Крахът на цивилизацията
За съжаление, това, което живеем днес, го предвидихме в началото на това хилядолетие. Не защото имаме способността да предвиждаме бъдещето, а защото Църквата има способността да тълкува настоящето – във всеки момент и във всяка епоха. Посрещнахме новото хилядолетие с много очаквания. Помните истерията, която беше обзела хората, изпълнени с магични надежди и очаквания за новото хилядолетие. Това бе една масова самоизмама, обзела цялата планета, не само нашата страна. Всъщност всички това бе отчаяно усилие да се придаде смисъл на празнотата. Това съм го казвал преди, а днес сме свидетели: преживяваме края на цивилизацията. Днес знаем, че това е истина, защото го живеем. Краят на една цивилизация, с която надменно се гордеехме. Тази цивилизация вече се срива с шум и трясък.
Родих се в средата на отминалия век. Още като деца слушахме много обещания от различни „-изми“, че ще превърнат света в рай – чрез силата на науката, на разума, на технологията. Тогава ни призоваваха да последваме тези „-изми“ и да отхвърлим „ръждясали” идеи, или най-вече една: вярата в живия Бог, като ни обещаваха свят, изпълнен със справедливост. Белег на всички тези „-изми“, въпреки малките разлики, беше именно отхвърлянето на Бога и обожествяването на разума и науката, които щяха да решат всички проблеми. Разумът не можеше да приеме недоказуеми неща, т.е. доверието в живия Бог. В края на 20 век и в началото на настоящия обаче стана ясно, че човекът бе принизен до най-опороченото същество от всички творения. Достойнството на човека бе унижено – от личност, която заслужава любов, той се принизи до обект за употреба, подчини се на безлични сили, трансформира се в аксесоар на различни механизми, които накрая се обърнаха срещу него.
В крайна сметка, историята се присмива над нашите разум, наука и постижения. В началото на новото хилядолетие казахме, че вярата в Бога бе презряна от амбициозните реформатори на света и обществото, а техните съвременни последователи я сметнаха за противна на разума. В края на века станахме свидетели на процъфтяването на абсурдизма посредством процъфтяването на окултизма. Присъствието в медиите на парвенюта, които ни обещават, че уж ще решат всички наши проблеми, е подигравка с човешкия интелект, както оскърбление и рушене на нашата цивилизация. Това е истинското Средновековие, върнаха ни в мракобесието. Важно е да знаете, че съвременните почитатели на окултизма отхвърлиха Бога в името на разума. Техният разум се оказа неспособен да разбере Христовата светлина и сега той приема и подхранва нахлуването на мрака в човешкото общество. Колко са актуални новозаветните думи: те „се заблудиха в своите помисли, и неразумното им сърце се помрачи; наричайки себе си мъдри, те обезумяха…“ (Рим. 1:21,22).
Колко хора, колко амбициозни лидери на света привидно разчитаха на науката? Но и колко много съгрешиха против нея? Те извършиха грях, защото не я уважаваха, а я употребиха, подчинявайки я на своите цели. Защото я обърнаха в „наука”, която може да реши всички проблеми на човечеството и преди всичко да доказва несъществуването на Бога. Несъмнено науката допринесе и ще допринася много. Истинската наука е скромна, носи в себе си съзнанието за границите на своите възможности, както и на рисковете, които крие в себе си. Проблемът е в начина, по който хората я употребяват. От една страна, тя е използвана за откриването на лечение на болести, както и за по-добри условия за живот на множество хора, а от друга – да се създават „умни” бомби и химически оръжия за масово унищожение. В своя ход историята сякаш се присмива над тези възможности на науката и тяхната употреба, над нейното преобръщане в изкуство за налагане на неправдата, за използването й като метод за експлоатиране на мнозинството от малцинството.
Уж се борихме за по-демократични общества и правителства, гордеехме се с рухването на деспотични режими и проляхме реки от кръв за свободата. И ето че в края на тази цивилизация отново вървим към тоталитарни структури на власт, които с помощта на науката коват най-жестоките окови. Демокрацията се превърна в празна дума. Властта преминава в ръцете на малцина, т.е. на покварените. Човешката личност се подчинява на безлични сили и бива презряна и поробена. От друга страна, свръхконсумацията, като най-характерното признание за отсъствието на жизнен смисъл, се предлага от същите сили и власти като най–ефикасния психонаркотик, за да парализира всяка съпротива.
