Комплексът на жертвения козел

Често някои съпрузи казват, че се обичат, но срещат големи трудности в любовта, защото любовта е изпитание, тя е голямо училище. За съпрузите помага естествената връзка, естественото привличане между половете; помага това, което единият принася на другия, но любовта винаги е нещо, което трябва да се постигне. Не е достатъчна любовната връзка, тя неусетно може да завърши… с голяма омраза, да се превърне в ненавист. Истинската връзка се дължи единствено на духовни усилия.

Да бъдат едно, както Ние сме едно – за да се постигне това трябва да преминем през определен процес, да тръгнем по път, който е пътят на кръста. Ако не тръгнем по този път, по който трябва да ограничим нашето себелюбие, не можем да разберем какво е любовта, за която говорим. Тоест не можем да разберем онова, за което говори св. ап. Павел, когато казва за Христос: „…понизи Себе Си, като прие образ на раб…“ (Филип 2:7). Бидейки Божи Син, Той понизи Себе си. Това опразване на Аз-а е най-трудното нещо на света. Защо е най-трудното? Първо, защото всички сме ранени – от грешки на нашите родители, от влошени отношения в семейството… и заемаме отбранителна позиция, винаги сме готови да се отбраняваме, казвайки си: „Да не би да си изпатя, евентуално някой да не ми навреди“. Този нарцистичен страх е голям. Това е първата причина.

Втората още по-голяма причина е, че не сме видели Възкресението, не сме почувствали и разбрали тази неустрашимост на безсмъртието. Не сме в такава връзка с Бога, в която истински и от цялото си сърце да Го наричаме Баща. Второто би могло да изцели първото. Въобще хората заслужават изключително много обич и разбиране, защото днес повечето от тях са наранени и то от много посоки. Човек трябва първо да се изцели. Знаете ли колко велико нещо е това изцеление?! Каква свобода носи то?! Да не мразя тези, които са ме наранили, да не ме боли от това, което са ми причинили. Тази свобода е дарена от Светия Дух, това е благодатта на осиновлението, на Кръщението, но тя идва само когато човек все повече принася себе си на Бога. В това тайнствено съгласие между Бога и човека започва изцелението, което е чудно и в което възрастният внезапно става като обичано новородено бебе. Психологията не може да ни донесе това изцеление, в продължение на години чета различни теории на психологията и виждам, че психологическата наука не може да разбере нито нарцисизма в неговата същност, нито защо той съществува, нито пък как да излезем от нарцистичната травма. Ако се запознаете с теориите на някои от най-големите психотерапевти, ще видите, че всички те тръгват от идеята, че в определен момент се е получила травма в човека, която го е направила себелюбив. Тази травма може да идва от раждането, от една деспотична майка, от трудната среда – съгласно различните школи – или от безсилието да научим детето да се утвърждава в живота. Във всеки случай в началото има една травма, която прави човека нещастен и го прави такъв, именно защото той не може да живее в пълнотата на думите „…да бъдат едно“ (Йоан 17:21). Страшно е, че точно това, което се оказва най-трудно да постигнем в живота, е единственото изцеление за човека. Изцеление, в което той открива своя Аз чист, непорочен и… забравен; открива един Аз, който никога не си е представял, че съществува; един Аз, който е неуязвим за злобата на другия. Ако отидете на психотерапевт, което, за разлика от Гърция, в САЩ и във Франция е много популярна практика, коренът на целия проблем, а и на лечението, при всички ще се окаже именно във връзката с другия: да успея да обикна другия и да бъда себе си.

„Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе“ – това е тайната на вечния живот. Човекът да се открие към другия по такъв начин, че да го чувства сякаш той е неговият Аз, това е любовта. Тази любов е единственият начин да изцелим себе си и хората, друг начин не съществува, но тази любов включва кръст, това е вечната ценност на Евангелието. Някои ще кажат: „На практика обаче това не е възможно да стане!“. Днес виждаме масови протести – и ние сме заедно с тези страдащи хора, които се събират, но кой от тях е готов да разпне макар и малка част от себе си заради другите? Да, не разбрахме колко чудотворно и изцелително нещо е това да разпнеш поне част от себе си за ближния, и там, където виждате големи протести, най-лошото, което може да се случи, за съжаление, е да се вдигне някоя революция, да стане преврат, в който всички тези хора, оправдавайки се един друг чрез силата на тълпата, ще се обърнат срещу някой друг, който не е сред тях, сред тълпата, и ще го сметнат за отговорен. С други думи, комплексът на жертвения козел е решението на драмата на себелюбието, на колективното себелюбие. Решението на свят, който вече не може да функционира духовно, да помисли и да каже: „Няма как, не става само един да е направил грешката!“. Не може Третият райх да е създаден само от Хитлер. Третият райх е съществувал в мнозина, в милиони хора и затова е станал реалност.

Именно това съзнание ни липсва днес и неговата липса рискува да продължава да окървавява света. Когато станаха големите кървави революции, например Октомврийската революция през 1917 г., някои помислиха, че проблемът на човечеството е решен. И днес някои мислят, че ако вземем оръжията и премахнем онези, които ние мислим, че трябва да премахнем, в човечеството ще се възцари любов и хармония. Злото обаче е в мене. Аз, който говоря срещу злото, ако не водя тази битка срещу него в мен самия, не мога да се изцеля и не мога да разбера изцелените. Тогава си мисля, че изцелението е лъжа, именно защото аз самият не съм тръгнал към него.

Проблемът е много голям, през следващите години цялото човечество ще бъде изпитано именно върху тези думи: да бъдат всички едно. Това ще бъде критерият, който ще реши какво е истинно и лъжливо в този свят. Това ще бъде критерият, който ще съди всички нас във времето, но и още днес – в настоящето. Ако мога да поема съответната отговорност, и обикновено тя е голяма, веднага се решава много голяма част от проблема и вече мога да покажа на другите как да решат проблема с тяхната отговорност. Това, че днес никой не поема отговорност, е доказателство за факта, че сме духовно болни. Но някои тук ще възразят: „Един има по-голяма отговорност от друг„. Да, но за да намериш съответния дял от отговорността на другия, трябва да започнеш от твоя дял, защото в противен случай просто ще проектираш цялото зло върху другия и по този начин вместо да унищожиш, ще продължиш злото. Нима не постъпваме точно така в отношенията помежду ни? Единият прехвърля цялото зло върху другия и така ситуацията остава безизходна. Със сигурност някой е по-виновен от другия, но това да поразяваш другия с натрапчивото: „Виновен си! Виновен си! Виновен си!“ по парадоксален начин увеличава, а не намалява злото. Ти си този, който трябва да се покае, ти трябва да се промениш и да се преобразиш. Има начин и другият да се преобрази, но духовната промяна трябва да започне от мен. Затова, ако нашите революции, бунтове и протести носят в себе си елементите на себепознание, отговорност и съотговорност, тогава ще вървим в добра посока, но не и когато прехвърляме злото към личността на другия. Да бъдат едно… Това кръстно премахване на себелюбието е единственият отговор на човешкия проблем в този живот и във вечността.

А сега ида при Тебе и казвам това в света, за да имат в себе си Моята радост пълна. (Йоан 17:13)

