За радостта от Възкресението и смиреномъдрието
„Воскресения ден, просветимся, людие, Пасха, Господня Пасха!”
Христос ни удостои и тази година да отпразнуваме големия и пресветъл празник на Неговото божествено Възкресение. „Пасха, Господня Пасха”. „Пасха” означава „преминаване”. Човешкият род получил благодат, благословение от Бога, да се възкачи от земята на небето, да премине чрез временната смърт в безсмъртния живот.
Христос ни е помилвал безкрайно много, съжалил ни е и е слязъл на нашата земя, за да ни издигне на небето. Всяка година празнуваме светата Пасха. Всички я очакваме с голям трепет, за да изпитаме тази особена радост, да почувстваме светлината на божественото Възкресение в душата ни, да вкусим мъничко от безкрайната радост на небесната Пасха, да видим малко светлина от онази, която просветлява другия свят, да почувстваме мъничко радост от вечната радост, която изпитват горе на небето душите, които са се удостоили със спасение и вече празнуват вечната Пасха – онази Пасха, която никога няма край.
За да почувстваме, да изпитаме действително Пасхата, за да видим истински светлината на божественото Възкресение, трябва да очистим чувствата си от всяко страстно движение; „очистим чувствия и узрим неприступним светом Воскресения”, казва песнопевецът. Ако нашето сърце не се е очистило, не се е освободило от отвратителния егоизъм, от високомерното разположение на душата, ако в сърцето ни не се е поселило Христовото смирение, то духовните ни очи не виждат и сърцето ни не чувства светлината на Възкресението. Христос ни е показал пътя на очистването – „поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си” (Мат. 11:29). Ако не смирим помисъла си, ако не преклоним глава и не повярваме твърдо, че сме нищо и ако всеки от нас не мисли, че е последният човек, най-грешният, този, който ще отиде в мъката, няма да може да изпита особената радост от светото Възкресение и да празнува тайнствено и неизразимо в сърцето си Христовата Пасха. „Всеки горделив по сърце е гнусота пред Господа” (Притч. 16:5)”, „а на смирени дава благодат” (Як. 4:6). Бог чува молитвата на смирения. Особено сърцето се очиства единствено със смирение. Всяка добродетел, усилие, насилване има за цел очистването на сърцето. А смирението е най-ефикасното лекарство. Христос „наклони небесата и слезе” (срв. Пс. 143:5); слезе, наклони се, смири се, дойде при нас като човек, а беше Богочовек – Бог и човек. Христос „наклони небесата и слезе”. Ние, хората и аз пръв, не прекланяме шията си пред Господа, не смиряваме помисъла си. Жива е в нас още гордостта. Подвизаваме се, за да преодолеем това страшно разположение и въпреки това там, където си мислим, че имаме смирение, след малко усещаме пак да се развива гордостта, защото нещо сме почувствали в молитвата си, казали сме нещо добро, нещо сме направили – и ето, жилото на гордостта и славолюбието ни боде и ни кара да се надуваме, че нещо сме постигнали.
Някой си брат бил нападан от горделиви помисли. Отишъл при един голям старец и му казал: „Отче, чувствам, че в мен се развива горделив дух; боря се с него, но не мога да го надвия. Какво да сторя?” Старецът му отговорил: „Чедо, ти ли си сътворил небето и земята?” – „Не, отче, опазил ме Бог”. – „Този, Който е сътворил небето и земята, създал духовния свят на ангелите и небесното царство, Този, Който със словото Си е произвел от небитие цялата Вселена, е казал, че е кротък и смирен, а ти, глината, пръстта, грешният, страстният, се възгордяваш и си мислиш че нещо правиш? Христос се навел и умил нозете на учениците Си, претърпял подигравки, хули и насмешки от толкова хора и гол на кръста умрял поради любовта Си към нас – Този, Който е могъл с едно движение да върне всичко в небитието; дотолкова се смирил, че не проговорил нито дума, не отворил устата Си, а ние хората надигаме глава и вярваме, че сме нещо?” Когато братът чул тези мъдри разсъждения, се смирил и се върнал в килията си, получавайки голяма полза.
Умът на човека се осквернява лесно и се очиства лесно; сърцето трудно се очиства и трудно се осквернява. Сърцето е отрупано с корените на злобата – всички страсти се коренят в него. Затова всички ние изпитваме болка, когато Бог, Който желае спасението на човека и мрази смъртта на човешката душа, се опитва понякога с една духовна пинсета да хване един по един тези корени и да ги изскубне, така че сърцето, освободено от това състояние на омраза, да почувства възкресенската радост и да види с духовните си очи светлината на божественото Възкресение. Изкушенията, скърбите, притесненията, които ни сполетяват – било от страна на дявола, било от наши братя, или от света, който носим в себе си – всички те са лекарства, които благият Бог ни изпраща промислително, за да си възвърнем загубеното духовно здраве. А духовното здраве е безстрастието, светостта, истинското здраве – онова, което ще продължи да съществува и в другия свят.
Как да разберем дали имаме егоизъм? Когато някой брат ти каже някоя остра дума или когато старецът, духовният отец, този, който е избран от Бога да те обучава да придобиеш безстрастие, отправи упрек, направи забележка и почувстваш в себе си смущение, безпокойство, угнетеност, вълнение, тревога, гняв – според силата на смущението можеш да узнаеш размерите на егоизма, който имаш. Когато човек е смирен, приема лошата дума, упрека или забележката. Ако в себе си няма сили да се зарадва, че се е удостоил да получи това лекарство или да осъзнае по-скоро доколко има егоизъм, поне да се подвизава за това.