Нашата цивилизация се намира пред своя край. Цивилизация, която теоретично отхвърли Бога, но всъщност се отрече от човека. Така на дело се преживява отричането от Бога. Строителите на този свят, които планираха и планират завладяването на всички народи, не се прицелиха погрешно. Въплътеният Бог е опасен Бог. Боговъплъщението е мярката на човешкото достойнство и ценност. Трябваше да се атакува мярката, за да бъде разрушен човекът. Не се прицелват погрешно тези, които днес искат да премахнат иконите от училищата. Една икона на Христос напомня на децата за тяхната уникална ценност и че Бог стана Човек за тях…
В какво общество живеят младите днес? В едно разпаднало се общество, което представлява сбор от индивидуални същества, общество от конкуренти. Да общувам означава да участвам с любов в живота и проблемите на другия. Отчуждаването на човека доведе до отчуждаване на обществото. Човекът спря да бъде и да живее като личност и се трансформира в индивид. Личността е общностна единица, която знае, че не може да съществува без другия. Индивидът, от друга страна, е разделителна единица, чрез която налагам индивидуалността си на всички останали. Тази цивилизация, която рухва, се хвалеше със своите борби за индивидуални права, но индивидуалните права са най-безчовечното нещо на света. Именно те заложиха мина в устоите на обществото и накараха всеки да подозира всеки. Свободата като право на човешката личност се преживява само като съвместна свобода. Моята свобода е свобода, когато освобождава и теб. Аз не мога да бъда свободен, ако моята свобода не освобождава другия. Свободата като индивидуално право означава, че претендирам за моята свобода в ущърб на другия. Една от причините за днешното окаяно положение е, че съумяхме да настроим една социална група срещу друга в името на социалните интереси. Важно е да разберем как ние като народ стигнахме до такова отчуждение! Как сега, когато покривите на нашите къщи са толкова наблизо, сърцата ни се отдалечиха толкова много. Сартър, един от най-характерните изразители на покварения свят, стига до своята ужасна декларация – другите са моят ад. В противовес на това разбиране, св. Серафим Саровски по всяко време от годината поздравявал всеки човек с думите: „Христос воскресе, радост моя!“. За първия ближният е неговият ад, а за втория – неговата радост.
Преоткриването на другия е фундаментът на обществото. Това преоткриване има своите основи в евангелското разбиране: видял си твоя брат, видял си твоя Бог Господ, потвърждавайки Христовите думи: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили. Истинското общество (общност) е Църквата. В нея личностите се проникват взаимно в любовта. Силните понасят немощите на слабите и не угаждат на себе си. Истинското възкресение, истинската социализация означава да живеем отново в етоса и истината, изразени в думите „А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа…” (Деян. 4:32)
Друга жестока реалност са разрушените човешки отношения. Когато човекът боледува, боледуват и неговите отношения. Чувстваме тази катастрофа навсякъде около нас. Първо в семейството. Всеки трети брак се разпада, връзките не стигат до брак. Налице са връзки за еднократна употреба. Кризата в брака е изцяло криза на любовта. Цивилизацията на покварата създаде човеци, които са неспособни да се влюбят и да обикнат. Загуби се простота и нежността в човешките отношения. Хората се превърнаха в обекти за употреба, станахме толкова егоцентрични, че вече не сме способни да вкусим красотата на жертвата. Днес срещаме изобилие от сексуални връзки, но рядко има връзки, в които има истинска любов. Днес станахме неспособни да различаваме границите между секс и любовта. Вече не ни интересува сърцето на другия, а само неговата плът. Поквареното общество осмива понятия като въздържание и чистота, защото е загубило способността да се влюбва. Въздържанието означава вярност към любовта, но как хора, които не умеят да обикнат някого, могат да разберат вярността в любовта? Дори прословутата бащинска и майчинска обич бе разрушена след като родителите нараняват, съсипват и поставят децата върху жертвеника на егоистичните си страсти. Често неразбирателството и конфликтите между децата и родителите съществуват поради липса на истинска любов. За много (млади) родители децата не са плод на любов, а на нужда да се впишат в консуматорския модел – да имаме едно, друго, трето, да имаме и две деца! Лесно се съгласяваме да купим втори и трети автомобил, но ни най-малко да имаме трето дете. Това отношение спрямо желанието за трето дете разкрива истинското ни отношение към първите две. Сякаш родителите им казват: щастливец си, защото се роди първи или втори! Ако беше трети, днес нямаше да си тук…
