За доброволното оттегляне от егото

„Оставихме всичко – работа, приятели, къщи, автомобили, имоти, дипломи. Оставихме всичко и станахме монаси!”

Но какво говорите? Какво оставихте? За какво се гордеете? Защо се държите така сякаш всичко това е било ваше? Господ ви го даде, подари ви всичко.

Тази ваша жертва не ви струваше много. Друго трябва да оставите зад вас. Нещо, което наистина ще ви струва скъпо… Егото – това иска Господ от нас да оставим и тогава ни благославя, тогава действително Му благодарим…

Това да станеш монах, но да носиш егото със себе си, с нищо няма да ти помогне. Но ето как е било при свети Нил Калаврийски. На границата на своята аскеза той се почувствал сломен. Не можел повече. Постът, страданието, бдението го изтощили. Изкушенията не спирали. И в онзи час той разбрал, както сам изповядва: „Немощен съм, нищо не постигнах, нищо не съм…”. Признал своята немощ и недостатъчност. Приел изкушението като свой кръст и го понесъл. Преди искал да се освободи от него. Егоистично, с ропот и оплаквания. Сега го обгърнал и се смирил. Превърнал изкушението в средство за спасение, а не в причина за оплаквания.

И тогава във видение той Го съзрял. Видял Го не заради бденията, постите и страданието, което претърпявал толкова време. Видял Го главно заради чувството за своята недостатъчност; заради доброволното оттегляне от егото си; заради смирението, с което се облякъл. Видял разпнатия кротък Господ на Кръста Му.

При тази гледка преподобният издал вик. Вик, примесен със сълзи: „Господи, помилуй ме и ме благослови!” И съзрял страховита гледка! Видял разпнатия Спасител да протяга ръката Си от Кръста и да го благославя. Благословил го три пъти с онази ръка, която била прикована с гвоздеи към Кръста, с онази ръка, която била продупчена от злобата на създанията Му…

И тогава той придобил мир.

Каквото и да жертваме заради Христос, то е невъобразимо малко пред Неговата жертва.
Не аскезата сама по себе си, а смирението, което идва чрез нея, е благоугодно Нему. Тогава, когато изначалната нужда от прошка се превръща в дихание на подвижника. Тогава, когато боговидението е виждане на другия. Тогава, когато и ние ще протегнем нашата плът от земята и ще я издигнем на височината на нашия кръст…

* * *

Всяка идея или дело, колкото и да са свещени, колкото и да са благородни, като например любовта към родината, дела на милосърдие или съхраняването на традициите, ако не преодолява границите на земния живот, се превръща в препятствие за човека към вечността. Всяка такава идея е непълна, тя остава затворена единствено в историческото време, без перспектива за нетление и спасение.

Не съществува по-голямо изопачаване (или казано по друг начин – секуларизиране) на мисията на Църквата от това, че нейното слово и принос се определят в рамките на тленността на този свят и тя в нечии възприятия се превръща в патерица на психологическите, материалните и емоционалните потребности на човека.

Наша голяма грешка е, че доближаваме Църквата до система от магически ритуали, които ще ни дадат възможност да се почувстваме добре, да решим злободневните си проблеми, да постигнем земните си цели. Но не това е Църквата.

Църквата означава победа над смъртта, възможност за вечността, премахване на границите, каквито и да са те; с една дума – Сам Христос.

Но ние сякаш съзнателно отказваме да разберем какво ни дава Църквата и какво представлява самата тя. Затова често, докато сме в лоното й, оставаме пленници на мимолетността на този живот, на нашите копнежи и страсти. Самоуспокояваме се, търсейки опори в настоящето и отказвайки да видим вечното. Така нашият църковен живот се потапя в духовен нарцисизъм…

Повечето християни се опитват да бъдат „наред” по отношение на формите и правилата, внушавайки вина на всеки, който не е съумял да спази тази църковна система от правила. Тази тяхна система обаче в крайна сметка вместо да оживотворява човека, го отдалечава от истината, от същността на вярата, от реалното търсене на Бога. Има го правилото, но не и благодатта. Има я религиозността, но не и общението с Бога; съществува усилие за постигане на „съвършенство”, но не и святост. Стремежът за единство между двете – между прилагането на правилата и благодатта на Утешителя – е начинът, по който човекът може да направи този скок от ефимерното във вечното.

