Наблюдение върху една пандемия

Ето какво научих в скръбта по съпруга ми и сина ми относно страха от смъртта.

Погребахме бебето ми в дървена кутия, в свивката на ръката на баща му. Съпругът ми почина на тридесет и седем години в автомобилна катастрофа, на път към дома от работното си място като православен свещеник, при внезапно възникнала снежна буря един неделен следобед през март. Синът ми се роди през двадесетата седмица на бременността, приблизително две седмици  преди смъртта на баща си, но земята на гробищния парцел беше твърде замръзнала, за да бъде погребан тогава, затова от погребалния дом ни предложиха да съхранят телцето до идването на пролетта. Но след като и баща му почина, беше решено, че си струва да се използват специалните машини за разтопяване на земята и да се организира зимно погребение в Нова Англия; идеята, че двамата ще почиват заедно носеше известна утеха.

Лицето на съпруга ми беше унищожено при катастрофата, която ни го отне на Неделя Православна – деня, в който честваме възстановяването на иконите за църковна употреба, след като иконоборческата ерес се опитала да премахне почитанието на всички изображения. Десетгодишният ми син беше наскоро нарисувал икона на Свещеното Христово Лице, която реши да постави в ковчега на баща си, защото смяташе, че така баща му ще има лице. Този жест свидетелстваше за добри познания по теология за едно десетгодишно дете, втория по възраст син на бащата теолог, тъй като в Христос именно всеки един от нас може да има надежда за придобиване на цялостност. Странното съвпадение на деня на смъртта на съпруга ми с църковния празник често ме поразява с мъчителната си ирония, но в най-добрите ми дни приемам това като знак на надежда за възстановяването на лицата по време на Възкресението.

Въпреки че колата се подхлъзнала на леда и се превъртяла три пъти преди да се спре в насрещното движение, по някакво странно чудо, шестте ми деца, които придружаваха съпруга ми тогава, не само че оцеляха, но бяха и напълно невредими, с изключение на едно насинено око и един одраскан пръст, който имаше нужда само от малка лентичка лейкопласт. Оказана била незабавна помощ на децата, но съпругът ми загинал веднага, тъй като бил изхвърлен от колата. По това време бях у дома и се възстановявах от спонтанния аборт.

В процеса на организиране на погребението научих, че свещениците се погребват с лица, покрити от воздуха – покривката, с която се завиват даровете от хляб и вино, предлагани по време на литургията. Това е образ на плащаницата на Христос и символичното принасяне на свещеника обратно към Бог като жертва. Ковчегът бе стандартен и отворен, както обикновено, а лицето на съпруга ми бе покрито. Ръцете му, обсипани с лунички, и червеникавите косъмчета бяха единствените белези, които можеха да свидетелстват, че това наистина е той. Знаех, че е той и заради странния начин, по който обувките му бяха издадени навън както винаги, по патешки, заради вродена аномалия на бедрото. Това привнасяше някаква странна комична нотка към тържествеността на църковното погребение.

Той беше погребан, и икона на Възкресението, издялана в камък, бе поставена над главата му, а всички ние се удивлявахме, че Бог е решил да прибере такъв удивителен човек – син и брат, съпруг, баща на шест живи деца, скъп приятел за много хора, музикант, поет, изследовател, който скоро щеше да придобие докторската си степен по теология, и чиято интелектуална работа бе наскоро призната от някои от водещите умове в областта му; също така само преди шест седмици той бе ръкоположен и назначен в първата си енория. По думите на свещеник от бившата ни енория „тъй като погребахме толкова скъпо семе, очакваме невероятно изобилна жътва“.

Три от децата ми и аз самата сме били в контакт с потвърден носител на COVID-19 по време на петата годишнина от смъртта на съпруга ми, но едва след седмица разбрахме за това. Гледах шестте си деца с очакване и се чудех дали някое от тях, или всичките ще легнат до татко си и брат си, както и дали пък аз няма да ги оставя кръгли сираци. Сега, след като най-голямото ни дете беше навършило седемнадесет, а най-малкото седем, най-после бяхме установили някакъв ритъм на живот, въпреки че все още ежедневно се борех с дълбоката тъмнина в душата си.

