Конференцията „Църквата и войната: представяне на събитието + видео
На 12 май тази година Фондация „Покров Богородичен“ и сайтът Православие България организираха международна онлайн конференция на тема „Църквата и войната“. В събитието участваха Проф. д-р Димитър Попмаринов, доц. д-р Екатерина Дамянова, доц. д-р Костадин Нушев, Иван Стамболов-Сула, писател и публицист, Гроздан Стоевски и генерал-майор Роди Портър, Великобритания. Докладите и дискусиите бяха представени под модерацията на Пламен Сивов, директор на фондация „Покров Богородичен“ и редактор в портала „Православие България“.
Организаторите благодарят на всички лектори и на Мартин Хаджикян за осъществения превод в ефир.
Предлагаме ви видеозапис от събитието с кратко обобщение на темите на презентациите и основните тези на участниците, както и отговори на въпроси от аудиторията.
ЦЪРКВАТА И ВОЙНАТА
І ЧАСТ
I. Християнски нравствени възгледи за войната и мира в светлината на църковната традиция и актуалните проблеми на съвременния свят
Доц. д-р Костадин Нушев
Доц. д-р Костадин Нушев е богослов, преподавател по християнска етика в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Доц. Нушев е завършил Богословие и Културология в СУ, преподава богословие в катедра Практическо богословие в Софийския университет, автор е на монографията „Християнското учение за справедливостта“ (2009), както и на много други студии и статии по християнска етика и православно богословие.
Доц. Нушев разглежда въпросите за мира и войната според Свещеното Писание, християнското и библейското разбиране за мира, който произтича от Бога и връзката му с Божията правда. Враждата между човеците християнството разбира като плод на грехопадението и липса на вътрешен мир, а войната вижда като грях и неправда, последица от нарушаването на Божия закон и Божията воля.
В доклада си лекторът отбелязва важността на прякото общуване, когато е възникнала вражда – тъй като нарушаването на общението, завистта, злонамереността и омразата са състояния, които трябва да се превъзмогват именно чрез словото.
Защото човекът, сътворен по Божий образ и подобие е словесно същество, затова чрез средствата на комуникацията трябва да се преодоляват отрицателните афекти, които се зараждат в човешкото сърце.
Агресията и насилието от християнска гледна точка са вражда срещу Бога и ближния, нарушаване на Божия закон на любовта и нарушаване на закона за човешките взаимоотношения.
Христовият мир в евангелски смисъл е благодатно състояние, благодатен дар на спасението, неслучайно Спасителят казва, че в благодатта на светия Дух Той ни е оставил мир, непонятен за света, който в зло лежи и продължава да е подвластен на греха. Библейското понятие за мира е много по-широко и по-дълбоко, защото съдържа в себе си благодатно измерение и неговият обхват не съвпада с политическото и формалното юридическо разбиране за мира единствено като отсъствие на война.
Доц. Нушев подчертава значението на правилното разбиране на термина benevolentia – „добра воля“ между човеците (Лука 2:14), който в християнската етика се разкрива като първичното състояние на любовта между човеците, като естествена хуманност и добронамереност. Когато тази добра воля отсъства, на нейно място винаги се заражда злонамереност. Неслучайно в Евангелието Спасителят казва, че ако в сърцата на човеците любовта оскъднее, тогава беззаконията и греховете ще се настанят там.
По-нататък в своя доклад доц. Нушев посочва значението на справедливостта в християнската етика. По отношение на мира тя има не просто регулативна функция, затова, когато е накърнена, в резултат възниква конфликт както в междуличностен, така и в международен план.
В историята на Църквата християнството се опитва да въведе своите нравствени принципи, да хуманизира и християнизира Римското право чрез изграждането на договорно-правни отношения, основани на помирението, следвайки завета на Иисус, че блажени са миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии.
Какво казва Свещеното Писание за случаите, когато има въоръжено насилие, и за възможността да се използва сила за защита на мира, за възстановяване на реда и справедливостта?
