Любовта – венец на християнския живот
Един законник пристъпил към Господа и го попитал, как да наследи живот вечен. Законникът, бидейки човек, който изучавал дадения от Бога закон и уповаващ се на закона, сам би трябвало да знае това. Затова и Господ го запитал: в Закона що е писано? как четеш? (Лука. 10:26). Законникът прочел: Възлюби Господа Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си.
Тогава Господ му казал: Право отговори; тъй постъпвай и ще бъдеш жив. С отговора Си Той потвърдил казаното, като удостоверил, че за друг път към вечния живот и спасението няма защо да се пита: друг път няма и не може и да има. Обичай Бога и ближния си – в това е всичко!
Какъв кратък катехизис! Какъв прост закон! Само две думи: обичай Бога, обичай и ближния си. Дори още по-малко – една дума: обичай! Защото, който истински обича Бога, той в Бога обича и ближния си, и който истински обича ближния си, обича и Бога. Защо тогава, ще кажат някои, такава сложност и от страна на Бога, и от страна на хората? Защо са тези устави, освещавания, Тайнства, тази сложна система от учения? Защо са тесните врата и тесният път? Защо са нужни подвизите, чрез които някои се опитват да влязат през тесните врата и това духовно снаряжение, което трябва да носят отиващите към вечния живот, всички тези пости, бдения, молитви и т. н.? Те са тъкмо, за да ни издигнат до любовта. Любовта е светлина и плод на нашия спасителен духовен живот. Трябва да преминем през много труд и подвизи, за да принесем този плод. Както у дървото плодът се предшества от цвета, цветът от листата и клонките, клонките от ствола, стволът от корена, коренът от семето и колко много време е нужно, за да израсте от семето дърво и дървото да даде плод. Така е и в духовния живот – отначало върху земята на сърцето пада семето на спасителното слово, от това семе израства фиданка с листа и клонки, после тя израства в дърво, дървото дава плод, а този плод е любовта. Любовта израства на основата на всички тези спасителни дела и трудове и после сама оживотворява и изпълва всичко.
Любовта в своя истински вид е духовен рай. Тя е топло, мирно, благопожелателно, живо, вечно движещо се и радостотворно разположение, не е като гост, който отвреме навреме посещава душата ни, а е разположение постоянно, твърдо, дълбоко вкоренено, по същество неотменно, като например дишането или биенето на сърцето. У когото е внедрено това чувство или тази сила, той пребивава в дълбоко, невъзмутимо блаженство. И дори такъв човек да полага постоянни усилия, той не вижда и не усеща нито усилията, нито скърбите, нито препятствията, защото трудностите по пътя не намаляват, а възвисяват любовта, също както вятърът не гаси, а все повече усилва и увеличава огнения пламък.
Да, любовта е рай, но рай загубен. Влизаш в себе си и не го намираш там; виждаш, че на полето на твоето сърце не расте това дърво на живота. И защо е така? Защото сърцето е обраснало с плевелите на страстите, които заглушават любовта. Където има страст, там няма място за любов. Любовта е пълна с благост, как може да пребъдва тя в сърце, в което властва окаменялото равнодушие към страданията на другите? Любовта не завижда, как ще се всели тя там, където живее завистта? Любовта не се превъзнася, не се гордее, как ще пребъдва тя в сърце, в което властват гордост и тщеславие? Любовта не търси своето, как тогава ще пребъдва в сърце, в което основен двигател на всяко действие е себелюбието? Любовта не безчинства, как ще пребъдва тя в сърце пълно със страсти и безпорядък? Любовта не се радва на неправда, как ще се всели тя в сърце, склонно към злоречие, осъждане и клевети? Първо изкоренете злите плевели на страстите от сърцето си и на тяхно място ще израсте многоклонесто дърво, даващо цветове и плодове на любовта. Но веднъж щом започнете да изкоренявате страстите, неизбежно ще стъпите на път тесен и прискърбен, ще се сблъскате с необходимостта да се облечете във всеоръжието на подвизите и лишенията, ще почувствате нуждата да преминете през всички освещаващи, изправителни и ръководещи законоположения на Божията Църква. Тоест преди да встъпите в единството на любовта, ще трябва да положите много трудове и да насочите усилията си към много занимания, да преминете, като че през гора, за да излезете на отрадната, осеяна с цветя поляна на любовта.