Наблюдавах, от позицията ми на близко познанство със смъртта и скръбта, как пандемията и изолацията на хората се разрастват. Често се чудех дали това не е в сила и за нашите държавни лидери. Струваше ми се, че официалното отношение към смъртта е като към аномалия, а не като към сигурен факт, а болестта, от която се лекувахме, се разглеждаше като странно изключение, не като правило. Отбелязвахме всеки един смъртен случай, причинен от COVID-19, чрез средствата за масова информация така, както това не се бе случвало никога досега.

Разбира се, този подход изглеждаше оправдан тогава, защото по време на пандемия, всеки смъртен случай представлява поредната частичка от пъзела, помагаща ни да разберем по-добре болестта, а честно казано, в началото нямахме представа какво би могла да причини. Започнах обаче да се притеснявам относно нашата реакция към болестта приблизително около времето, когато семейната карантина, която си бяхме наложили, приключи. Случаите на изолация бяха в пиковата си точка и дори не можеше да се говори за някакви изходни стратегии, без да последва обвинението, че всеки един, който обмисля как отново да заживее един по-нормален живот, просто нехае за човечеството.

Изглеждаше, че наистина бяха много хората, готови да направят всичко, за да спасят останалите от болестта и смъртта. Докато това отношение със сигурност бе благородно и напълно разбираемо (сигурна съм, че и аз щях да съм изкушена в тази посока преди загубата на съпруга и детето си), сега, в скръбта ми, това ме безпокоеше. Виждах, че става въпрос за добронамерени хора, носещи голяма обич в сърцата си, които просто не могат да си представят живота без скъпите си същества и поради това са готови на всякакви жертви, за да задържат смъртта на разстояние.

Изцяло бях съпричастна с противоречивите и объркани чувства на опечаления К. С. Луис, изразени в книгата му “Наблюдение върху една скръб“, където по повод загубата на съпругата си той пише, че “отсъствието ѝ е подобно на небето, което се простира над всичко”, и че загубата е “подобна на ампутация”. И двете твърдения са верни. Все пак, в качеството си на опечалена, личната ми ежедневна борба е свързана с това да продължавам да живея по най-добрия възможен начин, при условията на изцяло променените ми личност и свят.

Страхувайки се от смъртта, ние просто не желаем да мислим за това, което ще се случи след като починат нашите любими хора. Но ние наистина трябва да го направим. Изглежда сме съгласни, изпитвайки разбираем ужас, да заменим немалко съществени неща, като например основни свободи, обществения си живот и публичните институции, срещу обещанието за по-добра защита от болест и смърт. Когато обаче болестта и смъртта дойдат въпреки всичко (което е напълно естествено), как ще постъпим, когато осъзнаем, че сме направили света по-лош, отколкото би могъл иначе да бъде? Ако продадем красотата и порядъка в обществото си, за да получим безопасност, не само ще осъзнаем, че сме загубили любимите си хора въпреки всичко, но и ще ги оплакваме сред една опустошена земя, която сами сме създали.

Всеки един от нас има тъмна страна, която иска светът да съответства на болката, която изпитваме. Мисля, че първостепенната задача пред нас, хората, които скърбим, е да отхвърляме горчивината, да избираме живота винаги, когато ни е възможно (и да се каем, когато не успяваме), както и да отказваме да правим целия свят по-лош, само защото ние изпитваме болка. Светът вече е гробище; не непременно трябва да бъде и ад.

Истинска трагедия има не тогава, когато човек умира млад, а когато човешкият живот се е превърнал в някакъв вид смърт. Този тип хора в действителност са „преждевременно мъртви“. Съпругът ми не беше преждевременно мъртъв. Той беше живял истински до последния момент и бе постигнал толкова много.

През изминалите пет години съм се обвинявала не един път, че не съм направила всичко по силите си, за да запазя бебето и съпруга си живи. Съчинявам алтернативни ситуации, при които ние всички сме у дома преди снегът да завали, а аз се грижа по-добре за себе си, за да предотвратя помятането. Но зная, че тази посока на разсъждения е опасна. Въпреки че със сигурност някои мои решения, както и тези на съпруга ми, действително са повлияли на крайния резултат, хвърлянето на цялата вина върху един оцелял за нечия случайна смърт наистина го тласка към мъчителна депресия, която всъщност е смърт в рамките на живота.