В Гетсиманската градина Спасителят ясно казва: „Върни ножа си на мястото му; защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат“ (Мат. 26:52). Тоест това е разбирането на Христос, както и на християнството, че Христовият мир, благодатта в Църквата е благодатта на Божието царство, а не е мир, налаган със силата на меча.
Въпреки това в Новия Завет имаме свидетелства и за факта, че когато при св. Йоан Кръстител на река Йордан идват много войници, за да бъдат кръстени от него и да търсят духовни съвети, той не им казва да изоставят оръжието. Дава им важни напътствия, които разкриват новозаветното разбиране за законната и морално оправдана употреба на сила. Съветва ги не да се откажат от своето оръжие, а да не го използват за неправда. „Никого не притеснявайте, не клеветете и задоволявайте се с вашите заплати“ (Лука 3:14).
Това са трите елемента, които по-късно светите отци (особено на Запад Блажени Августин в неговото съчинение „За Божия град“) посочват като основание за употребата на сила. Това казва и ап. Павел – управникът неслучайно носи меч, но този меч той употребява според закона на справедливостта, за да наказва престъпниците и злодейците, и да защитава добросъвестните граждани.
По-нататък в своето експозе доц. Нушев поставя акцент върху темата за „справедливата война“ (justum bellum), разгледана в рамките на християнската етическа традиция, нейното историческо развитие и значението ѝ за етиката, правото, държавата и международните отношения.
Изхождайки от примерите от Свещеното Писание и най-вече изследвайки внимателно учението на Иисус Христос, аргументирано може да се заключи, че употребата на сила, сама по себе си, от християнска гледна точка не би могла да се квалифицира като безусловно зло.
Именно отбранителната война и усилието за отразяване на въоръжено нападение се счита за изява на справедливата война. Християнството не абсолютизира новозаветния принцип за мъжествено понасяне на злините и несъпротива на злото, и призовава всеки смело да се опълчи в духовна битка срещу него, а ако това е въоръжено зло, което си служи с оръжие за насилие и неправда, за целите на победата над него да се приложи и законна употреба на сила.
Що се отнася до доктрината за т. нар. превантивен удар, мнозина представители на църквата посочват, че тази доктрина е преди всичко политическа и идеологическа, която се отклонява от класическите християнски принципи за справедлива война, и е опит да бъде оправдана и прикрита агресивната и нападателна война.
В заключение доц. Нушев обръща внимание на това, че в съвременната лексика се избягва понятието за война. Той напомня, че още от края на Студената война в международното право и международните отношения при военни конфликти се говори за ограничена военна операция или военен удар, като така се прави опит да се демонстрира, че се спазват християнските принципи на ограничената война, т.е. не се воюва срещу дадена държава или нация, а обект и цел са само управляващите елити и потисническите режими. В международното право се появи терминът за хуманитарна интервенция като оправдание за военни удари.
Независимо от квалификациите на международното право, според библейския и християнския език всяка война е братоубийство и християнинът на първо място трябва да се моли за мир, да бъде миротворец, посланик на Христовия мир.
А Бог не е на страната на силата, а на страната на правдата, на истината.
II. Войната в светлината на חרם(херем) в Стария Завет
Проф. д-р Димитър Попмаринов
Проф. д-р Димитър Попмаринов е един от първите преподаватели и два мандата е декан на основания през 1991г. Православен богословски факултет във ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“. Автор е на книгите „Синът човешки. Образът в книга Даниил и междузаветната неканонична и апокрифна литератута“ („Омофор“, 1999; второ издание 2021), „Кратко въведение в Свещеното Писание на Стария Завет“ („Фабер“, 2001), „Съвременни богословски проблеми“ („Омофор“, 2004), „Между вярата и разума“ („Омофор“, 2016; четвърто издание 2020), „Библейско богословие: академични есета“ („Омофор“, 2018), „Свещеното Писание – Херменевтика – Богослужение – Диалог“ („Омофор“, 2018), както и на редица научни студии, доклади и статии в български и международни издания.
В доклада си проф. Попмаринов дава поглед върху старозаветното разбиране за войната. То следва от вярата в Яхве, тя е проява на вярност към Него, изпълнение на Неговото обещание към Израил. На това разбиране се развива и гради идеята за свещена война.