Много пъти оставаме във външните форми, защото е по-лесно да заглушим духовното си безпокойство чрез постигането на нравствени образци на живот, като при това в нас се настанява чувството на самодоволство – че сме постигнали нещо значимо.

Нашата нездрава, дори греховна „способност“, е да забравяме вечността, затова и се опитваме да обърнем Църквата в нещо земно, в организация с благочестиви членове, в система за земен успех, в общност от добри хора. Но това не е Църквата.

Трябва да разберем, че Църквата не съществува като предложение за „добър живот и добра смърт”, а като живот, в чийто център стои Христос.

Църквата преобразява човека, кръщава го в Божията благодат. Човекът се охристовява. И това става, когато той съблече дрехата на греховете си и когато се отрече от разбирането на добродетелите си като лично постижение. Спасението не е нашето усилие, а Божи дар.

Както в светото Причастие приемаме Тялото и Кръвта Христови, а не хляб и вино, така и целият ни живот става божествена кинония (общение) – в светата Литургия, в която се свещенодейства самият ни живот; всекидневието ни става непрекъснато приемане на благодатта, забравяме за земното и духовната ни борба придобива автентично съдържание, защото се освобождава от логиката на отплатата. Вече не търся Бога интелектуално и схоластично или дори богословски, а като пряк участник в живота на Църквата, насищайки се в Църквата от връзката ми с другите и с Бога – в пълнотата на думите „да бъдат всички едно”. Всичко друго извън това е псевдоживот, който е съюзник със смъртта.

* * *

Много се радвам на хора, които са откровени в изповедта. Чувстват своя грях и без оправдания го изповядват. „Отче, такъв съм, направих това” – и там слагат точка, без „ама”, без „не го исках…”, без „увлякох се, защото…”.

Тези хора, колкото и дълбоко да са вкусили мрака на греха, преживяват свободата на прошката, облекчаване от страстите, светлината на божественото приемане. Падат като хора, но не оправдават падението си. Направих това, но воювам с него, отричам се от него, покайвам се за него.

В скорошна изповед един такъв човек, след като изповяда свое голямо падение, ми каза: „Страст е, отче, знам, че ужасно съгреших… но не знам дали мога в бъдеще да не падна. Опитвам се, но не знам дали ще мога. Нуждая се от молитвите ви…”. В тези думи видях един човек, който не живее в лъжливи чувства, не се самозаблуждава.

Важно е да знаем кои сме, важно е да застанем и да видим ясно нашите немощи, защото само когато ги проумеем и приемем, чрез Божията благодат можем да ги изцелим. Много пъти казваме, че „не съм такъв, просто се увлякох” или си намираме други оправдания. Докато не приемеш, че си болен, няма да поискаш да се изцелиш.

Прями хора иска Христос, които не се боят, не отричат, не оправдават своя грях, безсилие, немощ, а я откриват и полагат в нозете на Господа.

В крайна сметка добрите хора съгрешават, но и се покайват истинно…

* * *

Ти дойде и ми каза, че твоята цел е… просто денят да свърши. Денят, който току-що започна. Но това е затвор. Задушаване. Плен. Следваш познати правила, чрез които искаш този нов ден да приключи възможно най-безболезнено, защото не очакваш нещо добро от него, просто се надяваш да не стане по-лош.

Твоята болка, проблеми, безпокойства те надвиха. Ти се остави на стихията на скръбта, затова и престана да се надяваш, престана да вярваш. Просто продължаваш да съществуваш, нищо повече. И страдаш. Искаш да спре това мъчение, но не правиш нищо съществено, за да го преодолееш. Хленчиш, правиш си сметките и се разочароваш. Изгубваш се в мрачните мисли, които не те оставят на мира и така се чувстваш душевно смазан. Нямаш желание за нищо, докато сърцето ти дълбоко жадува за живот.