Ето радостта – ако не говорим за нея, всичко, което говорихме досега, би било недостатъчно. Радостта, която имам, която е радостта, че Те обичам, защото сме едно – и те да имат тази радост. Радостта от това те да бъдат едно е Моята радост. Това е радостта – хората да бъдат едно помежду си. Не съществува друга радост в този свят; ако възприемете тази радост, не след дълго всички други радости стават недостатъчни; тази радост е уникална, тя е радост, която пребъдва и това е Божията радост, там обитава Бог. Представете си за малко един свят, в който единият да бъде радостта на другия, единият да отива при другия да го утеши, да се постави на неговото място. Това би било рай. Рай, в който нямаше да имаме инфаркти, инсулти, диабет и т.н. Ако тази радост, този опит бъде дарен на някого, той изобщо няма да се страхува. Ще ви споделя нещо лично, за да разберете какво означава човек да е неуязвим. Веднъж бях по пътя към една конференция и до университета, в който щеше да се състои тя, имаше митинг на анархисти. Добри анархисти, които хвърляха във въздуха разни неща, биеха тъпани, имаше музика… Спрях автомобила си, но нямаше как да пресека, разстоянието беше 200-300 метра и трябваше да мина покрай тях, за да вляза в университетската сграда. Първата ми мисъл беше: „Обръщай колата и си тръгни!“. След това обаче спрях и погледнах младите хора. Помолих се за кратко. Внезапно всички те станаха мои приятели и напълно безопасни хора. И така, слязох от колата, тръгнах, вървях сред тях, гледах ги в очите един по един и те ме гледаха в очите и бяхме приятели. Не мога да ви обясня как стана това. Но се случи. След това не исках да си тръгна оттам. Не исках да отида на конференцията. Накрая, когато влязох вътре, един портиер излезе зад железните врати и ми каза:

– Отче, как успя да минеш?
– Кажи ми, че вратата е затворена, защото искам да се върна обратно! – отвърнах аз.
– Отче, не си добре! Ела да те вкарам бързо вътре, защото тези ще те изядат!

А аз имах чувството, че минавам покрай ангели… След като влязох вътре това чувство отмина, себелюбието отново се върна и се запитах: „Как се случи това?“. Докато бях сред тях, не исках да си тръгна оттам и никой не беше враг за мене, но и в начина, по който ги гледах, нямаше никаква враждебност. От такива малки неща човек може да разбере как мъчениците, апостолите, са били давани на зверовете, но те постоянно носели със себе си това чувство и опит и никакво зло не им се случвало. Разбира се, Бог може да е допуснал накрая да загинат с мъченическа смърт, но преди това те са преобърнали целия свят. Как ставала тази промяна? С живата Божия благодат, която са имали в себе си. Ние не знаем как и кога точно идва благодатта. Казах ви, че след тази случка погледнах назад и се питах: „Как стана?“. Една молитва казах само, нищо друго. Може би тайната е да поставиш себе си под другите. Ако не се поставиш под другите, нищо не става. Ако ги гледаш и очите ти говорят: „Кой съм аз! А кои сте вие?!„, край, ще те изядат – и ти тях, и те теб!

По принцип цялата битка между хората се отразява в погледите, става чрез погледите. Старецът Порфирий пък говореше за шепота, това е дума, която се среща в Стария Завет – шепотът на сърцето, и той казваше: „Моля се с любов за един човек в Австралия, и той го чувства във всеки момент, и когато дойде да те види, сякаш сте братя с него!“…

Ако сърцето ти е изпълнено с омраза към някого, можеш и дума да не си му казал, но ще видиш как той ще се настрои враждебно срещу тебе. Това се случва, защото сме духовни същества. Затова бих казал на всички онези, които с постоянство и лекота обвиняват другите, и то особено младите, да се опитат да поработят малко в себе си. Защото любовта е изобретателна, ще можеш да кажеш неща, които сам не си очаквал. Не твърдя, че ще успеем сами постоянно да пребиваваме в това състояние – това е било постижимо за отците, понеже имали голяма святост, и неслучайно хиляди различни хора ги доближавали, а заради любовта, която те имали, Бог им давал да виждат целия живот на всеки един от тях. Спомням си за един случай, свързан с един мой роднина. Когато като млади му разказвахме как сме ходили при стареца Порфирий или при стареца Паисий, той се гневеше и много искаше да се срещне лично с тях, за да им каже в очите, че са шарлатани, които мамят хората. Този човек след години се оказа в Суроти, където беше и старъцът Паисий. Щом моят роднина тръгна към него, старецът Паисий го разбра що за човек е, видя гнева му – това се вижда отдалеч. И вместо да се подготви за словесна отбрана, което можеше да провокира страшна кавга, какво направи старецът? Когато този мой роднина доближи и простря ръка към него, той го хвана за ръката, назова го по име и го попита: „Какво правят този и този?„. Той каза моето име и това на брат ми. Моят близък естествено бе разтърсен и след това не спираше да повтаря за стареца: „Той е светец!“. Светият Дух откри на стареца Паисий името на моя роднина, но само защото преди това той го бе прегърнал в себе си. Той естествено знаеше как ще го направи, а ние изобщо не знаем. Затова ние все искаме да защитаваме личното си право, личната си справедливост с оръжие в ръка; затова и постоянно сме скарани помежду си, винаги сме в някакви затруднения в отношенията си с околните. Христос какво каза на св. ап. Петър? Който нож вади, от нож загива, а ние постоянно държим ножа в ръката си и след това отиваме при духовника, за да му се оплачем, че все другите ни колят!