Създава се цяло богословие, което се открива в разказите за тези войни.
В основата си те носят не толкова фактологичен характер, а преди всичко се стремят да разкрият основна идея – а именно че Бог е Този, Който е истинският Бог, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо и че Той има властта и правата над тях.
Характерни примери в това отношения са различни разкази за Божията помощ при войните на Израил и пораженията, които той понася, когато не изпълнява Неговата воля. Отклоняването от вярата в Бога води до поражение – най-напред духовно, а след това и физическо. Резултатът от отстъплението е ясен – битката е загубена предварително. Мойсей предупреждава: „не ходете, защото Господ не е между вас, та да ви не поразят враговете“ (Чис. 14:41-42). Войната е обвързана с клетва пред Бога и обещаното не бива да се нарушава.
Един от акцентите, които поставя проф. Попмаринов, е идеята за Бога като воин (Изх. 15:3), Който предвожда народа Си и му помага в битките.
Тази идея е залегнала в най-древните пластове на библейските текстове. Те, от своя страна, изразяват вярата на народа, отразена в религиозни химни, поезия и етиологични разкази. Ковчегът на завета върви пред войниците при военните походи на израилтяните. Той олицетворява Божието присъствие (Чис. 10:35). За Бога като воин, Който предвожда Израил, има свидетелство в специалната „Книга за войните Господни“ (21:14), която не е оцеляла. Учените приемат, че тази книга и други подобни текстове свидетелстват за наличието на широко разпространена древна литература, която не се е запазила до днес, която изобразява Бога като воин.
С оглед на разбирането за войната, откривано в Стария Завет, често свързано с брутално насилие и жестокости, се поставят много питания, които имат богословски и етичен характер. Конкретно те се свързват със заповедите на Бога да бъдат поставяни под заклятие, т. е. унищожавани цели градове и народи. Описаните войни и жестокости внасят смут в душите на вярващите: как добрият Бог може да пожелае вършенето на такива лоши неща.
Отговорът на тези питания учените до голяма степен откриват в изясняването на значението и употребата на думата херем в Стария Завет. Тук тя ще бъде разгледана само в отношението ѝ към войната. Думата не е еднозначна, нейното разбиране често пъти се запълва и използва с различно съдържание. Това води до влагането на различни смисли в отделните текстове. Въпросите с етимологията изправят учените пред трудни за изясняване значения, които от своя страна влияят за разбирането на смисъла, вложен в текста.
От краткото описание относно разбирането на войната в езическия свят, в Стария Завет и в частност прилагането на практика на херем както на посочените, така и на други места проф. Попмаринов извежда няколко основни момента, които имат богословско значение.
Първо, още в древността войната се е приемала като крайна, последна дума в решаването на проблемите между хората. Хората са имали съзнанието за това, че целта на войната е да се постигне решение на проблемите и да се стигне до мир.
Второ, в Стария Завет войната пряко е обвързана с Божия намеса. За разлика от целите, които се поставят в езическия свят – да се постигне мир и спокойствие на земята с посредничеството на боговете, тук целта е различна. Тя е – да се запази истината за единобожието. Вярата в единия Бог като Творец на „небето и на земята“ е основополагаща (Иер. 32:17). Нейната защита се води с всички средства, тя изисква жертви и е безкомпромисна.
Трето, крайната цел на войната като цяло е свързана с есхатологични очаквания – настъпването на окончателен мир. Тя е посочена в новозаветната книга Откровение (21:1 нат.) и е последната отсъда по отношение на света и на отделния човек.
В заключение проф. Попмаринов обръща внимание на централно място, което заема войната в старозаветната история. Както в Стария, така и в Новия Завет никъде няма изрично отричане на войната. Тя е приемана като даденост, резултат, следствие на греховната нагласа на човека, на повредената му природа.
III. Война и мир през погледа на библейската археология
Доц. д-р Екатерина Дамянова
Доц. д-р Екатерина Дамянова е изследовател и преподавател по библейска история и археология в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Ръководител на Магистърска програма „Извори и традиция на богословието“ при катедрата по Библеистика на Богословския факултет на Софийския университет и Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“.
