Изповедта в светогорската традиция
Много хора ме молят да разкажа за тайнството Изповед и поне малко за това какво е Църквата, какво е Православието.
Православието е терапевтична наука
Православието е терапевтична наука, наука за лечение на душата, а Църквата е пазителка на тази терапевтична наука, която се прилага в Църквата в съработничество между човека и Бога.
Това, което трябва да знаем, е, че човек не може да се излекува сам. Защо? Защото човек сам по себе си не знае към каква цел трябва да се стреми. Главното следствие на духовните болести е нарушеното зрение на ума, помрачението на ума. А за да знаеш към какво трябва да се стремиш и как можеш да се излекуваш, трябва да имаш светъл ум и мироглед на обожен човек.
Човек се лекува в Църквата
Но понеже всички ние сме паднали хора, всички сме синове Адамови и затова всички сме се отдалечили от обожения човек, вече не знаем към какво да се стремим и как да се излекуваме. Ето защо Бог е създал Своята Църква, в която с помощта на хора, вече съединили се с него, Той лекува останалите, лекува всички нас, които следваме този терапевтичен метод, тази рецепта за излекуване на човешката личност.
Така че, братя, Божиите заповеди – това не е команда на началник към подчинен. Божиите заповеди са обръщение на един велик Лекар и Отец към Неговите любими чеда, които са болни.
Църковните терапевти
Онези, посредством които се прилага най-вече този терапевтичен метод за лекуване на човешката личност, са свещениците и хората, доближили се до Бога. От една страна, това са свещениците, институционалният аспект на Църквата, а от друга – това е аспектът на благодатта, хората със свят живот, притежаващи лична благодат, тоест онези, комуто тази наука за лечение на човешките души е открита непосредствено от Бога.
Свещениците, по силата на своята хиротония, могат да осъществяват това лечение преди всичко чрез тайнствата на Църквата, а също и чрез духовните пастирски грижи, докато хората със свят живот лекуват душите със силата на благодатта, с онези духовни дарби, които са придобили, и с онези знания, които са натрупали.
Да си потърсим духовник (терапевт)
И тъй, много важно е да знаем, че ние сами трябва да потърсим терапевт, трябва да потърсим лекар за нашата душа, способен да излекува духовните ни болести. Както при лечението на тялото ние търсим лекар – подходящ, притежаващ съответната специална подготовка за лечението на телесните ни болести, така и за лечението на душата трябва да потърсим подходящ за нас терапевт, а това е духовникът, когото трябва да намерим.
Благодатта на развързването на греховете
Вече говорихме, че от институционална гледна точка духовниците притежават от Бога тази благодат да връзват и да развързват, тоест да ни лекуват. Сега да погледнем това в аспекта на благодатта и да кажем, че е много важно да се срещаме често с духовника си. Подобно на семейния ни лекар, който ни наблюдава, или трябва да ни наблюдава постоянно и е необходимо да вижда всеки път нашите анализи, така и духовният ни лекар трябва да вижда духовната ни еволюция във времето.
Поддържайте тясна връзка с духовника
Затова е много важно духовникът да бъде наблизо. Разбира се, най-добре е, когато той е наблизо пространствено, за да можем да ходим при него, да поддържаме лични отношения, но днес това може да се прави и с помощта на съвременните технологии.
И все пак, подчертавам това още веднъж, най-добре е да общуваме с него очи в очи. Ако е невъзможно поради обстоятелства, свързани с времето, пандемията и разстоянията, няма нищо лошо в това да общуваме чрез съвременните начини. При всички случаи е много важно да се стараем контактите с духовника да не стават редки.
Светите отци и изповедта
Трябва да знаете, че много светци – св. Йоан Лествичник, св. Паисий Величковски, а да не говорим за Теодор Студит (и такава е традицията на светите отци дори и до днес, до св. Йосиф Исихаст) – говорят за необходимостта от всекидневна изповед. И в манастирите, тази елитна духовна среда, хората са се изповядвали всеки ден.
Св. Атанасий Атонски, почитан като „патриархът на Света Гора“, не е притежавал голямо богословско образование, не е оставил след себе си съчинения и приживе не е извършил изобилие от необикновени чудеса. Но това, което е отличавало св. Атанасий Атонски (и по тази причина го наричат „патриарх на Света Гора“), е, че той, първо, е служел като личен пример за монасите, винаги е бил сред своите ученици, и, второ, че се е изповядвал всеки ден.
Благодатната сила и институционалната сила на духовника
И въпреки че е бил обикновен монах, тоест е притежавал само лична благодат, въпреки че не е имал институционална власт, защото не е бил свещеник, той не е позволявал монасите да разкриват помислите си на друг човек освен на него.
