желание да четат написаното тук, да се молят Бог да дари и на мене, некрасноречивия, слово, достойно да изрази Христовата тайна (вж. Кол. 4:3). Известно е, че този, който говори за Бога както подобава, получава благодат, а оня, който проповядва лъжа, ще бъде хвърлен в бездната на мрака. Когато изричаме духовни слова пред лицето на Духа на Истината, ние първи попадаме под техния съд – страшен за всеки, който е възлюбил идването на Спасителя на света.

В наши дни да се говори за даровете, плод на вярата в Христос, съвсем не е лесно. Пред мене стои задачата да дам възможно най-правдивата картина на онова, което ми бе отредено да преживея, и то така, че дълбоките движения на сърцето да не убягнат на читателя. Нашият Бог е Цар на смирената любов. Той ни призовава да се учим от Самия Него на смирение (вж. Мат. 11:29). Първите думи на Неговата проповед били: „Покайте се”.

Вековният опит на християнството показва, че когато човек с болезнена мъка почувства напълно мерзостта на демоничното си домогване към превъзходство и възненавиди тоя тъмен дух, сърцето му навлиза в сферата на неведома допреди свобода; и той е покорен до изнемога от съзерцанието на Божията благост, явена му от божествената Светлина. Тогава всичко в него замира: умът няма сили да мисли, а сърцето – да изрече думи на благодарност.

О, кой ще ми даде истинско разбиране и слово право, за да говоря за Светлината на Божеството? Изпълва ме срам, когато се опитвам да разголя душата си, за да разкажа онова, което съм се старал да крия от чужди погледи. Дали не греша като си мисля, че към това ме подтиква Христовата любов?… Но страхът, който ме завладява, пристъпвайки към изповед пред очите навярно на мнозина, не ми дава да се откажа от започнатото дело. И така, моля ви, молете се за мене, където и да съм.

Христос е мярата на всички неща – и на божествените, и на човешките. Той е духовно слънце, което осветява цялото мироздание. В светлината на Неговите повели имаме знание за пътя. Чрез Него ни е даден и „достъп при Отца” (Еф. 2:18).

Човекът като образ на Абсолюта естествено се стреми към Началото на всички начала, към Първобитието. Това движение обаче започва с нашето слизане в дълбините на преизподнята. Апостол Павел казва за Христос: „А „възкачи се” що означава, ако не това, че Той е и слязъл по-напред в най-долните места на земята? Слезлият е Същият, Който се и възкачи по-горе от всички небеса, за да изпълни всичко” (Еф. 4:9-10). Именно това е нашият път след падението и друг път – няма.

Чрез самоосъждането ние слизаме в тъмни пропасти, защото от мига, в който в Христос и чрез Христос ни се открие образът на Човека, съществуващ предвечно в творческия ум на Бога, ни се открива и бездната на нашето помрачение. Както от блеснала нощем светкавица мракът става непрогледен, щом тя угасне, така и явилата ни се Светлина на Божеството ни дава да видим вътрешния си мрак като гъста маса отвратителна нечистота. Това видение поражда в нас дълбока скръб, която поразява съществото ни във всичките му измерения. Страданието на духа ни надхвърля времето, то е по-силно от всяка физическа болка. Потъваме изцяло в поток от сълзи. Поробени от страстите, изведнъж ние виждаме, че сме в разрив с Бога, Чиято любов ни е ранила като стрела. “От дъното на душата” си викаме към Него (вж. Пс. 129:1):

“Дойди, Ти, Който единствен си Свят, и ме освети и очисти от всяка сквернота. Дойди, Ти, Който единствен си наистина Жив, и ме изцели от поразилата ме смърт. Дойди, Ти, Който си истинската Светлина, и се всели в мене с вечно вселяване”.

Така се заражда в нас покаянието. Отначало то е съпроводено с дълбока скръб, а след това с различно по сила напрежение и в различни форми то неотстъпно остава с нас. Покаянието няма край на земята: краят му би означавал че сме достигнали пълно обожествяване, че сме се уподобили докрай на възнеслия се Христос.

(Избрано от книгата „Ще видим Бога както си е“, С. Омофор, 2005. Заглавието е от редактора.)