В изложението си доц. Дамянова увлекателно и детайлно представя предобразите на съвременната пехота и различните въоръжения, включително на кавалерията, танковете и стрелковите оръжия.
Началото на доклада си тя поставя с навлизането на израилтяните в Обетованата земя през XII в. пр. Хр. – началото на Желязната епоха, което е много добре описано в книга Иисус Навин и книга Съдии Израилеви. Още там може да се види липсата им на военен опит – на места се налага да водят военни действия, но не може да се говори за подготвена и оборудвана войска. Победата при Йерихон идва благодарение на Божията намеса, израилтяните са водени от ковчега на Завета и това придава на завоюването на града свещен характер. Основната борба е срещу езичеството, израилтяните са войнство на Яхве, който като главнокомандващ води наследието на Авраам в обещаната земя. Тук и в последвалите битки, войнството е съставено предимно от опълчения или телохранители, като всеки се грижи сам за оръжието си – нож или прашка. През този период все още няма мечове, щитове и копия. Литературните свидетелства и археологическите доказателства показват, че до Персийския период въоръжението в древен Израил е било доста просто.
Средата, в която навлизат израилтяните е враждебна, езическа и по-високо технологизирана, а войниците са получавали земя от царя, която в мирно време са имали възможност да обработват.
Доц. Дамянова подчертава и ролята на Давид, който ще удържи победа срещу непобедимия Голиат. Това е един от случаите, когато по-малкият и по-слабият само с прашката си побеждава по-големия и „непобедимия“.
Оръжейните технологии и оборудване, които се упоменават в библейските текстове, се разделят на такива, които се използват само за война, и други, които могат бъдат използвани и като инструменти на труда и творчеството в мирно време. Сред оръжията за нападение най-често срещаните са: меч, секира, копие, боздуган, лък и прашка. Сред отбранителните системи се споменават щит, ризница (броня), шлем, макар че шлемът дълго време остава предимно атрибут на чуждите войскови части. Освен това, в Палестина и в историята, която срещаме в Свещеното Писание, се упоменава и използването на коне и колесници при военните действия. Те са добре известни и се употребяват от шумерите, египтяните и асирийците, като в началото са били впрягани диви животни, а по-късно, около 2050 г. пр. Хр. леката колесница се превръща в много ефективна бойна техника.
По отношение на военното дело израилтяните не натрупват опитност с колесниците, именно в битка с колесници загиват първият израилски цар Саул и неговият син Йонатан. Едва при цар Соломон се създават военни части и колесници, и се обособяват гарнизонни градове, но те са поддържани по-скоро като представителни, а не като основни части и съоръжения от израилската войска. През по-късната Царска епоха асирийците са тези, които имат по-сериозен сблъсък с израилтяните.
Доц. Дамянова обръща внимание на отношението на старозаветните пророци към войната и мира.
Показателен пример за това е създалата се ситуация при управлението на цар Иезекия, когато след смъртта на асирийския владетел, превзел Северното царство, унищожил Самария и отвел в плен много от жителите на страната. Цар Иезекия се възползва от смъртта на владетеля и желае да организира широка коалиция за бунт срещу Асирия с идеята да възвърне целостта на държавата на Соломон. Св. Пророк Исая, който е част от дворцовия кръг в този момент, се обявява против амбициите на своя цар, против тази война, която не е благословена, и се оттегля в храма. Асирийският владетел завладява 46 укрепени градове в Юдея, а Йерусалим е обсаден. Както се споменава в асирийските летописи, цар Иезекия остава „затворен като в клетка“.
По-нататък в своето изложение доц. Дамянова отново подчертава липсата на опитност на израилтяните по отношение на военното дело. Това продължава неочаквано дълго време, дори в новозаветните времена. По времето на Юлий Цезар юдеите са освободени от военна служба по религиозни причини. Това обяснява защо и в последвалия Римски период няма значима боеспособна армия в Юдея. Ирод Велики няма право да води войни, няма право дори да гони престъпници извън очертанията на Юдея, но за сметка на това в столицата си е силно охраняван и организира собствена войска, която надвишава размера на един римски гарнизон.
