Милостинята като вкусване на Божията любов
В своята книга за авва Исая старецът Емилиан Симонопетритски говори за етоса на църковния опит – за милостинята:
Авва Исаия говори за милостинята и казва: тя е нашата милост към ближния, абсолютното признаване и на най-окаяния човек…
Абсолютното, а не относителното признаване… на кого? На най-окаяния човек. Това е милостинята, нашата любов, нашата милост и снизхождение.
Милостинята е да виждаш във всеки човек бог, това е скланянето и смирението пред всеки човек…
Моят близък човек да бъде бог за мен. Това не е чувство, за което насилваш себе си, а е естествено разположение на човека, който е вкусил Божията любов.
Когато обаче човек не вижда брата си с вътрешна милост, със състрадание, той показва, че в него не съществува никаква добродетел.
Без това разположение не съществува никаква добродетел, защото без него не съществува Бог, не съществува Божия благодат, нищо не съществува. Зад онези чувства, които привидно може да ни се струват любов, може да се крие нашият егоизъм. В повечето случаи любовта ни всъщност е егоистично желание да обикна някого, за да го спечеля и той да стане мой, а не аз да дам нещо от себе си. Често нашата любов е усилие към една цел – да бъдем признати от другите. Дори когато родителите казват на детето си: „Ами хайде, излез от дома, за да видиш дали ще можеш да живееш без нас!“, всъщност имат предвид: „Ние не можем да живеем без тебе!“. Родителят обаче го казва по начин, по който да не се излага, да не накърнява авторитета си, да изглежда, че стои по-горе от детето. Истинската добродетел съществува само тогава, когато имаме милост, разбиране и състрадание към всеки човек.
Хората, които ни обграждат, са и не престават да бъдат икони на Бога, членове на тялото Христово. Живи организми в Църквата и поканени в царството небесно, дори когато са потопени в най-големия грях.
Не ме интересува какъв е другият – и в най-големия грях да е паднал, важното е кое е неговото призвание, неговата възможност. Това гледаме. Не го оценявам по това, което виждам тук и сега, а го оценявам по това, което може да стане, с възможностите, които той има. Това трябва да е нашият подход.
Следователно милостинята е добродетел, която ме кара да не гледам страстите на човека, неговите грехове, немощи, и оттук да го обичам и да признавам неговата святост…
Ние не сме свети сами по себе си, а доколкото сме насадени в тялото на Църквата, което е тяло на Христос. В този смисъл и най-грешният човек е свят. Следователно милостинята означава да не гледам страстите, немощите и греховете на другия човек; да не очаквам нищо от него, а не да казвам: „Обичам го, защото очаквам да се поправи!“. Не, а да го обичам така – без да никакви очаквания. Ако казвам, че обичам, а имам очаквания, това не е любов, а егоизъм. Когато майката и бащата обичат детето си и в тази любов очакват то да стане уравновесен и отговорен човек, това е нещо естествено. Но много пъти те обичат с очакванията детето им да се вмести в тяхната светска рамка за успех и правят всичко – дават купища пари, правят жертви, за да постигнат тази цел, но това не е любов. Не и когато му казваш: „Ако станеш такъв, няма да те обичам, ще си помисля колко ще те обичам…“.
Нека прави каквото иска, нека казва каквото иска. Ако аз му кажа „Добър ден!“, а той ме похули, изгони, прокълне, няма да го съдя и ще подмина това негово поведение.
С други думи, това е милостинята – каквото и да е поведението на другия – несъмнено ще ме засегне, човек съм, но милостинята е вътрешното движение на сърцето ми, за да се задейства онова в мен, което пренебрегва това поведение, не съди и не претендира. Това е нашата всекидневна борба. Другият идва и те подлудява с начина, по който се отнася. В нас се появява напрежение, гняв, който много пъти проявяваме, но много пъти сдържаме. Цялата работа обаче е в това чрез молитвата и вътрешната борба да стоплим сърцето си и да придобием милостинята. Тоест да придобием такъв вид чувствителност, че глупавата постъпка, безумието, което е сътворил другият, да не докосва сърцето ни, а само лицето на човека да докосва сърцето ни и да го гледаме със същото разположение, със същата любов независимо дали се отнася добре или зле към нас. Това е духовната милостиня. Да, трудно е, защото е дар на Светия Дух, не е наше постижение.
Това не става без молитва, без вътрешен духовен опит – само ако ни се даде, тогава нещата се получават с голяма лекота. Не да гледаме външната страна на нещата, а да проникваме в дълбочина. Не се взирам в образа на другия, в който той се проявява в своята немощ, а прониквам в същността на човека, в това, от което той има нужда, в това, което е забравил, в това, което може да бъде, в неговите възможности. Затова е безумно да влизам в процес на съд и осъждане защо другият е направил едно, а другият – друго. Старецът Емилиан продължава:
Съдейки по външната страна, Църквата е пълна с грях, хората пишат и говорят постоянно за греха на Църквата… Църквата обаче е една и свята, защото има Христос за Глава и в нея действа Светият Дух.