В онези славни години на разцвет на древното монашеството, скитските отци решили да изпитат дали авва Моисей Мурин (етиопянин) притежава смирение и кротост и в каква степен. Един ден, когато авва Мойсей влязъл в олтара, за да облече одеждите си (понеже бил удостоен със свещенство), те му рекли: „Какво търсиш тук, чернокож негър? Не си достоен да влизаш вътре. Хайде, навън!”. Авва Мойсей си замълчал и излязъл от олтара. След няколко дни го подложили на второ изпитание. При първото той си премълчал, задушил в себе си негодуванието. При второто се почувствал освободен и дори укорявал себе си, казвайки си: „Действително съм черен – и телом, и духом; недостоен съм за свещенството, недостоен съм да влизам и в олтара. Прави са отците”. Отците го чакали отвън и когато той излязъл, го попитали: „Авва, не се ли смути, когато ти казахме това и това”. – „Да, отци, първият път почувствах смущение и негодувание, но ги задуших в себе си. При втория път не усетих вълнение. Бог помогна и почувствах съвършено спокойствие; осъдих себе си и видях, че съм точно такъв, какъвто ме нарекохте”.
Отците казват, че при първия случай имаме негневливост, а при втория – кротост. Когато в такива случаи виждаме, че вътре в нас сърцето и душата ни се бунтуват, трябва да разберем, че имаме егоизъм. И не само да разберем, но и да положим усилия, с молитва към Бога, да получим сила да се справим с егоизма, да задушим надигането на гордостта, имайки за образец Самия Христа – „поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце” (Мат. 11:29).
На всяка цена да разберем, че лека-полека трябва да видим егоизма в себе си и когато ни се отправят упреци и забележки, да бъдем готови да се сражаваме, т.е. да укоряваме себе си, да поемаме вината върху себе си, да оправдаваме човека, който ни е отправил упрека или обвинението и да благодарим на Бога, че ни дава тази възможност да се очистим. Като се подвизаваме така, с Божията благодат сърцето ни постепенно ще се освобождава, корените на омразата ще се изкореняват и ще стигнем до състояние на духовно здраве, за да почувстваме онези неща, които имат връзка с отвъдния свят и да можем да видим тогава светлината на божественото Възкресение. Тази светлина съществува: „като видяхме Христовото възкресение”. Казваме това, изповядваме го, но чувстваме ли го? Виждаме ли го? Не. Поне аз, не. Кога ще го видим? Когато се удостоим да се очистим.
Нека, въоръжени с молитвата, се подвизаваме срещу егоизма. Молитвата „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме” да не спира, по възможност, денем и нощем. Когато от тялото отсъства душата, то се вмирисва, червясва, изгнива, става огнище на зарази; така и когато от душата отсъства молитвата, с нея се случва същото.
Винаги да имаме пред очи това как да съкрушим, да убием този звяр в себе си – егоизма. И освен това, нека се молим, за да облагоухаем Божия храм – човешкото сърце, душа и тяло. С тяло и душа нека прославяме Светия Бог. Нужна е борба и първата и основна борба трябва да водим ние, по-старшите; ние трябва да даваме добър пример на останалите, за да се подвизават и те, така че всички заедно, цялото братство, да се удостоим да празнуваме в другия свят, във вечния живот, в горния Йерусалим, в непристъпната светлина, вечно и нескончаемо, Пасхата на нашето спасение; Пасхата, която ни е удостоила да се избавим от мъката. Но не само да се избавим, а и да живеем в безграничната Божия радост – там, където кръжат и предстоят Ангелите и възпяват Троичния Бог със славословия и химни во веки. Амин!
Превод от гръцки: Алексей Стамболов
Текстът е от беседа в манастира Филотей, Света Гора. Преводът е направен от аудио запис; публикува се с известни съкращения. Бел. прев.
Старецът Ефрем – архимандрит Ефрем, проигумен Филотейски – е роден през 1928 г. Духовно чедо на големия атонски подвижник на нашето съвремие, Йосиф Исихаст (+1959 г.). 19-годишен постъпва в братството на стареца Йосиф в скита „Малката света Анна” и остава там до неговата блажена кончина. Известно време се подвизава сам, но скоро при него започват да се стичат боголюбиви души, търсещи спасение в уединение и молитва. Когато братството на о. Ефрем се разраства, то се премества в келията „Св. Артемий”, в централната част на Атон. Оттам, през 1973 г., е поканен за игумен на Филотейския монастир, където по това време били останали само неколцина възрастни монаси. Впоследствие, монаси от братството на о. Ефрем „обновяват” още 4 атонски обители – монастирите Каракал, Ксиропотам и Констамонит и скита „Св. Андрей”.
От началото на 80-те години старецът Ефрем започва сериозна мисионерска дейност в САЩ и Канада, в резултат от която на Американския континент възникват 19 (!) православни монастири. През 1990 г. се оттегля окончателно от игуменското място във Филотей. Понастоящем живее в най-големия от създадените от него, с Божия помощ, обители – лаврата „Св. Антоний” в Аризона, САЩ.
