За вярата и свидетелството за нея
Днес Църквата чества паметта на светите мъченици Вяра, Надежда и Любов и майка им София. На днешния ден Православие.БГ отбелязва и своя 11-и рожден ден!
В празничния ден, в който говорим за трите същностни начала на християнството – вярата, надеждата и любовта, ви представяме посланието на гръцката монахиня Майка Гавриила за засвидетелстването на вярата пред света не просто на думи, а чрез делата на любовта…
(Г. Менеопулу, Атина, 1970-1980 г.)
Г.: Не знам как да говоря със състудентите си, които не вярват в Боговъплъщението. Те казват, че Христос бил само…
М.Г.: … Той беше Богочовек! Но човек не може да разбере това с разум. Не може да схване тайнството на Въплъщението – как Бог стана човек. И не може да го проумее, защото не е ставало никога преди това, нито пък ще стане някога отново. Стана веднъж!… Ето затова от говоренето няма никаква полза: тъкмо както ти не ги слушаш, така и те не те слушат, когато свидетелстваш пред тях при това положение… Трябва да говорим само когато срещнем търсач на истината – единствено тогава. Останалите са все хора, които са били подведени; които са ограничили ума си до един коловоз. Без значение какво им говориш, те ще продължат монолога си. Не може да има никакъв диалог. Те идват, по Божие допущение, само да ти губят ценното време.
Г.: Тогава какво да правим, когато те говорят?
М.Г.: Повтаряй си молитвата „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй нас“. И нека да говорят, защото те имат нужда да кажат тези неща…
Г.: Но така си мислят…
М.Г.: …че щом си мълчиш, значи се съгласяваш с тях.
Г.: И какво тогава?
М.Г.: Нищо. Остави ги така и се моли да прогледнат.
Г.: И все пак те настояват: „Няма ли да свидетелстваш? Няма ли да говориш?“.
М.Г.: Не. Изповядването на вярата не става така. Свидетелства се само когато хората са благосклонни. Както четем в Евангелието, „излязъл сеяч да сее…“. Сял. Едно семе попаднало на камениста пръст, друго сред бурени, трето в добра почва. Ако през цялото време пускаш семената върху камъни или сред бурени, те няма да намерят почва, няма да израснат.
Около нас има такова огромно безверие… За щастие, има и книги. По-лесно е човек да се убеди от онова, което чете, отколкото от човек без никаква сила, като тебе и мене. Разбираш ли как работи това? Другият си мисли: „Кой си ти, че да ме учиш?“. И разбира се, „Азът“ се проявява…
Г.: Забелязал съм, че има личности, които обичат хората, животните, растенията, всичко, което е прекрасно, музиката и тъй нататък… но не искат Христос. Как да се отнасяме към тях?
М.Г.: Няма значение. Ще дойде ден, когато Сам Господ ще им отвори очите. Засега ще ги обичаме такива, каквито са. Няма какво друго да направим. Не бива да говорим. Ако нашият живот им говори сам по себе си, тогава всичко е наред. Аз съм против идеята да се говори, когато отсрещният не вижда нищо в живота ти. Защото Господ казва: „Давайте, когато ви поискат“. А когато открият нещо в живота ти, те ще те попитат: „Как стана така?“.
Г.: Ще се поинтересуват…
М.Г.: Когато отидеш при друговерци, в Индия например, и работиш като слуга, без да ти се плаща, съвсем безвъзмездно, тогава ще те попитат: „Кой е Онзи, Който те изпраща?“. Имам тук едни писма, а и още ми пишат, като казват: „Твоят Бог те е довел при нас“…
Г.: Да… Та значи, какво разбираме в наши дни под „свидетелстване за вярата“? И как можем да го подкрепяме?
М.Г.: За всеки, който свидетелства, начинът на свидетелстване зависи от характера му, от темперамента му, от покорността му пред Божията воля и от други обстоятелства на неговото изповядване. Нека да ти дам един пример – както знаеш, човек трябва да говори винаги от личен опит… Бях в един оздравителен дом, тъкмо се възстановявах от счупен крак. Беше Гергьовден и тъй като не можех да отида на църква, слушах службата, излъчвана по радиото. Проповедникът беше започнал да говори, когато ми звънна отец Павел.