Разбира се, това не се практикува в света, но в монашеска среда се среща често. И св. Йосиф Исихаст също не е бил свещеник, бил е обикновен монах, но по силата на духовните си дарби е изслушвал помислите на другите и ги е поправял всеки ден.
Ако в случая със св. Йосиф Исихаст това е било относително лесно, защото той е имал само няколко ученика, то в случая със св. Атанасий е ставало дума за 120-150 монаси. И за да изслушваш всекиго всеки ден, е трябвало да притежаваш феноменална подготовка, колосална и от страна на светеца, и от страна на учениците, които, свикнали да се изповядват всеки ден, са говорели кратко и по същество: така, така, така и така.
Изповедта: колко често?
В света, разбира се, е трудно да се изповядваме всеки ден. Ние това не го и изискваме, но поне веднъж в седмицата или най-рядко веднъж на две седмици, в краен случай – веднъж в месеца. Но не и 4 пъти в годината, братя! Това е много, много рядко. Това вече не е духовен прогрес, не е терапевтика. Така ние почти цяла година оставаме без духовно обгрижване и от това не може да произлезе нищо добро.
Трябва да сме в постоянен духовен контакт с духовника и повече от всичко да се стараем да не изгубим връзката си с него, за да не се трупат греховете ни, за да не забравим нещо, за да не ни терзае, тежи, измъчва нищо. Ако ли пък се изповядваме рядко, то тогава ще трябва да разкажем наведнъж цял куп неща. И с това и духовника ще натоварим, и сами ще се изморим, и на онези, които чакат след нас реда си, за да се изповядат, ще досадим.
Как да се изповядваме?
По време на изповед, братя, трябва да сме кратки и точни. Не трябва да започваме с това, че, така и така, „роден съм през еди-коя си година през есента“, и да излагаме цялата си биография, историята на целия си живот. Не трябва така, братя, не са нужни тези излишни подробности. Подробности изобщо не са нужни, защото така губим време и сами се изгубваме в дреболиите. Освен това, особено ако става дума за плътски грехове, ние не трябва да посочваме подробности, защото с това можем да въведем в изкушение и самия духовник, та нали той също е човек, не е ли така? Затова да говорим кратко и ясно.
Можете дори да си запишете нещата на лист хартия по точки: „Какви лоши неща съм сторил“ (1, 2, 3, 4, 5); „Какви добри неща съм извършил“ (1, 2, 3, 4, 5). Това е полезно, ако духовникът е наистина опитен. И нека да му кажем също и за добрините, които смятаме, че сме извършили, за да може духовникът да ни каже: „Да, това наистина е добро, това го засили, а това го остави“, за да знае той, да има цялостна представа за нашия живот, за нашия духовен път.
Съветите и изповедта
По време на изповед ние, разбира се, можем да помолим за съвет, и това е добре – да молим за житейски съвети, но все пак да се пазим и да не прекаляваме. Духовникът не трябва да се пита каква кола да купим, какво название да дадем на фирмата си и т.н. Казвам ви това, защото знам, че по тази причина са ставали недоразумения. Ако имаме представа за жизнения опит на духовника и неговите експертни познания в определена област, то можем да му зададем въпрос, засягащ тази област. Но това не означава, че сме обвързани с духовно задължение, ако духовникът ни каже, че трябва да купим колата X, Y или Z.
Да различаваме духовното и житейското
Разбирате ли ме? Едно е духовното в живота ни, а друго е житейското, всекидневното. Защото в семейството могат да възникнат сериозни драми от това, че, видите ли на̀, „духовникът ми каза да направя това и това“.
Тук трябва много да внимаваме! В духовните проблеми преимущество се дава на духовника. А в семейните проблеми първенство държи съпругът (съпругата). Така че гледайте да намерите общ език помежду си. Вашият дом не е манастир. Никога не е имало чин „посвещаване в мирянство“, подобно на посвещаването в монашество, вследствие на който миряните да предават цялата си свобода в ръцете на духовника.
Духовникът и миряните
Огромната разлика между миряните и монасите е в това, че миряните могат да се изповядват при който си поискат духовник. И ако миряните виждат, че се е появил проблем, който техният семеен духовник не може да реши, то те дори без негово благословение могат да отидат при друг авва, при по-опитен духовен отец.
Както и при лекарите, когато се появява някакъв сериозен проблем – със стомаха, с очите и т.н. – и семейният лекар не може да го реши, ние отиваме при ортопед, отоларинголог, гастроентеролог и т.н., тоест при лекар специалист. Но това не означава, че зарязваме нашия семеен лекар или пък че трябва да получим позволение от семейния лекар, за да отидем при съответния специалист.