Образователната система също се провали – тя е организирана така, че в нея важен е единствено умът на децата, игнорирайки по драматичен начин детското сърце. И резултатът е потискане на душевния свят на детето. Нуждаем се от нова образователна система, която да насърчава цялостното развитие на детето. Да се грижи не само за ума, но най-вече за сърцето на детето; да дава възпитание, а не само образование, защото децата са личности и всяко дете е нов свят. Мисията на училището е да формира такъв характер в децата, с който да успяват да устояват на трудностите в живота и да побеждават. Днешната образователна система очевидно се е примирила и дори е свикнала с духовната гибел на младите хора. Тя изобщо не отчита своята отговорност за тази гибел. Днес образованието не е оръжие за правда, каквото иска да бъде св. Григорий Богослов, а е оръжие за смърт. Младите днес най-драматично преживяват края на тази цивилизация, тази голяма катастрофа, която идва най-вече от отхвърлянето на истинската традиция. Криза, в която родителите сами лишават децата от тяхната усмивка, още щом прекрачат прага на дома си. Младите са трагичните жертви именно на тази цивилизация и на това общество.
Вие, младите, сте рожби на това общество и чувствате нуждата да се изправите с достойнство пред тези проблеми. Душата ви не може и не иска да се примири. И знайте, че Този, Който влезе във времето, за да осмисли времето и живота, не ни даде дух на страх, а на сила, любов и мъдрост. Затова е необходимо да поставите правилната диагноза на това общество, да се отнесете отговорно към живота и да се осмелите да направите пробив и обрат. Вас ви укрепва гласът на Онзи, Който ви увещава – момци, вие сте силни, и Божието слово пребъдва във вас, и победихте лукавия (срвн. 1 Йоан. 2:14). Младите днес живеят в гранична ситуация, в състояние на отчаяние, преживяват отхвърлянето от една система, която ги експлоатира, употреби, заблуди, даде им обещания, откъсна ги от техните животворящи източници, измами ги, че ще ги подкрепи в техния живот, а защити тези, които ги експлоатираха. Иронизира техните проблеми и всяко тяхно усилие да водят живот с друго качество. Остави душата им празна, разбира се, не и без тяхното съучастие – замая ги с дрогата на комфорта, консуматорския дух и удобствата; предаде ги на дилърите на наркотици и на техния лъжлив свят. И сега посреща с безразличие техните проблеми и отчаяние; не се интересува от това, че не искат да учат, не й пука за нарастващата безработица сред тях, за това, че предпочитат да странстват в чужбина, само и само да избягат оттук; за тяхната безпомощност да оцелеят; за това, че броят на самоубийствата нараства. Младите са паднали в капана на една система, която е напълно безчувствена към тях.
Вече е време за истински размисъл и за това да поставим живота на неговите онтологични основи. Младият човек иска да постигне много, да преобрази обществото, но за това трябва да познае себе си, своето най-дълбоко битие, да осъзнае своята идентичност, да търси и да познае своя Първообраз. Това екзистенциално търсене извира от съзнанието за тленността. Фактът, че човек е тленен, означава, че той би могъл и да не съществува. Неговото съществуване не е неотложно, а дар от Онзи, на Когото дължи това „да бъде“. Тварността и тленността означават, че във всеки един момент мога да престана да съществувам. Какъв тогава може да е смисълът на моя живот, когато перспективата пред мене е смъртта? Смисълът на живота може да съществува само тогава, когато съществува възможност за преодоляване на смъртта, тоест ако тварното може да участва в живота на Нетварния. В това екзистенциално търсене рано или късно ще се изправим пред една Личност – Личността на Иисус Христос. Всички знаем, че един строеж има основи и по-важното е, че се нуждае от здрави основи. Не можеш да градиш характер, образование, професия, семеен живот, успех, ако нямаш екзистенциална основа, защото това е строеж във въздуха и всекидневието много ясно ни показва това. Срещата с Личността на Христос е уникална за историята и тя трябва да стане такава и за нашата лична история. Христос е ключът, за да можем разберем и проумеем кой е човекът и какъв е начинът, по който той съществува. Отците от IV Вселенски събор, говорейки за Христос, казват, че в Неговата личност божествената и човешка природа са съединени неслитно и неразделно. Тоест в Христос Бог остава Бог и Човекът остава Човек, но чрез общението между двете природи в Христос човекът преодолява своята тварност и смъртност и става причастник на божественото естество. Това е единствената истинска онтология на човека, която може да осмисли неговия живот, да го направи силен пред силите, които заговорничат срещу него. Неслитно и неразделно обозначават свободата и любовта, които лежат в сърцевината на връзката между Бога и човека, както и в сърцевината на всички човешки отношения. Това е тропосът на човека, основата, върху която той може да гради живота си, това е смисълът на неговия живот, именно защото само така преодолява тварността и смъртта.
