Любовта е по-силна от смъртта
Както умрелите праведници, ръководени от любов, могат да помагат на нас, живите, тъй и ние, живите, можем да помагаме на мъртвите. Как именно? – Чрез заупокойни литургии, чрез панихиди, чрез лични молитви и чрез щедри милостини, извършвани с любов за починалите.
Много важен елемент в случая е любовта. Тя ни е свързвала с покойниците, докато те са били сред нас. Тя може да ни свързва с тях и след смъртта им, защото любовта не умира с човека. По думите на свети апостол Павел: „Любовта никога не отпада“ (1 Кор. 13:8). Какво значи тук думата „никога“, много добре изяснява блаж. Теофилакт, като пише: „Любовта не се прекъсва, не се пресича (от смъртта), никога не се прекратява, но продължава и в задгробния свят…“. „Другите дарби, ако са пророчества, ще престанат; ако са езици, ще замлъкнат“, съгласно казаното от св. ап. Павел (1 Кор. 13:8), а любовта ще пребъдва постоянно и вечно! Защото – по думите на блаж. Теофилакт – ако пророчествата и езиците съществуват за по-успешно приемане на вярата, то след нейното разпространение навсякъде, те, като излишни, ще се прекратят и в сегашния, и особено в бъдещия живот“.
Любовта никога няма да изчезне, понеже тя е нужна както в тоя временен живот, така още повече и в бъдещия. Веднъж придобита, тя съставя неотменимо качество на истинския християнин. С нея той е и тук щастлив, а особено и безкрайно ще се чувства щастлив с нея в отвъдния свят, дето няма да я помрачават вече никаква омраза, злоба и вражда. Затова християнинът трябва на всяка цена да я внедри в себе си още тук, за да я има и там! Та тъкмо тя ще му бъде радостта отвъд, дето му предстои да срещне Самия Извор на любовта – Бога! Иначе, няма ли любов, човекът е загубен! „По това ще ви познаят, че сте Мои ученици – говори Христос, – ако любов имате помежду си“ (Иоан 13:35). Тази любов е белег на истинските Христови последователи не само тук на земята, но и на небето. Тя е раят на блажените души.
Истинската, безкористната любов е толкова голяма сила, че чрез Бога, Който Сам е любов (1 Иоан. 4:8) премахва като че ли границите между живота и смъртта и се излива както от преминалите отвъд праведници върху останалите живи люде, така и от любещите жители на земята върху обичните им покойници.
Човек умира телом, но любовта му не умира, защото тя е качество на душата му и е безсмъртна като нея. Любовта е по-силна от смъртта. Преградата на смъртта не е пречка да се обичат живи и мъртви, да си помагат едни на други и дори живите да измолват, при известни условия, прошка за починалите свои близки.
Някои ще кажат, че тия разсъждения, колкото и утешителни, са човешки и че в Свещеното Писание нямало основания за надеждата живите да измолват прошка за покойниците. Това не е вярно. Има такива основания. Още в Стария Завет са се правели помени за покойниците (виж Иер. 16:7; Тов. 4:10,17; Иис. Сир. 7:36, 66)… А в Новия Завет Сам Господ Иисус Христос заявява: „Всеки грях и хула ще се прости на човеците… и ако някой каже дума против Сина Човечески, ще му се прости, но ако каже против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят“ (Мат. 12:31-32). Как се прощават греховете в този свят, е ясно – чрез лично измолване на прошка, чрез лично покаяние и изповед. Но как се прощават греховете в онзи свят, не е обяснено, а само е загатнато. От загатването обаче ясно следва, че има такива грехове, които може да се простят след смъртта на човека. И понеже в задгробния живот личното покаяние не е вече действено, остава да се приеме, че прошка се дава на покойниците по молитвите на живите за тях, отправени към Пресвета Богородица и другите светии, като посредници пред Единствения по същество Ходатай Иисус Христос (1 Тим. 2:5), за Когото св. ап. Йоан Богослов пише: „Ако някой съгреши, то пред Отца имаме Ходатай Иисуса Христа Праведника, и Той е умилостивяване за нашите грехове“ (1 Иоан. 2:1-2).