Очевидно е, че пътят водещ дотам не е нито кратък, нито лек. Затова, когато слушате брътвежите на съвременните филантропи, не се поддавайте лекомислено на измамния им зов: „Всичко друго вън! Достатъчна е само любовта!” Не бързайте да отхвърляте останалото! Първо преминете търпеливо през всичко, което ви предлагат правилата за благочестив живот в Светата Църква, през всичко – от най-дребното до най-голямото, само така ще достигнете до истинската любов. А когато истинската любов дойде, тя сама ще ви научи, какво да правите с всичко онова, което незрялата и неопитна филантропия счита за ненужно. Ако словото ни към самите нас беше толкова силно, че да е достатъчно само да кажем: „от днес ще обичам Бога и ближните си!” и любовта тозчас да се всели в сърцата ни, щеше да бъде добре. На практика, обаче, в повечето случаи това съвсем не става така. Мисълта и езикът говорят: „ще обичам”, а сърцето се противопоставя на тези слова и помисли и когато опре до дела на любовта, то се отказва от тях, дори в минутите, когато е увлечено по филантропските идеи. А защо става така? Защото такова сърце е втвърдено от егоизъм, гордост, чувственост, корист – неща, които няма как да прогониш само с модерните днес фрази за любов. Затова и Апостолът, когато пише за любовта, казва: тичайте подир любовта (1 Тим. 6:11, по слав. прев.) – тоест с всички сили се стремете към любовта, или облечете се в любовта (Кол. 3:14) – тоест употребете напрегнат труд за придобиването ѝ и се молете Бог да ви даде дух на любов (2 Тим. 1:7), защото любовта е от Бога (1 Иоан. 4:7), излива се в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий (Рим. 5:5); но дарът на Духа трябва да заслужим и привлечем към себе си, а само с думи това не можем да постигнем.
Превод: свещ. Божидар Главев
"Домашняя беседа", 1872 г ., вып. 32 | www.pagez.ru
Щом сте вече тук…
Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>
Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>
Следвайте ни
Синайска мъдрост:
Однажды сатана явился и сказал ему: «Зачем стараешься? Поверь мне, ты не спасешься». И он ответил: «Не говори со мной. Даже если я не спасусь, я буду стоять над твоей головой, ибо ты в аду будешь ниже всех».
http://www.pravoslavie.ru/put/33728.htm
Харектерното за народите и човеците, които са изживели някакъв катаклизъм е да говорят за мир, любов и истина и справедливост. Ние обаче въпреки бурната ни модерност сякаш не искаме да говорим за тези християнски и всъщност общочовешки понятия на извисената душа. Ние искаме да бъдем велики и да се обединим етнотериториално, като земята се счита за производствена икономическа единица, а не за обетована земя, дарена ни от Бога заради верността ни към Него. Цялата логика на всичко, което става в днешна България е подчинена на това да бъдем велики и силни, като се гордеем, че сме българи и така нашата световно известна простотия бива напомпана с грандомания, най-вече на историческа основа. Същевременно за важните неща като любов и истина ние търсим предписание от чужди авторитети, както и за опита в християнския живот, който би трябвало след 1100 години християнство да познаваме перфектно. Не искаме да видим вселенската любов и грижа за ближния в нашето битие и БПЦ също си трае за това.
Христос е казал „По делата им ще ги познаете!“, а не по текстовете, изказванията, преводите и декларациите, правени от позицията на лукава грамотност, която сме разпознали в много от постъпките на Византия. Защото Европа иска да стане Римска империя с гръцка култура, т.е. Византия като в бъдеще се очаква една единна Църква след компромис между руския партиарх и римския папа. Нима не познаваме любовта в делата на нашите хора през ХХв.? В отказа им да напуснат България през комунизма заради любовта към Родината? Делото казва – стотици хиляди български жертви за национално обединение, водени от любов към ближния. Жертви на комунизма, водени в делата от любов към истината и Бога, жертви в себереализацията, водени от любов към децата, жертви в социалноикономически аспект, водени от любов към знанието и културата. Какво знае за тези жертви Теофан Затворник през ХІХ век, та Главев ми го превежда?
http://www.bg-history.info/4805/Za-istoricheskata-i-humanitarna-logika-v-Bulgariia.html
Дон Кихоте,
Послушай българска мъдрост:
„Най-добрият начин да изкушиш някого в следването на лукавия е да му внушиш, че е най-велик, че само той е разбрал истината, че на практика обективните сравнения с чужди и родни капацитети не са нужни, че може с „национална“ конспирация да стане фактор, че никой друг освен него не е чел правилно Библията и не познава историческия интегрален опит на християнството, че може само чрез мистично посвещение в Партия или Църква да стане авторитет, че може със селски аршин да мери световната култура, че може с връзки и ходатайства да получи полагащото му се от Бога, че няма човек, който да се заинтересува от него като личност и специалист, че няма сила, която да оспори Църквата в нейните дела, помисли и бездействие, че на Божия съд няма да се търси сметка от учителите, професорите и владиците, че престижните стоки на лукса могат да заменят човешките качества и Божии дарби, които БПЦ не респектира и така всъщност не респектира Божията воля и т.н.“
Отдавна е време да се обърне вниманието на преводачите, че руската дума „затворник“ съвсем не означава това, което означава на български. Правилно е да се казва св. Теофан Усамотени, това ще е точният превод.
