Молитвата, която се ражда от ужаса на състраданието

Как да се молим за мир

На нашата безутешна и изтерзана човешка земя чашата на гнева, чашата на скръбта и човешкото страдание отново прелива. И не можем да останем равнодушни към мъката на хиляди и хиляди, милиони хора. Пред християнската ни съвест страшно и неумолимо отново се издига словото Божие или по-точно образът на самия Христос, Който стана човек и дойде в нашия свят, Който не се съедини със слава и съвършенство, а стана брат както на угнетените, така и на грешниците.

Единството на Христос с човека не нарушава Неговото единство с Отца; и виждаме тук образ, който е толкова трудно да възприемем и още по-трудно да уподобим в себе си: образа на Този, Който искаше да бъде едно и с правия, и с виновния, Който прегърна всички с една любов, любов кръстна към единия, и любов радостна – и отново разпната – към другия.

Сега в умовете на много хора се ражда образът на гнева и в този образ едни са избрани, а други са изключени. В това преживяване на правдата, съчувствието и състраданието, човешките сърца избират едни и проклинат други. Това не е пътят на Христа и не е нашият път. Нашият път е: в осъзнаването и преживяването на ужаса с една любов да прегърнем и двамата, да прегърнем – не със съжаление, а със състрадание, не със съгласие, но със съзнанието за ужаса, пред който стои неправдата, и за кръста, пред който стои истината.

Призовавам всички вас, пред лицето на това, което се случва в света сега, да погледнем отново къде стоим ние, християните, къде е нашето място върху страшната рана, от която се леят кръв, сълзи и ужас. И да разберем, че нашето място е на кръста, а не само близо до него.

Често си мислим: какво можем да направим? Сърцето се разкъсва от любов към едни и съчувствие към други: какво да направим, когато сме безсилни, онеправдани и оставаме нечути?

Можем да застанем пред Господа в молитвата, за която говори старецът Силуан: „ Да се молиш за света е като да проливаш кръвта си“.

Да застанем не в лесната молитва, родена в спокойствие, а в молитва, която се втурва към небето, родена от безсънните ни нощи, в молитва, която не ни дава покой, в молитва, която се ражда от ужаса на състраданието, в молитва, която вече не ни позволява да живеем в нищожност, пленници на незначителното в битието.

Да застанем в молитва, която изисква от нас най-накрая да разберем, че животът е неизследим, а ние не спираме да се лутаме, недостойни пред живота си, недостойни пред самите себе си, недостойни пред Бога. Недостойни пред скръбта и радостта, пред кръстните мъки и славата на Възкресението, които извечно се редуват и преплитат на нашата земя.

Не е достатъчно да посъчувстваме малко, не е достатъчно да кажем, че „нищо не можем да направим“. Ако застанем в такава молитва, ако състраданието може да ни освободи от всичко в нашия живот, което ни прави твърде малки, за да се изправим пред ужаса на земята, тогава бихме се превърнали в хора, достойни за Христос. И тогава, може би, нашата молитва ще се издигне като изгарящ и просветляващ пламък. Тогава, може би, няма да остане място за безразличието, леността и омразата, които процъфтяват, защото ние не се противопоставяме на злото около нас.

Пред лицето на това, което се върши, пред Кръста, пред смъртта, пред духовната агония на хората, нека произнесем присъда над дребнавостта, над нищожността на нашия живот – и тогава ще можем да направим нещо. С молитва, с начина, по който живеем, и може би дори с нещо още по-смело и по-съзидателно.

Но нека помним, че Христос не е избирал. Христос умря, защото праведните бяха преследвани и защото грешниците бяха погубвани. В това двойно единство с хората, които са около нас, в това двойно единство с праведника и с грешника, нека се помолим за спасението и на двамата, да просим милостта Божия, да се молим слепците да прогледнат и да се въдвори правда. Не съд, а правда, която води към любов, към тържество на единението, към славата Божия. Амин!

Август, 1968 г.

Източник: Правмир