Младите хора днес се чувстват предадени и трябва да се запитат защо през вековете се е водила война срещу връзката на човека с Христос, при това с такава ярост, упоритост, непочтеност, методичност, а понякога и с такава подлост именно от тази система, която изтъргува и предаде тях самите. Защо в тази война се включиха толкова много политици, журналисти, уж духовни човеци? Те трябва да се запитат защо самите те „нададоха ухо” на тази полемика срещу Христовата личност и някога сами станаха участници в осмиването на вярата и сметнаха нейното отхвърляне за прогрес? Нима Христос е заплаха за младите? Къде всъщност беше заплахата? Друга беше целта. Сега можем да разберем, че Христос беше заплаха, но за системата. Христос е мярката на свободата и на достойнството на човека. Животът с Него създава свободни хора, способни да се борят, да водят битки като мъчениците за истинския живот, а не като карикатури на живота. Христос открива уникалността на всеки човек и осмисля напълно живота му. За пореден път истината е очевидна пред нас. Целта не беше Христос. Нито една човешка подлост или глупост не може да заплаши и засегне Този, Който победи смъртта. Целта беше човекът, цел на тази окаяна и сбъркана система бяхте вие, младите хора. За съжаление, не без вашето съгласие те ви увлякоха, употребиха, заблудиха и сега ви изхвърлят като непотребни.
Винаги ще помня разговора, който водих с един 18-годишен младеж, който срещнах случайно в един дом. Той беше член на една политическа организация. В началото в мое лице той видя враг, който трябваше да победи. Говорихме си повече от два часа. И ето какво ми каза той накрая: „По всички тези въпроси, за които говорихме, организацията, към която принадлежа, ме е снабдила с брошури, но това, което ми казахте Вие, го чувам за първи път в живота си!“. От този ден той стана свободен.
Христовата Църква по своята природа е par excellence мястото на младите, защото може да отговори на техните екзистенциални нужди по най-пълноценния начин и да осмисли живота им. Църквата е мястото, в което човекът истински се чувства изпълнен със смисъл, защото в нея тварното се среща с Нетварния. Бог приема човека и човекът става причастник на божественото естество. В Църквата материята на този свят става плът на Бога, а другият е твоят Бог и твоето аз, без когото не можеш да съществуваш. В Църквата времето винаги е настояще. Единственото истински ново във времето не е началото на някоя година или хилядолетие, а Боговъплъщението, т.е. влизането на Бога във времето, което го кара винаги да бъде ново, превръщайки го във време за спасение. В живота на хората Църквата е непрекъсната покана и предизвикателство за себепревъзмогване и постоянно движение нагоре. Постоянен призив към вечността, към преодоляването на смъртта и участието в божествения живот.
Младият човек винаги е неспокоен, бунтар, непримирим. Този, който иска да промени света, но вместо това нерядко самият свят го променя и отчуждава. Младият човек търси идентичност, жизнен смисъл, опитва се да се самоопредели, да намери място в света, но много пъти се чувства предаден. Младият човек днес е чувствителен, пълен с мечти, но и с безпокойство, пълен със страст за живота, но и с тревоги. В Църквата младият човек (и естествено всеки човек) не размишлява за Бога, не философства абстрактно за Неговото съществуване, а преживява Неговото присъствие в плът и става участник в Неговия божествен живот. Винаги, както и днес, младият човек може да се докосне до възможността за обожение в лицата на древни и съвременни Божии угодници. Срещата на младия човек-бунтар със свети хора като стареца Яков Цаликис, стареца Паисий, стареца Порфирий, стареца Софроний, в много случаи означава край на всяко противоречие в неговия вътрешен свят и в живота му.