Измори се, казваш. Ако си се уморил – отмори, но не зарязвай всичко. Зарязването не е решение. Не е решение да оставяш дните си без живот.

Всичко това, което дойде в живота ти, го формира. Не го отхвърляй! Решението идва, когато го приемем. Тогава можем да се отнесем правилно към всички тези въпроси, които ни задавят. Приемането ще донесе мир в теб и навярно и решение. Ако отказваш да го приемеш, тогава единственото, което постигаш, е да страдаш и да увеличаваш проблема. Не се прави, че не виждаш. За да преодолееш едно състояние, е нужно да го погледнеш очи в очи, вместо да се опитваш да го прогониш от теб по някакъв магически начин.

Поеми твоя дял от отговорността! Не я прехвърляй върху другите или върху обстоятелствата. Малко или много ти си си виновен за това, което ти се случва. И ако не си виновен точно за това, знай, че си виновен за нещо друго. „В едно грешим, а за друго биваме наказвани”, гласи една мъдрост.

И ако имаш нужда от помощ – не се колебай да дойдеш и да кажеш на духовника си; не се колебай да се помолиш, не се колебай да поговориш с някой приятел, за когото знаеш, че ще те чуе. Във всеки случай открехни себе си за другите. Всичко в живота ни се превръща в смърт, щом се затваряме в черупката на егото си.

Кръстът ти ще стане възкресение само когато го прегърнеш. И това ще стане само когато в сърцето ти дойде смирението на покаянието, и то ще ти даде отново живот и радост вместо пустотата, която чувстваш отвътре.

И ако всичко това ти звучи само като теория, спри да го четеш. Просто излез навън, разходи се с бавна крачка… И докато се разхождаш, имай в ума си Бога, дори в разходката ти. Защото само Той ще те освободи от твоя ад, защото само Той може да те накара да видиш живота по друг начин, да видиш живота без „липси”, в неговата пълнота.

* * *

Чувстваме се онеправдани. Все искаме от другите постоянно да потвърждават усилието ни да служим на добродетелта. Особено в лоното на Църквата могат да се видят хора, които живеят в доволство от личната си религиозност, обявявайки себе си за „добродетелни и смирени”. Когато обаче някой не признае „добродетелността” им, те се огорчават. Натъжават се, сърцето им бива смазано от „несправедливите” хора.

За съжаление, това явление се забелязва още по-ясно при нас, клириците. Някои от нас мислят, че Църквата ни дължи почести и слава. Мислим, че правим „услуга” на Църквата и я обслужваме. Тъкмо обратното е, братя мои. Ние дължим всичко на Църквата. И казвам това, защото някои от нас – особено сред безбрачните клирици – поради това, че са извършили някое добро енорийско дело, имат университетски дипломи или са написали книги, смятат, че Църквата трябва да ги направи епископи! Тоест подхождат към архиерейския сан като към награда, а не като към дякония, към която всеки духовник е призван – да я върши с дух на смирение и готовност за саможертва. И това показва, че сърцето на тези духовници не иска Христос, а Христовите съкровища; не иска кръст, а слава, не копнее за служение, а за удобство, не търси смирение, а власт.

Същото може да стане и с мирянина, на когото му липсва автентично църковно съзнание, но има в изобилие себелюбива религиозност. Той претендира за първите места в храмовете, в църковните настоятелства, на аналоя и т. н. С други думи, иска да бъде „фактор”!

Ако даваме нещо в Църквата, това е благодарност за дара, който вече сме приели от Църквата, тоест от Христос. Приели сме най-висшия дар да бъдем нейни членове, членове на Тялото Христово. Това обаче явно не ни удовлетворява и затова започваме да търсим „църковно-институционални звания”.

Ако Църквата чрез Св. Синод те почете – хубаво, или чрез местния епископ ти отдаде някаква чест – добре. Но едно е да помагаш на Църквата от любов към Христос, а друго да правиш това, търсейки отплата, за да удовлетвориш егото си.