Точно това става и във всяка душа, във всеки човек. Ако погледнем на Църквата с взискателността на нашия интелект, сме готови да възкликнем: „Каква Църква е това?!“. Сдружението в квартала е по-здрава общност и с по-духовно поведение от Църквата, може да каже някой. Това обаче е външната страна, не е същността на Църквата. Ако се вгледаме в дълбочина, ще видим светотайнственото тяло на Църквата, където е Светият Дух, Тайнствата и енергиите на Бога.
Какво на практика означава това за другия? Ако имаме този етос в себе си, другият го усеща, вкусва без думи от тази милост и главното, което чувства, е надеждата, че е ценен и може да се спаси. Това благоразположение, което усеща, че има към него, го издига и дърпа нагоре. Това благоразположение, което нося в себе си, се отразява в погледа ми и обгръща другия човек, приема го такъв, какъвто е, и го признава. Както когато Бог ни дава дар, в своето удивление си казваме: „Да не би да е станала някаква грешка? Да не би цялата тази радост да е предназначена за друг, а не за мен – окаяния и грешния? Как така Бог ми даде тази любов?„… Това е изненадата на Божията благодат.
Човек не се поправя толкова чрез укорите, които получава за грешките си, колкото чрез това, че не се вглеждаме в грешките му. Това му дава надежда, че за него има шанс да се промени и да се развие. Това изцелява човека и го насърчава, че е ценен и е способен да направи това, което иска.
Когато се вглеждаме в немощите, недостатъците и проблемите, които ни създава другият, скоро стигаме до извода, че никой не е за рая, че никой не е Христов и изпадаме в униние…
В такова разположение на духа скоро стигаш до извода, че никой не е достоен, че всички сме погубени. Няма нищо по-демонично от това и няма нищо по-духовно от това да гледаш навсякъде грях и да виждаш навсякъде светци. Това е велик парадокс. Христовият човек вижда надеждата, която съществува зад греха и намира добрите страни на човека отвъд неговата сквернота. Това подлудява дявола. Защо? Защото е напразен трудът му да ни събори в грях. Не печели нищо. Пак имаме надежда. Накрая той се опитва да те осмее: „Виж се какъв наивник си само! Сто пъти прощаваш!“...
...скоро стигаме до извода, че никой не е за рая, че никой не е Христов и изпадаме в униние – така укрепваме нашето беззаконие… Казваме си, че можем да живеем като грешници, след като установим, че всички са такива. „Всички сме такива! Нима аз ще се отличавам?“, казваме си. Когато обаче не гледаш към прегрешенията на другия, а се занимаваш само със своите, за които търсиш прошка от Бога, това означава, че не гледаш на повърхността, а виждаш в дълбочина…
„След като всички са такива, значи и аз имам право да бъда такъв!„; „Чакай, всички съгрешават, а аз ли ще се правя на свят?„, казваме си. Нашите взаимоотношения дори на психическо равнище срещат проблем именно тук – че пропускаме да дадем това, от което другият има нужда. Връзката на психическо равнище означава способността на човека да декодира външното поведение на човека, да се вглежда в сърцето му. Тогава се поставя началото на реалната връзка между двама души. Доколкото оставаме във външните явления и ги тълкуваме с нашето собствено разбиране, логика и код, това означава, че сме затворени в себе си, че сме големи нарциси. Всичко пречупваме през перспективата единствено на собствените си сетива, не сме способни да излезем от себе си и затова не се разбираме, затова хората се разделят. Връзката означава да обясня, да декодирам поведението на другия съобразно неговите възприятия, чрез посланията, които той ми изпраща, да се опитам да открия неговия вътрешен, съкровен човек в душата му.
Не гледам човека външно, а навлизам в неговото вътрешно битие. Например в управлението на Църквата не виждам нещо друго, освен апостолите, пространството на апостолите, на пророците, Самия Христос. Отвъд конкретния грях на някого, виждам една душа, която Христос е създал.
Това означава, че гледам с духовните си очи… А вместо това ние, когато срещнем някой скитник, в него виждаме само и единствено скитника, а не една душа, създадена от Христос. Това само майката може да го разбере. Колкото и да е лошо, нейното дете ще бъде нейно дете, тя ще го защити, няма да го отхвърли, ще изпита болка за нещата, които прави. Защо майката изпитва болка? Детето е направило грозни неща, които са за отхвърляне, но тя не може да отхвърли детето си. Усеща раздвоение в себе си и затова страда. Но как мога да видя една душа, която Христос е създал, как мога да я видя по този начин, ако не живея в Църквата?
Как мога да зная дали той няма да съди мен горе, на небето при Второто пришествие? Защото скитникът в царството небесно ще ми открие какъв е бил моят собствен критерий, според който съм съдил при срещата си с него и според него ще бъда съден аз.
Другият човек ще ни съди или по-точно това как сме подходили към него. Защо? Защото хората, които съм срещнал по пътя си, с които съм живял – в техните лица ще видя мярата на моя собствен съд. Дали ги видях като скитници или като икони на Бога? В този смисъл те ще ни съдят. Няма да ни съдят светците, а скитниците. Няма да ни съдят добрите, а лошите.