Църквата подхожда на младите, защото тя е динамично пространство, пълно със сила и живот. Пространство за подвиг. Какъв е подвигът ли? Той е максимален – осъществяването на живота като любов. Освещаването и обожението на личността, т.е. пълното утвърждаване на живота.
Живея в Църквата означава, че не просто вярвам, че Бог съществува, а се причастявам с Неговия живот, чувствам Неговото присъствие в лицето на моя брат, и се боря, за да бъде другият мой брат и мой Бог.
Живея в Църквата означава, че не просто говоря за справедливостта, а се боря да бъда справедлив; не просто говоря за истината, а се боря да бъда истинен; не просто говоря за любовта, а се боря да превърна любовта в мой етос и в постоянно състояние на живота ми.
Живея в Църквата означава, че се подвизавам и живея с готовността да се жертвам. Бих казал, че животът в Църквата е само за младите, т.е. за тези, които искат да останат млади, и това е начинът, по който човек постоянно обновява своята младост. Познавах един такъв „младеж“ по своя дух и борбеност – блаженопочившия старец Яков Цаликис. На 70 години той изглеждаше много по-млад от доста младежи.
Дали днес младият човек може да живее в Църквата? Защо да не може? Младите хора, както казах в началото, имат „привилегията” да преживяват края на една цивилизация, която обеща да превърне света в рай чрез силата на знанието, науката и технологията. Една цивилизация, която настойчиво искаше да стъпи върху отхвърлянето на Бога и да обожестви разума. Днес, в края на тази цивилизация, знаем, че тя превърна света в ад. Тази цивилизация, която отхвърли Бога, в крайна сметка отхвърли човека и го доведе до пълно обезценяване и унижение. В противовес на това пълно обезценяване на човека, Църквата предлага на хората най-поразителното събитие, което конституира тяхното пълно утвърждаване. Събитието, което показва тяхната уникалност – Боговъплъщението. Всемогъщият Бог се яви на Земята като смирен Човек заради нас, за да привлече човека към висотата на Своята божественост. Боговъплъщението е непрестанна реалност в историята чрез Църквата. Заради човека от всяка една епоха Бог навежда небесата, слиза и го среща, приема го в Своето Тяло, храни го със Своя живот, възстановява го в неговото първоначално достойнство. Това постоянно смирение на Бога е уникална надежда за човека.
Ако младият човек иска да остане млад, единственият начин да постигне това е да живее своята младост в Църквата, за да придобие вечността, изпълнявайки Божията воля. Без Църквата младият днес остава във „вчера”, както за съжаление са останали във „вчера” хиляди млади хора, които търсят живота в наркотиците, в алкохола, в откъснатата от любовта сексуалност. Те са нещастни жертви на един провалил се свят и на една безсрамна политическа система, която убива собствените си деца.
Говорим за Църквата, и по-конкретно имам предвид всяка енория, която, съхранявайки хоризонталното измерение на човешкото съществуване, е превъзходната терапевтична общност, в която всеки може да намери в пълнота изгубения смисъл на живота си.
Мисля, че дойде време за бунт и обрат. Бунт и обрат, които обаче трябва да започнат вътре нас, за да бъдат истински. Дойде време да отговорим лично на поразителния въпрос на Достоевски – свобода или щастие? Нашите предци отговориха: свобода! Щастието е в нея. Приспаха ни и е време да се събудим. Участвайте активно във вашите енории, бъдете в общение с Христос, издигнете се над посредствеността и не се надявайте на князе, на син човешки, от когото няма спасение. Не се оплаквайте, а чуйте Този, Който ви зове – момци, вие сте силни, и Божието слово пребъдва във вас, и победихте лукавия. Вдъхновете се от силата на мъчениците и от търпението на подвижниците!
Искам да завърша с един тропар, който като малък ме въодушеви и продължава да ме въодушевява: „Мъченическите ликове отхвърлиха тиранията, казвайки: ние сме на страната на Царя на силите и дори да ни подложите на мъки, няма да се отречем от силата на Троицата“, т.е. от истинския живот и свобода!
Превод: Константин Константинов