Понякога правиш следното: ако не мине номерът с твоето дарение, тогава започваш с „алхимиите“ – с клеветите и интригите, за да стане твоята воля, да бъдеш изтъкнат, почетен, признат! И всичко това – под флага на твоята „грижа“ за Църквата.

Нима да бъдеш част от Тялото Христово е малка чест за теб?! Тежко и горко, ако бъбрекът искаше награда от другите членове на тялото, понеже работи добре; тежко и горко, ако окото искаше от стомаха да му казва постоянно „браво” и да му оказва чест.

За съжаление, макар и толкова години в Църквата, мнозина от нас не искат да разберат, че тя не е мястото, в което ще бъдат прославени, а където ще бъдат разпнати, където ще заличат себе си заради другите.

Този червей на трепетно очакване да бъдем възнаградени е свойство на егоизма ни. Егоизъм, който нерядко стига дотам да прави от Христос (и Неговата Църква) наш длъжник.

* * *

Каквото и да ти е сторил някой, колкото и за оскърбително да го смяташ, помисли, че той не те е разпнал! Припомни си Христос, Който претърпя и понесе най-голямото оскърбление.

Не идвай на изповед, за да се оплакваш от другите. Искаш оправдание? Със сигурност ще го намериш в хората, които искат да се разбират добре с теб, а не в тези, които те обичат истински. Защото този, който те обича истински, иска твоето спасение, което идва чрез смирението и не храни егоизма ти.

И когато ти казвам това, веднага ми отговаряш, че не искаш оправдание, а просто споменаваш за обидата или несправедливостта, която са ти нанесли. Ами тогава защо я споменаваш? Защо споменаваш неправдата, която си претърпял? И не искаш да признаеш, че „случайното“ споменаване е заради неистовото ти настояване да бъдеш оправдан.

Ако не търсеше оправдание, нямаше да го споменеш. Нямаше да споменеш, че свекърва ти е непоносима, а щеше да кажеш, че нямаш любов и търпение към нея. И щеше да сложиш точка. Нямаше да споменеш, че детето ти е проблемно и не слуша, а щеше да признаеш, че навярно някъде бъркаш като родител и методът ти на възпитание се е провалил. Нямаше да споменеш, че съпругът или съпругата ти има абсурдни претенции, а щеше да признаеш, че не ти достига жертвен дух и не успяваш да погледнеш на брака като на възможност за аскеза, а не за комфорт.

Навярно ще разбереш и ще се съгласиш, защото си благонамерен, но тръгвайки си от изповедта, отново ще започнеш да претендираш за непогрешимост. Защото си съгласен с това, което казахме, но не искаш да го приложиш. Разбираш, че това иска Христос, но настояваш на твоето. И това е някаква духовна шизофрения. Твоето „да” е едновременно „да и не”. Така обаче не можеш да вървиш напред.

Ако идваш на изповед, за да намериш утеха за нараненото си его, не пристъпваш правилно. На изповед идвай с решителност да умъртвиш егоизма си, а не да го възкресиш. Само тогава духовникът може да ти помогне реално. Само тогава Бог може да действа в живота ти. Само тогава ще намериш истински мир. Защото повечето от нашите проблеми се появяват поради собствената ни непримиримост.

Правим от мухата слон и коренът на този подтик е нашият егоизъм. Един смръщен поглед от съседа правим на въпрос, една шега от страна на някой приятел разглеждаме като намек, който анализираме дни наред. Цялото това състояние е толкова изтощително и изтерзаващо. И то е изцяло наше творение, наша „заслуга“ – мъчително терзание от помисли, което поражда душевно отпадане, но най-вече духовно.

Дори и сълзи проливаме поради нашия наранен егоизъм – че не ни признават, не ни приемат, не ни почитат, не копнеят за нас или не ни обичат. Но нито една сълза за живота, който губим. Нито една сълза за рая, който продаваме за една глътка тление.

 

Превод: Константин Константинов