* * *
Христовата Църква още от апостолско време се е молела за прощаване на греховете на вярващите покойници. Тя е вършела и върши това, защото е убедена в ползата от молитвите и милостините за тях.
В Синаксара на Месопустна събота, когато се извършва т.нар. Вселенска задушница, четем, че голяма полза принасят на покойниците извършваните за тях молитви, литургии и милостини. Това е дошло по предание от светите апостоли, съгласно свидетелството на свети Дионисий Ареопагит. За потвърждение на ползата от заупокойните молитви, в Синаксара са приведени няколко житийни разказа. Свети Макарий Велики намерил на пътя череп на отдавна умрял идолопоклонник. Той запитал черепа дали обитателите на ада изпитват някакво чувство на утеха и чул отговора: „Да, те чувстват голяма утеха, когато ти, отче, се молиш за тях“. През IX век благочестивата царица Теодора избавила от мястото на вечните мъки покойния си мъж Теофил, известен като иконоборец, чрез молитвите на множество свети мъже и изповедници. Колко повече за православни християни, които до края на живота си не са отстъпили от вярата., но са починали с непокаяни грехове, е възможно да се измоли от Бога облекчаване на задгробната им участ и вечно спасение.
Защо да считаме трудно и невъзможно да изпросваме за починалите прошка на греховете им, щом Сам Господ Иисус Христос чрез Своя Кръст отвори пътя за освобождаване от ада на ония грешници, които са повярвали в Него и са Го изповядали в преизподнята като Спасител? – Как и кога е станало това, изяснява свети апостол Петър, като пише: „Христос, за да ни заведе при Бога, веднъж пострада за греховете ни, Праведник за неправедните, бидейки умъртвен по плът, но оживя по дух, с който Той, като слезе, проповядва и на духовете, които бяха в тъмница“ (1 Петр. 3:18-19), т.е. в ада. От тези стихове се вижда, че Божията грижа обхваща всички – и евреи, и езичници, както добре тълкува епископ Михаил. От ада са били извадени от Христа старозаветните праведници, носещи в сърцата си предварителната вяра в Него, дългоочаквания Месия, както и всички, било то езичници или евреи, които приели възвестената им в ада от Христа истина за Изкуплението.
Добре е подчертал това монах Митрофан с думите: „Христос е победил ада и е извел от него всички, които очаквали Неговото идване. Както тогава, така и сега, Той е властен да извежда грешници от ада, ако те са, разбира се, достойни за това. Стига само да има някакво основание, Бог желае да спаси грешника, както Сам за Себе Си свидетелства: „Не искам смъртта на грешника“ (Иез. 33:11).
Повод за спасяването на нашите покойници, намиращи се в мрак отвъд, може да бъде нашата молитва за тях, както и заупокойните литургии и милостините, вършени в тяхна памет. Ето тази чиста, тази богоугодна любов към починалите действително може да помогне.
В Свещеното Писание има много указания за такава застъпническа молитва. Иисус Христос простил греховете на разслабения поради вярата и молбата на близките му: „Чедо, прощават ти се греховете!“ (Марк. 2:5). Заради молитвата на капернаумския царедворец Спасителят изцерил сина му (Иоан. 4:46-53). По молба на хананейката Господ изгонил беса от дъщеря й (Мат. 15:22-28). А в притчата за безплодната смоковница направо е разрешен важният въпрос за застъпническата молитва: там ясно е показано, че заради ходатайството на едни Бог търпи други. Макар че години наред смоковницата не давала плодове и подлежала на отсичане, господарят я оставил още за известно време по ходатайството на своя верен слуга (Лука 13:8-9).
„Молете се един за друг!“ – съветва свети апостол Иаков (5:16). Което важи и за молитвените отношения между живи и мъртви, защото за Бога „всички са живи“ (Лука 13:8-9)…
Откъс от главата „Чрез помени и благотворения живите могат да помагат на покойниците“ на книгата „Беседи за живота след живота“ на архим. Серафим (Алексиев), София, 1995 г..