В заключение, като прави паралел със съвременността, доц. Дамянова обръща внимание на проблема, въведен от асирийците – извеждането на хора в плен, бежанските вълни по времето на цар Иезекия. Иерусалим се увеличава близо четири пъти, а бежанската вълна се превръща в предизвикателство, не само в териториално отношение, но и като хуманитарен отговор спрямо нуждите на хората, които са изгубили домовете си.
В последвалата дискусия доц. Дамянова отново поставя акцент върху темата за справедливостта, развита в предходните доклади от конференцията, за всичко важно, което смятаме за даденост, към което подхождаме като към проповедническа и назидателна тема, без реално да я остойностяваме.
ІІ ЧАСТ
IV. Войната и военната служба в светлината на Библията
Гроздан Стоевски
Гроздан Стоевски е ръководител на Military Ministry International (Британска организация с международно участие); председател на сдружение „Св. Георги Победоносец“; магистър по Богословие и пастор в християнската църква „Св. Троица“.
В своето кратко експозе той разглежда грехопадението на човека като основен фактор за съществуването на военните конфликти.
Грехът и гордостта като истинската причина за смъртта и войната. „Всяка война може да бъде разбрана в светлината на Библията.“ „Човек е във вражда с човека, защото първо човекът е във вражда с Бога.“ В този смисъл, всяка война е братоубийствена, защото човек отнема живота на друг човек.
Темата преминава в разглеждане на ролята на въоръжените сили като елемент на държавността, която е институция, създадена от Бога. „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени“ (Рим. 13:1). За властта като духовен принцип и авторитет, която се дава от Бога на тези, които са поставени в позиция на сила. От самите тях зависи как ще използват тази сила – дали богоугодно, или ще злоупотребяват с нея. Тук лекторът споделя пример за функцията на полицията да спира и наказва злото, което е в самото общество, а на армията – да възпира злото, което идва отвън и застрашава неговото мирно съществуване.
Гроздан Стоевски припомня случаите в Библията, когато Иисус Христос и ранните апостоли са имали близки срещи с военнослужещи, като например стотника от Капернаум (единственият случай, когато Той хвали някого за вярата му: „Казвам ви, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра“(Лука 7:9); стотника Корнилий; хилядника Клавдий и др. В нито един от тези случаи, те не са били призовани да си сменят професията.
Но точно тук идва въпросът: съвместима ли професията на военния с вярата в Бога? А къде остава заповедта „Не убивай!“ Може ли християнинът да служи в армията и да участва в реални бойни действия? А каква е била позицията на Ранната църква по въпроса?
Лекцията продължава с трите основни християнски гледни точки по отношение на войната: пацифизъм, справедливата и превантивната война, и разглежда отделните характеристики на всяка от тях. Тук ще чуем повече за ранните отци и техните предписания, както и една по-широка трактовка на заповедта „Не убивай!“, свързана с употребата на духовната отговорност в служенето със сила и възпирането на злото.
В заключение, Гроздан Стоевски отговаря на няколко въпроса, в хода на което става дума за ролята на капелана в душепастирството – да се повишава моралното състояние на военнослужещите и по този начин да се работи за превенцията от злоупотреби. Дават се и няколко примера, свързани с рицарския християнски морал – служението на въоръжения човек, свързано със самодисциплина и самообладание; както и с българската армия по време на Балканската, Междусъюзническата и двете световни войни.
Увлекателната презентация ни припомня мисълта на Есхил: „Първата жертва на войната е истината“, а пълната истина, цялостната картина вижда само Бог.
Морална отговорност на всеки християнин е да бъде информиран за библейската гледна точка по отношение на войната.
V. Войникът християнин – един личен поглед
Генерал-майор Роди Портър
Генерал-майор Роди Портър – Великобритания е ветеран от войната в Залива, член на Англиканската църква. Той е назначен в Британска армия през 1980 г., офицер в Кралските свързочни войски, командир на рота, полк. Награден е с Ордена на Британската империя. Същевременно е част от Англиканската църква (кръстен една година преди да започне военната си служба).