Едно нещо е животът в Христос и съвсем друго – празнословието в Христос. Християнското празнословие е изпълнило света, но животът в Христос е друго нещо. И атеистите търсят именно християнски живот от християните, т.е. този опит от живота и от Възкресението, който води до определено състояние, който може да те направи неуязвим от чуждите обиди? Затова св. Йоан Златоуст казва, че ако ние, християните, бяхме християни, нямаше да има нито един езичник. Проблемът е, че най-лесно виждаме злото в очите на другия, но това, че аз върша зло в същия този момент, в който се вглеждам в чуждите дела, това дори не искам и да си го помисля. Така обаче прави дяволът. В Патерика се разказва за един свят монах, който вървял през пустинята към скита и срещнал друг монах по пътя, който плачел.

– Какво ти има, брате?
– Остави, брате, много съм окаян, извърших голям грях, който не може да ми бъде простен! – и продължавал да плаче.
– Не! Бог всичко прощава, Той е милосърден!
– На мене не може ми прости! Остави ме, върви по пътя си, изключено е да ми прости!

Монахът тръгнал по пътя си, но бил все по-замислен и наскърбен. Щом свършил работата си и се върнал обратно, видял отново същият монах на същото място да плаче и да нарежда:

– На мене Бог не може да ми прости! – не спирал да повтаря той.
– Не, благословени човече, грешиш! Бог е любов! Как да не ти прости, какво си направил?
– Не мога да ти кажа какво съм направил, страшно е! Изключено е да ми се прости!

Монахът се върнал в килията си много наскърбен и започнал да се моли: „Боже мой, помилуй брата ми!„. Минало известно време и му се явил ангел, който му казал:

– Виж, това е дяволът и той ти се подиграва. Не е истина това, което казва, но ти върви и му кажи това, което аз ще ти кажа: да стане, да се обърне на Изток и да извика три пъти: „Аз съм древното зло! Боже, помилуй ме!„, и ще се спаси.

Монахът веднага се втурнал, намерил дявола да плаче в образа на монах и му казал:

– Виж, зная кой си ти, но и за теб съществува спасение! Стани, обърни се на Изток и кажи три пъти:„Аз съм древното зло! Боже, помилуй ме!„, и това ще бъде твоето спасение!

Дяволът обаче скочил и казал:

– Аз съм древното добро и то най-доброто, и Той да се покае, защото Той е виновен за всичко – и за мене, и за целия свят!

Вижте колко много приличаме на този плачещ монах, когато казваме, че другият е виновен. И ако сме малко християни, „добри“, които тъкмо вчера са се причастили, лесно е да си помислим: „Нима може аз да съм виновен? Имам духовник, изповядах се, причастих се на Пасха и отново през Светлата Седмица!“... Причастяваш се, за да разбереш, че си сгрешил и колко си сгрешил. Ако се причастяваш и не разбираш колко си сгрешил, ако се изповядваш и не разбираш колко си сгрешил, нещо не върви добре, тоест изобщо нищо не върви добре…

Превод: Константин Константинов

Коментари

коментара