Също както е безрезултатно да се намеква на жена, която е пометнала, да продължава да премисля всички начини, по които вероятно се е оказала отговорна за смъртта на детето си, или да се внушава на съпруг, съпруга или болногледач, че са могли да направят още нещо, за да спасят любимия си. Точно толкова е неправилно всички да бъдат убеждавани, че е редно да се съсипват от вина заради смъртта на най-уязвимите. „Не две ли врабчета се продават за един асарий? И ни едно от тях няма да падне на земята без волята на вашия Отец … не бойте се, прочее: от много врабчета вие сте по-ценни“ (Мат. 10:29, 31).

Пандемията ни наложи да организираме всички сфери на живота си през интернет. Телесните прояви на милостта сякаш бяха направени невеществени, подходящи за филтриране през големите технологии. Някой печели много пари, докато ние канализираме всичките си връзки, търговия, образование, почивка и дори богослужение през трета страна. Този нов безтелесен начин на живот е едно усилие за придобиване на „безопасност“, но, струва ми се, примерът на Христос ни внушава, че трябва да сме повече, а не по-малко въплътени. Знаем вече, че колкото и животът в интернет да ни предпазва от някои физически заплахи, новата култура на отхвърляне на обществени личности и постоянната агресия в мрежата разкриват изцяло нови начини за опустошаване.

Измъквайки се от мъката в собствения ми живот, намирам изкушението на това да си невъплътен за много съблазнително. Интернет, тази бляскава наслада за очите, е безкраен поток на крайното, в който можеш да се преструваш, че се освобождаваш от загубата си, както и от тялото си с неговите ограничения. Там мога временно да избегна част от мъката на сегашния си живот.

Но Бог, Той Самият чист дух, стана истински човек, с истинско тяло. Спорът ми с Него е постоянен и е свързан с това, че Той отне от мен телата на моя любим и на детето ми, докато същевременно подчертава Собственото Си въплъщение. Спорът ми с Бог в известна степен се осъществява в следните линии:

– Ти казваш, че е толкова важно да бъдеш въплътен, да станеш човек с тяло, и при все това очакваш от мен да бъда доволна от това, че телата на съпруга и сина ми не са с мен? Очакваш от мен да общувам с тях като с далечни духове, докато Ти живя като човек. Как да си обясня това, Боже? Добре ли е да си в плът или не?

Чудя се дали на тези ми възражения Бог няма да отговори приблизително така:

„Твоето неудовлетворение, мила моя, е точно това, което Аз целя. Това не е краят. Ние сме в очакване на Възкресението на телата.“

Св. апостол Павел казва, че Христос умря и възкръсна, за да ни освободи от страха ни от смъртта, който е вид робство, държащо ни в подчинение от началото на живота ни (Евр. 2:15). Как да разбираме живота на мъчениците по време на пандемия? По-нататък четем: „други пък изпитаха подигравки и бичове, а също окови и затвор,
с камъни бидоха избити, с трион рязани, на мъки подлагани; умряха с меч убити, скитаха се … лишавани, оскърбявани и измъчвани (тия, за които светът не беше достоен)“, както завършва апостолът (Евр. 11:36-38).

Всъщност пандемиите са били  доста често срещани през всички периоди на историята и в такива времена светиите точно изпълнявали заповедите на Христос да хранят и обличат нуждаещите се, да се грижат за другите и да ги обичат. Много възможно е било и разпространението на някаква болест чрез дейностите на милосърдие от страна на светиите, в случай че това била Божията воля. Не е вярно, че тези светии са били твърде необразовани, за да не знаят, че това би могло да се случи, напротив, те съзнателно са взимали решението да се грижат за другите, въпреки рисковете за тях самите и дори за тези, за които са полагали грижа. Защо са правили това? Защото хората около тях, които ги молили за въплътената им любов, имали нужда от тази въплътена любов повече, отколкото от дълъг живот без страдания.

Въпреки че хората взимат решение след реален избор, болестта или смъртта не могат да настъпят без Божието позволение или участие. Или поне християните някога са вярвали в това. Принудителната, физическата сегрегация и постоянната изолация обикновено се използват като наказание. Толкова ли сме сигурни, че отрицателните резултати от тези мерки за безопасност няма да превишават положителните?