В своята лекция „Войникът християнин – един личен поглед“ Роди Портър разяснява практическите аспекти на това да си християнин на бойното поле.
В продължение на повече от 30 години генералът е едновременно посветен християнин и войник. „Прославям Бога за привилегията да служа в армията!“ Той споделя редица свои лични преживявания от бойните полета на Персийския залив, Босна, Ирак, Фолклендските острови, както и в борбата с тероризма в Северна Ирландия.
Разказва за това как доверието в Бога помага на християнина да бъде много ефективен в битките, както и да се грижи за хората в опасност. Същевременно, другите войници усещат разликата в теб и сами проявяват интерес към твоите разбирания.
А войниците, както казва ген. Портър, са много добри в това да различават истината и лъжата в очите на своите командващи.
Какво можеш да направиш пред заплахата от химическо оръжие? Нищо, освен да се молиш. Да коленичиш в пустинния пясък през нощта и да се молиш на Бога под милионите звезди. „Чудесно е, когато си в смъртна опасност, да можеш да се обърнеш към Живия Бог!“
Ген. Портър говори за задачата за помирение, която е толкова трудна за военните, но е точно това, към което са призовани християните и цитира думите на фелдмаршал Бърнард Монтгомъри от 1961г.: „Твърдо вярвам, че във всяка страна, повлияна от западната демокрация, с нашата дългогодишна християнска традиция, лидерът няма да се хареса на мнозина, освен ако не притежава християнски добродетели.“ Това може да бъде обобщено и с думите “SERVE TO LEAD” („Служи, за да ръководиш“), които са мото на Колежа за обучение на офицери в Кралската академия. Тук генералът прави аналогия с това да следваш примера на Христос за саможертва. Един християнски военен водач трябва да следва Иисус, като е готов да пожертва живота си за задачите, които са му поставени.
За моментите на самота на военния ръководител, когато се налага да вземе жизненоважни решения, и Единственият, към Когото може да се обърне, е неговият Бог. Ген. Портър споделя личната си опитност как в такива моменти много добре осъзнаваш отчаянието и самотния вик на Давид в Псалмите, преследван от Саул, и по-късно от сина си, Авесалом: „Къде си, Господи, ела ми на помощ!“. И Той идва! „Християнският водач, коленичил в молитва за съвет и помощ пред Своя Бог, е с най-висок шанс да получи мъдрост и да постъпи правилно по време на война.“
Лекцията продължава с разглеждане на, може би, най-важния въпрос:
Трябва ли християните изобщо да служат в армията? Не са ли те призовани към пацифизъм, а не към военни действия? Каква трябва да бъде християнската гледна точка към войната?
Генералът споделя: „Твърдо вярвам, че понякога да воюваш е по-малкото зло, от това да стоиш и да не правиш нищо.“
Може ли християнинът да убива по време война? Войникът има дълг да убива врага си. Християнинът – да го обича като себе си. Как тези две привидно противоречиви тези могат да съжителстват едновременно?
В хода на увлекателния си разказ, ген. Портър обръща специално внимание на жизненоважната роля на капеланите в армията. Човек е съвкупност от дух, душа и тяло. И точно както в армията има готвачи, лекари, отговорници по физическата подготовка, войниците имат нужда и от християнските капелани, които да им бъдат духовни водачи и да бъдат с тях дори в окопите и бойното поле, когато това се налага.
Лекцията завършва с въпроси, сред които идва и заключителната теза, че християнският войник е изправен пред един труден, ежедневен избор – да почете своя Бог над всичко останало – командир, страна и т.н. Избор, който понякога може да доведе и до смъртта на самия войник.
VІ. Войната като липса на страх от Бога
Иван Стамболов-Сула
Иван Стамболов-Сула е писател, журналист и публицист, сценарист и продуцент. Популярен анализатор на актуални обществени и политически теми и на медийните политики. Има опит от работа в националните радио и телевизия. Директор е на сайта Ах, тези медии.