Същото е и в духовния живот. Когато виждаме, че духовникът не може да реши някакъв наш проблем, ние отиваме и питаме друг отец: „Отче, какво да правя с този проблем?“
И, отново, ако виждаме, че семейният ни лекар, тоест семейният духовник, не решава навреме нито един наш проблем и особено ако ни докарва до отчаяние, то в такъв случай е налице огромен проблем. Тогава трябва да сменим духовника, да си намерим друг терапевт, който да ни вдъхновява, да ни насочва напред и да може с Божията помощ да лекува своевременно нашите страсти.
Какво и как да изповядваме?
Колкото за страстите, то много важно е, братя, да не изповядваме всеки помисъл, който ни идва в главата. Разбира се, това би било прекрасно, но, както вече казахме, е невъзможно, особено в света, поради цял ред причини: липса на време и така нататък. Братя, ние изповядваме онези грехове, които упорито се повтарят, онези помисли, които натрапчиво идват при нас. Тях трябва да изповядваме.
Да допуснем, че в момента аз стоя на противоположния склон на планина Атон, където няколкостотин метра по-надолу има долина. И ако чуя, че там, долу, някой нещо ми вика и ме ругае, аз няма да придам значение на това, ще си вървя по пътя. Ако ли пък видя, че той се е качил тук, наблизо, и чувам, че продължава да ме хули, ще хвърля един поглед в тази посока и толкова. Но ако видя, че идва към мен и иска да ми се нахвърли, то тогава трябва да повикам полиция.
И ще кажа на духовника за това, когато помисълът пристъпи към мен, започне да ме тормози и аз не мога да го надвия. Ние не преразказваме множеството помисли и хаотични движения на ума. Разкриваме онези помисли, които упорстват. Това го казвам не аз. Това го е казал Варсануфий Велики.
И така, трябва да сме много внимателни към това, което изповядваме, подробности тук не са нужни и вие сами не си припомняйте подробностите, особено ако става дума за плътски грехове, защото те оскверняват ума, ако ги възпроизвеждаме в детайли.
Не се срамувайте от изповедта!
Колкото за тези плътски грехове, пък и за другите също, не се срамувайте да ги изповядате! Това е много важно! И тук се обръщам преди всичко към прекрасния пол. Да ви кажа ли какви неща съм чувал? Наслушал съм се на какво ли не. На всичко съм се наслушал! Така че вие никого и с нищо няма да учудите. Е добре, в момента не знам къде точно сте сложили бомба, кого сте убили и така нататък, но, братя, повярвайте ми: вие никого с нищо няма да учудите!
Духовникът няма да ви гледа накриво. Та нали обикновено се появяват, особено при дамите, такива опасения: „Ау, как ли ще ме гледа след това?“ Спокойно, никак няма да те гледа!
Личното покаяние и Божията благодат
Духовникът ще бъде трогнат от твоето разкаяние – ето какво ще стане, и Божията благодат ще го просвети да ти каже слово от Бога.
Защото изповедта не е процес на информиране на някой за нещо. Изповедта е един във висша степен духовен акт, по време на който духовникът бива просветен от благодатта, която ти привличаш към себе си и към него с твоето разкаяние, отричане от греха, отхвърляне на греха, и тогава той, впечатлен и трогнат от това, изпълнен с любов, изпълнен с Божия благодат, която е любов към теб, ще ти каже от Бога какво правиш.
Вие никому нищо ново няма да съобщите, както вече казахме. И тъй, да не бъде за вас проблем това: „Леле, ама какво ще стане, след като чуе какво съм направила?“ Ти нищо не си направила. Добре де, направила си нещо, и това се е превърнало в твоя болка, в твоя кървяща рана, в твой проблем, но, братя, от Адам до нас няма нищо ново под слънцето.
Постът и изповедта
Подготовката за изповед. Братя, изобщо не е нужно да постите! Казвам това, защото по тази причина са се случвали сериозни драми. Идваха хора тук, на Света Гора, и искаха да се изповядат, имаха огромни проблеми, но понеже бяха забравили да постят преди това, така и не се изповядаха.
А всъщност не е и нужно. Трябва да знаете, че човек може да се изповяда абсолютно по всяко време през деня и нощта и трябва да бъде готов да разкрие сърцето си всяка една минута, а свещеникът е длъжен да му отвори вратата си абсолютно във всеки един момент. Ние, разбира се, няма да злоупотребяваме с това и няма да се явим в 12 часа през нощта при свещеника, няма да чукаме на вратата му и да се държим нахално и безсърдечно, разбира се.
Кога да се изповядваме?
Но ние абсолютно във всеки един момент можем да отидем и да се изповядаме. Единствената подготовка, която е добре да се направи, пък дори и тя не е задължителна, е да се помолим кратичко преди изповедта: „Господи, помогни ми той да ми каже слово от Бога, а пък аз да изкажа каквото имам на сърце“. Кратичко, дълги слова не са нужни. И второ: ако ни предстои да разкажем на духовника много неща, добре е да запишем предварително тези неща върху лист хартия, за да не отидем при него и там като риба на суша да издаваме само едно „а-а-а“, нали? Защото така се губи време и на опашката се създава напрежение.