…
Спазването на устави и канони съвсем не е гаранция за придобиване на любов. В противен случай всички свещеници и монаси щяха да са любвеобилни хора. Напротив, има благи хора по рождение, които са си просто такива, изпълнени с доброта – всеки от нас познава поне един-двама такива.
[quote name=“andrey“]Правилно е да се казва св. Теофан Усамотени, това ще е точният превод.[/quote]
Съгласен съм с Андрей, че понятието „затворник“ звучи смущаващо и неясно за българското нерелигиозно ухо, но и „усамотен“ не дава кой знае каква ясност на православното аскетично затворничество. Не би ли било по-добре да се даде обяснение под черта и да се ограмотят недуховните православни християни, вместо да употребяваме нови изрази, отварящи още по-широк хоризонт на личното ни въображение? [b]Има мнозина усамотени отшелници, но те не са аскетични затворници. [/b]Този вид аскеза не е чужд и на римо-католическия свят. Остава малко повече загриженост от страна на преводачите и църковните писатели, които да популяризират това рядко явление в християнската аскетика.
[quote]Съгласен съм с Андрей, че понятието „затворник“ звучи смущаващо и неясно за българското нерелигиозно ухо, но и „усамотен“ не дава кой знае каква ясност на православното аскетично затворничество. Не би ли било по-добре да се даде обяснение под черта и да се ограмотят недуховните православни християни, вместо да употребяваме нови изрази, отварящи още по-широк хоризонт на личното ни въображение.[/quote]
Аз пък не съм съгласен с Андрей, а и смятам, че обяснение под черта, само ще допълни объркването на нашего брата. Трябва първо да признаем, че това объркване не се дължи на преводачска неточност, а на пълното отсъствие на духовно познание. Аз лично съм бил от дружината на напълно отсъстващите, и когато правех първите си стъпки във вярата и църквата , в главата ми беше безнадеждна бъркотия. Нужно е време за да се стигне до някакво ниво, което да е различно от нула. Когато се достигне това ниво, тогава вече дословен, дори точен смислов превод не е нужен. Там само губим време.
Теофан Затворник си е Теофан Затворник, защото е избрал да се подвизава затворнически. Безсребрениците в Църквата как да наречем след като среброто вече не е в ежедневно потребление за размяна, макар и ценен метал. А на мъчениците трябва ли да сменим титлата, защото на някои, мъка или смъртно мъчение за Христа ще им прозвучи не съвсем на място? А не можем ли например да наречем Св. Константин-Кирил Философ, Азбукосъздател? В историята на Църквата той остава много повече като просветител и равноапостол в сравнение със скромното време прекарано като преподавател по философия във Цариград.
Всъщност чисто и просто искам да кажа, че няма смисъл да променяме и принизяваме нарицания и понятия за да ги направим по-смилаеми за несмилаещите. Просто трябва да държим Вярата и да я изповядваме смело. Затворника си е затворник и в християнската семантика това дори може да служи като препратка към степента на подвизанието и опазването на вярата. Плюс това светеца е руснак и Руската църква му е дала
Това са глупости. Тръгнем ли да се акомодираме към неграмотните и безбожниците, няма да стигнем до никъде. Напротив, те трябва да се учат и да се приспособяват към Православието.
Записвах беседи в радиото и чух как инженерът се изсмя, когато чу думата „подвизавам се“. След това ме попита дали не мога да поправя този термин. Аз му отговорих, че тези, които очакват всяка неделя предаването ми, знаят и разбират този термин. Тези, които не го знаят, не слушат редаването, а спят до обяд.
……..
Неделя православна –
http://archiman.livejournal.com/
хм…Дон Кихоте, не знаех, че водиш радио предаване?! Поздравления! Съгласен съм с теб, но ако ми позволиш забележка ще кажа, че когато говорим по въпроси за Вярата, трябва да се въздържаме от резки категоризации, като например думата глупости. Особено когато говорим с хора извън Църквата и даже когато чуем най-невероятната глупост. Хората се засягат и стават още по-опърничави. Аз сигурно ще се засегна ако някой ми отговори така, дори по въпрос, по който зна, че не съм компетентен.