В своето представяне Иван Стамболов изследва отношението на съвременния мироглед към нравствените избори и позиции по общественозначими теми, ролята на медиите за формиране на мирогледа и в частност – на отношението към войната и към Бога. Сравнява медийната антропология и отношението на медиите към човека с християнската антропология и християнското разбиране за човека. Той счита, че войната като екстраординерно събитие изисква различно отношение, излиза от рамките на обичайните човешки избори и действия. Авторът поставя въпроса дали тя отключва, и по какъв начин, вярата в Бога и страха от Бога?
Войната е нов и различен ред, в който всеки върши десетки неща, които в мирно време не би извършил. Затова някои се питат дали по този начин не оскърбяват и не прогневяват своя Творец. Главният двигател на тези терзания е вроденият страх от Бога у всеки морално здрав човек. Затова пред идеолозите на съвременните войни стои задачата как този страх да бъде елиминиран.
В презентацията се прави преглед на някои най-разпространени възгледи и зависимости, които имат отношение към осмисляне на процесите в съвременния свят, както и на противоборството в различните, конкурентни и враждебни мирогледни системи, и информационната война като средство за разрешаване на този конфликт. „Трудно е при наличието на различни мирогледни системи, а още по-трудно става, когато тези системи са конкурентни или дори враждебни една спрямо друга. Тогава навсякъде избуява лъжата и се появяват специалисти по лъжа, появяват се и цели институции, сред които са, за жалост, и медиите – нашите очи и уши към света.“
Авторът дефинира материалистичния мироглед на медиите в секуларната държава като предпоставка на медийната антропология. Той се спира на релативизма и синкретизма на медийните послания.
Дори когато вземат категорична страна в някакъв спор, медиите пак, макар и неизказано, изповядват релативизма. Защото след време може да им се наложи да вземат другата страна. Затова важно място в етичните кодекси на медиите заема текста за плурализма, според който на публиката трябва да бъдат представени всички гледни точки. А това че съответната медия в даден момент ще застане зад една от тях, е вече въпрос на пропаганда. И на конкретни ангажименти, които утре може да са други. Релативизмът позволява на медиите да обявят всичко, което пожелаят, за истина. Разбира се, този ефект е временен, защото в крайна сметка Истината (с главна буква) ще възтържествува и ще посрами всяка лъжа. Но дотогава медиите са господари на истината (с малка буква) и толкова по-истинска е една тяхна истина, колкото повече ресурс е инвестиран в нея.
Единственото спасение от медийната манипулация авторът вижда в правилно изградения християнски мироглед като критерий за оценка на събитията и на техните интерпретации от медиите. Той посочва следните особености на християнския мироглед: „Това значи да сме убедени, че материалният свят е сътворен по план и се развива в съответствие с Промисъл, който ние не разбираме докрай, въпреки че активно участваме в него. Значи също да сме убедени, че сме създадени по Божи образ и всичките ни достойнства, най-вече творческият порив, са дарования, с които изпълняваме основната задача на живота си – да се богоуподобим, освен образ да станем и подобие Божие. Най-сетне значи да не разглеждаме историята като поредица от цикли, предизвикани от определени причини и следствия, а като монолитен процес със свое начало в Едемския рай и свой край в деня на Страшния съд. Историята е устремена от едното към другото и е част от плана за богоуподобяването на човека, което може да стане единствено по негова воля и по негов избор. Може да се каже, че страхът от Бога е и страх от това дали сме направили правилния избор. Ето това е с две думи християнският мироглед и той очевидно е твърде различен от разпространявания в образователната система и чрез медиите.“
Следващата част на презентацията предлага преглед на християнското отношение към войната през вековете. Разглеждат се променящите се в историята предпоставки за военните конфликти, целите и характеристиките на националните и териториални войни. Специално внимание е посветено на въпроса за връзката между секуларизацията и войната в съвременното отношение на Църквата към секуларната държава.
Националната държава е политическо образувание, изникнало върху идеята за нация. Има много определения за нация и не е наша задача в момента да извеждаме дефиниция, но нека речем, че нацията е народ, който освен всичко друго е субект на властта и я упражнява чрез някакви демократични механизми и институции. Националната държава от своя страна – доброволно или насилствено – ражда национализма. Национализмът е ключовата доктрина на войната.