– Сестро – рече той, – събрали сме се няколко души тука днес и празнуваме. Дали би могла да дойдеш и да ни поговориш?
– Ах, отче – отвърнах аз, – не мога да ходя.
– Ще дойда да те закарам с кола и ще ти помогна.
– Пак ще ми бъде много трудно да се движа при състоянието, в което е кракът ми… Извини ме за секунда, ако обичаш, само да изключа радиото…
Докато го изключвах, чух гласът на проповедника да казва: „Що за равнодушни християни сме ние днес! Казваме, че обичаме Христос, а нямаме смелостта да застанем пред двама души и да заявим: „Аз съм християнин!“. Свети Георги е бил велик мъченик, но той е бил и велик свидетел за вярата. Ето защо е развълнувал света и вълнува сърцата ни и днес. Какво правим ние?“. Както се досещаш, не ми трябваше нищо повече. Докато винаги казвам „да“ за всичко, което ме помолят, този път бях забравила и „да“-то, и свидетелстването (от малодушие да се придвижвам). Проповедта ми подейства като напомняне и разбира се, казах на отец Павел:
– Моля те, ела да ме закараш, отче.
Той дойде, помогна ми в колата, с известни трудности, и стигнахме до мястото на срещата. Хората ме гледаха – очакваха да видят коя е монахинята, дошла да им говори в такъв ден…
Е, драги Г., Бог извърши Своето чудо! Защото ме насочи да говоря не за самата себе си – слава Богу! – а за чудесните души, които Той е проводил на пътя ми и ми е дал възможност да срещна…
Започнах да разправям някои случки, които преживях в Индия, в Африка, в Гърция и те явно трогнаха хората. Както разказвах за едно Божие чудо, възрастен свещеник до мене ми каза със сълзи в очите:
– Сестро, ще се радвам да си поговорим по-късно.
И ми разказа за чудо, което е станало в неговия живот – покъртително преживяване. От четирима корабокрушенци той единствен оцелял след потъването на малка лодка. Макар и почти мъртъв, бил спасен и се възстановил. Докато разказвах разни случки в Индия, разкриващи как Божията десница ни спасява, той прозрял волята Божия в това, че е единственият оцелял и дълбоко се развълнувал. Дори да е било само заради него, трябваше да отида на тази среща. Трябваше да представя своето свидетелство. Жените от
Добродетелното дружество също дойдоха, една по една, и споделяха лични преживявания… Завързахме познанство, в което се прослави името Христово… И всичко това от разтърсването, което почувствах, когато чух проповедника да казва: „Какво правим ние?“.
Г.: Наистина си имала много за казване. Мисля, че и дребна случка от живота ти в Индия с Господ предлага много…
М.Г.: Бих ти казала нещо друго, драги Г. Като минават годините и ние навлезем повече в общение с волята Божия, с ангелите, с безмълвието, на нас ни се струва, че когато пристъпим напред, за да свидетелстваме гласно, ние го правим с някакво себеизтъкване…
Г.: Това е много важен момент…
М.Г.: … особено когато става дума за лични преживявания. Ще ти разкажа за друга случка, която стана, докато бях в Индия. Един виден, прочут американски мисионер, който обикаляше света два пъти годишно, за да свидетелства, пристигна там. И за какво говореше този човек? За своите приключения и за Божиите чудеса в неговия живот… Беше страстен оратор и викаше: „Отидох там и говорих на големи множества за Господ и при мене дойдоха хиляди души. Говорих. Свидетелствах. И вие трябва да направите същото!“. Но знаеш ли как звучеше той: „Аз… аз… аз“. И аз си мислех: „О, Господи! Как да накараме това „Аз“ да изчезне? Как да кажем „Той“, с главни букви, и как да свидетелстваме, като използваме този „Той“, който е Христос?“.
И тъй, започнах да събирам чудодейни събития, които се бяха случвали на други хора, и когато говорех, ги представях по следния начин: еди-кой си направил еди-що си… еди-що си се случило на еди-кого си… Разбра ли?