Христос не съди никого. Разбойникът ли? Той се е самоосъдил за това, че не е приел Божията любов заради своето жестокосърдечие. Той смятал другия разбойник за зъл, имал за критерий „справедливото наказание“. Разбойникът, който се спасил, виждал с болка в лицето на другия разбойник неправдата, която извършил в свое лице. Затова бил спасен.
Затова в аскетическия език на Църквата „пренебрегвам“ носи смисъла на „прониквам“, „задълбочавам се“, откривам какво съществува зад външната страна на нещата. Откривам истината, скрита в образа на другия.
Затова всички действия или постъпки на другия човек показват не това, което се вижда, а неговите затруднения, немощи и нужди. Тогава, ако имам молитва и любов, ще мога да го видя в различна светлина.
Само аз съм грешният. Другият е иконата на Бога, той е светец. Милосърдието, т.е. отношението с любов към другия поражда в мене най-необходимите елементи на духовния живот – разсъдливост и проницателност. Дарове, чрез които мога да проникна в света на другия.
Тази милосърдна любов поражда разсъдливост и проницателност да разбера какво става в душата на другия човек. Мога да разбера другия не защото съм умен, а само когато имам нагласа да прощавам.
Когато обаче се занимавам с това защо този се държи така, а онзи – онака, се превръщам в едно дърво. Преставам да разбирам. Не схващам най-дълбоко битие на човека, ако не открия в него Светия Дух, Който очаква момента на неговото възкресение.
Ако все се вглеждам в поведението на другите към мен и ме боли от това, засягам се, аз се превръщам в един безчувствен предмет. И колко хубаво го казва старецът – Светият Дух очаква момента на нашето възкресение и проявява търпение. Кога ще дойде моментът да се събудим? Но другият, също важен въпрос е кога точно се превръщам в дърво за човека отсреща? Ако при съпрузите единият не разбира другия, значи там липсва прошка, има единствено вглеждане в грешките на другия.
Кой е проницателен – този, който има истинна любов, той гледа в сърцето на човека. Проницателността ме кара да познавам човека. Когато не позная някой човек, не мога да го обикна; трябва да те позная, за да те обикна. Тези, които се опитват единствено чрез думи да обикнат другия или да се обикнат помежду си, те издигат стените на самотата.
Тоест когато единствено чрез думи, чрез външна комуникация се опитвам да обикна другия човек, да обясня неговото поведение, да го анализирам, да го прекарам през моя филтър, за да видя дали си заслужава трудът да го обикна, това не е любов и никога не мога да се свържа истински с този човек.
Кога обичам някого? Когато подминавам неговото поведение и го приемам. Но когато се опитвам да обикна другия чрез думи, логически, това е моето его. Трябва да подмина поведението на другия, неговите действия, за да могат да рухнат стените. Когато искам да се доближа до другия чрез един логически процес и ставам съдник на неговото поведение, в този момент се затварям за него и вдигам здрави укрепления около себе си.
И обратното – да виждам другия като ангел, като Божи син, сътворен от Божиите ръце, ми дава сензорите, които ме известяват каква е най-дълбоката същност на другия и ме правят способен да го обикна.
И така, кое е това средство, което ще ме накара да обикна истински? Мълчанието, мълчанието на моя помисъл, не вярвам на моите помисли. Мълчание и молитва…
Когато се говори за мълчание, се има предвид мълчанието на нашия егоизъм, мълчанието на гневните ни мисли, които крещят в ума ни: „Сега ще видиш ти! Как се държиш така с мене!“… Пренебрегвам тези помисли и се държа по такъв начин, че да почета другия човек – може с мълчание, може с думи. Всъщност ние много добре знаем кога се засягаме и чрез нашето мълчание отмъщаваме на другия, и кога отново чрез нашето мълчание го почитаме.
Да виждам в другия ангел – ако имам такова разположение на духа, тогава в мене се активират други сензори, придобивам друго възприятие и то ми разкрива вътрешната красота на другия. Това общение поражда любов.
Злото го знаем, виждаме го, не можем да кажем, че не е зло, но трябва да продължим нататък. Пренебрегвам го и се занимавам не с него, а с доброто. Балансът е сложен, защото подхождаме към нещата с нашата логика, която вижда в черно и бяло. Но ако чрез молитвата и вътрешната ни нагласа видим божествения Логос, отношението ни към другите съвсем естествено ще се промени.
Думите на стареца Емилиан ни посочват върха. Говорим за него не защото утре ще станем такива, а за да знаем коя е нашата посока. Да разберем докъде стига нашето духовно пътуване. Не може да те гнетят мисли от рода на: „Този е лош, а онзи е добър!“. Подобно отношение към другите ще ни подлуди. За нас няма да има нито покой, нито радост. Но ако знаем кой е пътят, това ще ни смирява, ще ни дава надежда. Докъде ще стигна – това зависи от Божията благодат, но накъде ще се обърна: дали ще избера пътя на себеоправданието („Другите са за отхвърляне, а аз съм правият!“), или ще видя другия с Христов дух и ще продължа напред? Това е единствено мой избор и моя отговорност.
Беседата е публикувана със съкращения.
Превод: Константин Константинов