Ако обратната страна на съборността е колективизмът, то национализмът е по-близо до колективизма, отколкото до съборността. При колективизма личността е индивид, бурмичка от голямата машина, плочка от пъзел, която сама по себе си не изобразява нищо. Оттам алиенацията, екзистенциализмът, постмодернизмът и други печални състояния на съвременната философска мисъл.
При съборността (характерна за Църквата) индивидът е личност. Не е частица от цялото, а самото цяло в неговата пълнота. У всеки християнин Църквата е цяла като парче от холограма и затова св. Максим Изповедник си е позволил да каже на монотелитите: ако всички отидете в ереста и в църквата остана само аз, то аз ще съм Църквата. Съборността е църковна антропология, колективизмът (национализмът) – секуларна. Следователно съборността не е и не може да бъде доктрина на войната. Според съборността Църквата е богочовешки организъм, а кръстените християни са членовете на този организъм. Главата е Христос. Ние сме всички заедно в Христос и всеки от нас поотделно – в Светия Дух. Затова личността не губи своята цялост за разлика от индивида, който може и да я загуби. Така че от гледна точка на Богочовешкия организъм войната (особено между християнски народи) е лудост, съизмерима с лудостта един човек с дясната си ръка да реже лявата. Войната е масово убийство, но от гледна точка на съборността е и самоубийство.
В презентацията се разглежда мотивацията и моралните оправдания на различните обществени групи, „заети“ във военните конфликти. Прави се преглед на понятието „справедлива война“ в светлината на християнската вяра и разбирането на Божията воля за човека и света.
Всички тези хора намират оправдание на войната от своята си гледна точка. Секуларизацията и отпадането на страха Божий прави всяка цел приемлива и важна, а оттам стават приемливи и средствата за нейното постигане. Както е казал Достоевски: където няма Бог, всичко е позволено. Войната е предприятие, в което всичко подлежи на статистика и оценка, включително и човешките животи и съдби. (…)
Когато Църквата оценява дадена война като справедлива или несправедлива, трябва да имаме предвид, че не само индивидите, но и народите имат някакъв вид душа, макар и не такава, каквато имат хората. Приемайки това, Църквата разглежда конфликтите между народите като конфликти между отделни човеци с всички плюсове и минуси, защото мнението на даден народ за войната, в която участва, изглежда монолитно, въпреки че мненията на отделните човеци може и да са различни.
В заключение авторът се връща към основната тема на презентацията: за страха от Бога, като част от християнския мироглед, и неговото отношение към въпроса за войната.
„Според църковния мироглед мерило за всичко е не човекът, а Бог. Понякога наистина гледните точки съвпадат, но то е така, единствено защото човекът е сътворен по образ Божий. Източник на морала, критерий за добро, за истина и за красота е единствено Бог. И това определено прави доброто, истината и красотата обективни, а не субективни, каквито се мъчи да ги изкара споменатият вече релативизъм. Злото е отсъствие на добро, адът е отсъствие на Бог. И тук също мерилото е Бог, защото няма отсъствие без присъствие.
Ако страхът от Бога е жив, лесно ще преценим дали една война е справедлива или не, на коя страна е правото в една война, доколкото може да има такава страна, защото независимо от каузите, войните се състоят от много на брой грозни и даже ужасяващи случки. Нещо повече: ако страхът от Бога е жив, то е твърде вероятно тази война изобщо да не се случи.
А страхът от Бога ще е жив, когато е жива съвестта – гласът на Бога у всекиго от нас. Чуден е страхът от Бога. Той не е страх да не претърпиш беда (макар че и това също), а страх да не оскърбиш любимо същество. Следователно дори и страхът, когато е страх от Бога, произтича от любовта. А любовта е преди всичко отстъпчивост, пренебрегване на себе си в името на Другия. Мисля, че ако са живи страхът Божий, съвестта и любовта у хората и у народите, то войните ще бъдат практически невъзможни.“