Има и нещо друго. В днешно време, драги Г., когато човек обича, не е необходимо да свидетелства с думи. Не е необходимо да говори. Знаеш ли защо? Защото, макар мнозина да са призовани от Бога, те може да не са си дали сметка за това и тяхната себичност може все още да е много силна… Затова чуят ли някой друг да казва „Аз еди-какво си… За мене Бог направи еди-какво си“, те може да си кажат: „Защо за тебе, а не за мене?“. Разбираш ли? Не знаят, че и за онзи, който изповядва вярата, и за онзи, който слуша, Бог ще стори същото, стига само да повярва с цялото си сърце. И тогава той вече няма да каже „Защо за
тебе, а не за мене?“. Обаче всичко това са човешки реакции и именно затова изникват големи трудности; затова и се появяват раздори и разделения между християни. Това е…
Г.: Майко, ако всеки от нас има различни преживявания, как може всички да се обединим и да сложим край на това?
М.Г.: Ще ти кажа едно нещо. В нашето време, в което виждаме всичко да се разклаща, силата на тъмнината има огромно въздействие и човек изнемогва, тъй като възпитанието, което получава, не е христообразно. В днешни дни чуваш цели проповеди (нямам предвид тези в църквите), в които този или онзи човек отправя разни хуманни послания, без дори да спомене името Божие… Та в този век на хората им е много трудно
да се разбират и да образуват групи… Но все пак в тези групи, когато има любов, всички проблеми могат да се разрешат…
Но виж, любовта е нещо много… Любовта се дава. Както и духът се дава. Когато Бог ни е вдъхнал Своя Дух, Той ни е дал и любовта. Защото те вървят ръка за ръка; взаимообвързани са. Не можеш да имаш Божия Дух и да правиш разграничения поради „нелюбов“. Невъзможно е! Такова отношение веднага ще издаде що за човек си. Христос ни е казал: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду
си“ (Йоан. 13:35). По нищо друго – нито от мъдрост, нито от някаква друга способност… Имате ли любов? Имате ли скромност? Имате ли кротост? Тогава всичко имате! Всичките тези са синоними. Не можеш да обичаш, а пък да желаеш да си по-горен от другия. Защото виждаш този друг като образ Божи. Всичко е у Бога.
Щом веднъж се почувстваш по този начин с Бога и нямаш нищо друго наум освен Бога, ден и нощ, тогава, драги Г., вече изобщо не можеш да разделяш хората… Това е окончателно! И ако някога те попитат „Как може да си говориш с мюсюлманин? Как може да седиш с индиец? Как може да вървиш редом с този инославен?“, ти няма да си в състояние да разбереш защо ти казват тези неща и тогава ще започне
едно преследване. Така е.
Любовта е преследвана. Любовта е жертвана. Любовта е на кръста…
Каквото и да правиш. Но радостта от Кръста е във Възкресението. Ето защо се радваш дори когато си на кръста. Виждаш радостта на мъчениците… Виждаш онези, които са били хвърлени в огън, онези, които са били разпънати на кръст, как са пеели хваления и са прославяли Бога. Виждаш св. Стефан, първомъченика, който, след Христос, е най-великият пример за нас. Докато го убивали с камъни, св. Стефан пеел за Божия слава, казвайки: „Виждам славата Му! Виждам славата Му!“ и „Прости им!“. За да кажеш искрено „Прости им“, трябва първо да ги обичаш с всичката си сила. Затова Божият Дух трябва да обитава в тебе. Ето защо, драги Г., понякога самото присъствие на такива хора е достатъчно. Разбираш ли? На тях не им трябва да говорят. Когато любовта влезе някъде, всеки я усеща.
Тези дни ми разказват за отец Паисий от Света гора – избран Господен служител, който наистина носи голяма радост и смелост на младите хора, които го посещават. Той е толкова непресторен… Само си седи там, тихо, без да говори или да пише през цялото време. Но знаеш ли какво се крие в него? Най-действената сила на света, която се нарича състояние на молитва. Това състояние на молитва в душата ни е без думи, но то е нещо, което може да разтърси целия свят!