И тъй, ако някой иска да запише нещата, които смята да изповяда, това е добре, той може да ги запише и на мобилния си телефон, и навсякъде, няма абсолютно никакви проблеми. По точки, за да не се оплете в подробности и най-главното – за да не забрави нещо!
Да изповядваме само нашите грехове!
Защото в противен случай ще си идем от изповедта с тежко сърце, въпреки че главният ефект на изповедта, това трябва да го знаете, е възкресението, освобождението от тиранията на греха, от тиранията на смъртта. Но при положение, разбира се, че изповядваме своите си грехове, а не чуждите. Защото на изповед често се случва, че идваме и говорим, започваме много смирено и духовно, а след това: „Ами аз побеснях от това, че Х постъпи така и така с мен, той е свиня и мръсник“ – и така нататък. И в действителност се получава, че аз говоря за това, което е направил той, а не за това, което съм направил аз, разбирате ли ме?
Трябва да сме много внимателни, за да не изповядваме делата на другите. Ако е нужно, нека да опишем контекста съвсем накратко, но няма да посочваме име, а ще се съсредоточим върху себе си, върху своите проблеми, защото как тогава свещеникът ще ни чете разрешителната молитва? Той чете молитва да бъдеш развързан от греховете си ти, а не онзи човек, чиито дела си изповядал.
Значението на епитимията
Братя, не се бойте от епитимиите! Знам, вие в света си имате свои проблеми, но при всички случаи трябва да знаете, че епитимията не е условие за прощаване на греховете.
Греховете се прощават в мига, в който свещеникът полага ръка върху главата на изповядващия се и чете известната разрешителна молитва: „…и аз, недостойният йерей…“ Ето, точно в този момент ни се прощават всички грехове, и ако човек умре в следващата секунда, той ще отиде в рая.
Ако е наложена епитимия, то смисълът ѝ е друг – човек вече занапред да не пада. Разбирате ли ме? Епитимията е болка, труд, съразмерни на онова удоволствие, което сме изпитали в момента на извършването на греха, така че човек повече да не пада.
Удоволствието и съразмерната болка
Понеже грехът е преди всичко греховно удоволствие, то по тази причина ни се дава и съразмерна на това болка. Така че равновесието да се възстанови и човек да се освободи от робството на греха. Затова в случая с плътските грехове – грехове, свързани с многобройни удоволствия, духовниците са твърде опитни и дават сериозни епитимии, за да откъснат човека от съответната тирания.
Бог е всепрощаващ
И отново: не мислете, че Бог няма да ви прости! Бог ще ви прости всичко! Стига само да искате да получите прошка.
Ако, въпреки че сме в обятията на Божията любов, ние все пак си оставаме със своите грехове и не искаме да ги изхвърлим, не искаме да се отречем от тях, не искаме да ги изповядаме, то тогава Бог, пак от любов към нас, ни оставя на нашия избор, на собствената ни трагична съдба.
Изповедта – условие за спасение
И тъй, поради тази причина изповедта е главното в делото на човешкото спасение. Психологията не може да освободи човека от греховете му, защото психологията не притежава Божия благодат.
Психологията е само една, извинете ме, дискусия… Да, там се извършва известно разтоварване, но все пак тя си остава на човешко ниво. Психологията не е тайнство. Психологията не подразбира Свето Причастие.
Ако психолозите си сътрудничат с духовниците и след като човек малко се поразтовари при тях, го изпращат при духовник, то това е приемливо, това е добре. Но сама по себе си психологията не може да излекува човека, и ние виждаме, че целият Запад, пълен догоре с психология, е пълен и с нервни болести.
Това по принцип не е възможно, та нали човек се нуждае от Бога, нуждае се от нетварното, нуждае се от любов, и ние хората не можем сами по себе си да решим собственото си уравнение, не можем да си помогнем сами, защото решението се намира извън нас.
Изводи
И тъй, ето какво може да се каже накратко за изповедта и отношението към психологията. И затова трябва да знаем, че е много важно да се изповядваме, и то редовно, поне веднъж на месец, а желателно и веднъж на седмица. А в манастирите може да се стигне и до всекидневна изповед.
Освен че човек се разтоварва по време на изповед, освен че върху него слиза благодат, той получава още и духовно слово от духовника. И тази благодат, която слиза върху него, му дава сили да следва духовното слово, изречено от наставника, и така човек малко по малко се измъква от ямата. И по този начин се излекуваме!
Да ни помогне Благият Бог!
Превод (със съкращения): Андрей Романов
Източник: pravoslavie.ru