Това е състоянието, достигнато от светците в древността. В житията им четем, че били хвърляни в огън, но не изгаряли! Хвърляли ги в катран и не претърпявали никакви щети, както светците, чиято памет почитаме днес (тримата младежи в огнената пещ). Хвърлили ги в разтопен катран три пъти, но останали невредими, докато онези, които запалили огъня, изгорели. Околните си помислили, че младежите са умрели, но те само изглеждали мъртви, защото съвсем скоро се изправили и хвалели Христос. И хората станали свидетели на чудото!
В наши дни хората се молят за чудеса; това искат да видят. Слава Богу, все още има някои люде, които могат да свидетелстват за чудодейни събития. Ние знаем, че Бог може да върши чудеса навсякъде и всякога. Имаме и Евангелието, и други книги, които всеки може да прочете. А пожелаеш ли си го наистина, Бог ще ти докара и правилния човек…
Г.: Да, това е. Нашето маловерие е онова, което пречи да се виждат чудесата. Това е „не“ на сърцето…
М.Г.: Да, наистина… когато искаме да се обадим по телефона, понякога чуваме един глас да ни казва: „Остани на линия! Остани на линия! Остани на линия!“. Оставаш на линия и чакаш, чакаш, чакаш… Но пазиш ли тишина за поне пет минути на ден, за да чуеш какво ще ти каже Бог? За да разбереш каква е волята Му? Да държиш връзка с Вечността? Спомни си и св. Евдокия – как постигнала мъченичество и светост. Виждаш ли как Христос приема дори мълчаливо изповядване на вярата? Ето затова ти казвам, че начинът на свидетелстване също зависи от характера на човека…
Г.: Тогава не е ли по-добре да не говориш, отколкото да предизвикаш препирня; или да влошиш нещата, като накараш другия да ти отвърне и вече да застане още по-силно против Христос?
М.Г.: Именно затова вярвам, че вместо да говориш, трябва да започнеш с това да обичаш човека. Щом отдадеш любовта си, Бог, Който е любов, ще ти покаже по какъв начин да действаш – не според своето си желание или разсъждение…
Преди всичко ти ще обикнеш този човек, без значение къде е или в какво положение се намира: високо горе или ниско долу, езичник или не
От мига, в който започнеш да обичаш, волята Божия ще те води и ще те учи как да говориш. Ако сега ти се наложи да отидеш при някой друговорец и му кажеш: „Разкарай тези идоли, които си сложил ей там! Те никога не могат да представляват Бога“ и тъй нататък, ако започнеш да говориш такива работи, другият не само ще откаже да те послуша, но и ще те сметне за непочтителен към боговете му. Обаче, ако му кажеш: „Как мислиш за какво са ти тези идоли? Пазиш ги така, както къташ снимката на някой отсъстващ – по начина, по който държиш близо до сърцето си и целуваш снимката на син, който живее много далече. Но когато синът ти се върне, още ли ще гледаш неговото изображение? Не! Е, ние знаем, че Бог е дошъл на земята и ни е говорил и вече няма нужда да държим изображения, защото се кланяме на Бога в сърцата си“. Тогава може да те попитат: „Какъв е този Бог? Той същият като нашия ли е?“. А ти можеш да им кажеш: „Има само един Бог. Няма различни богове. Вашият навярно се възприема с въображението, с разсъдъка, с ума… Нашият – със сърцето, с душата, с духа и Той е вечен…“. И тъй, както продължава разискването, можеш да им дадеш – ако те помолят за такава – малка книжка. Внимавай обаче, защото, ако не те молят за нея, ще я захвърлят. Когато ме молеха за книга в Индия – „давайте, когато ви поискат“, тъй казва Господ – аз им давах първо „Подражание на Христос“ и поради многото препратки, които съдържа, по-късно ме молеха, по своя свободна воля, за Евангелието… Разбираш ли? За петте години,
които прекарах в Индия, никога не съм давала книга, докато не ме помолеха…
Превод: Константин Петров
Из книгата “Майка Гавриила. Аскетика на любовта”, изд. “Омофор” 2015