Тертулиан казва: „Кръвта на мъчениците е семето на нашата вяра“. За християните винаги се е казвало, че са хора, които не практикуват аборти, евтаназия и самоубийство. Те считали живота за ценен, но светиите им, както е общоизвестно, не са имали за цел продължаването на собствения си живот в ущърб на душата си, нито на душите на останалите. Мъчениците не смятали собствената си физическа смърт за толкова значима в сравнение с това, което ги очаква (Рим. 8:18). Това е така не защото са подценявали настоящия живот. Християнските светци често полагали живота си за другите, но също така те никога не правели някои неща, като почитание на идоли, нито дори да запазят и един живот, дори да е на собственото им дете. Ако искаме да сме цялостни същества, трябва да подражаваме на техния пример.

Напълно очаквам, че ако наистина живеем като Църква, биха могли да възникват широки огнища на COVID-19 в християнските общности, точно както при всяко едно човешко събиране, ако това е Божията воля. Дитрих Бонхьофер казва: „Когато Христос призове едно човешко същество, Той му повелява да дойде и да умре“¹. Ако при все това властите ни обвинят, че сме „свръхразпространители“ на болестта, това няма да е за първи път в историята.

Никой не обвинява някого, че отива в магазина, за да купи хранителни стоки и така разпространява или прихваща вируса, но изглежда, че богослужението се третира повече като концерт, отколкото като „насъщен хляб“. При това събирането ни за неделна литургия и общуване би следвало да ни помогне да се изправим срещу възможността да срещнем смъртта, точно от което се нуждаем именно сега. Работата на един свещеник не е да ме запази жива, а да ми помогне да живея и да умра добродетелно.

Християните не трябва никога да съдят този, който избира безопасността пред страданието и смъртта, по примера на ранните еретици донатисти, които изхвърляли от църквата бягащите от преследвания. Християните обаче никога не трябва да осъждат или изключват и тези, които избират значителния риск. Трябва да се водим от принципа на неосъждение. Прилагането на сила и манипулациите трябва да бъдат отхвърлени, няма значение дали силата или манипулациите са в полза на риска или против него.

Съпругът ми написа в една своя проповед малко преди смъртта си: „Бог създаде човека в 33-тата година, на хълма, наречен Голгота“. Христос обяви великото Си дело за завършено, страдайки на кръста. Именно в единение с Христос ставаме тези, които би следвало да сме, и следователно, как бихме могли да се изплъзнем на смъртта, при положение че дори Христос умря? В една от последните си проповеди съпругът ми предложи на паството си следното: „ … нека да станат наши собствени думите на св. Игнатий Богоносец, с които той се обръща към братята си християни по пътя към мъченичеството, отхвърлил идолослужението на езическия Рим: „По-добре е за мен да умра в Иисус Христос, отколкото да царувам над четирите краища на земята … В родилни болки съм. Позволете ми го, братя; не ме възпирайте да живея, не ми пожелавайте да съм мъртвороден … Позволете ми да подражавам на страданията на моя Бог … след като пристигна там, ще стана човешко същество“ (Послание до римляните)².

През седмицата, в която съпругът ми почина, чух едно от по-малките ми деца да пита най-голямото, на дванадесет по това време, което е седяло на предната седалка по време на катастрофата, защо не е казал на тати да сложи колана си, защото това щяло да спаси живота му? Разтревожена, аз незабавно казах на децата, че не трябва да задаваме такива въпроси. Бог решава кога хората ще умрат. Тати обикновено носеше колана си. Загадка е за мен защо този ден не го е сложил. Виждам пред себе си цяла нация от хора, насърчавани да задават подобни ужасни въпроси за тях самите и за другите. Съществува велика загадка, свързана с взаимоотношението между Божията воля и човешката свобода. Не трябва да се преструваме, че разбираме нещо, когато това не е така. Християните никога не са считали, че смъртта е единствено игра на случайността. Безсъвестно е да се обременяват хората с вина за смъртта на другите, само защото са поели отговорност за живота си, особено за смъртта на най-уязвимите, при положение, че смъртта очаква всеки един от нас.

В нощта преди катастрофата открих, че средната седалка на нашия ван не е добре закрепена в пода. Опитах се многократно да направя така, че да се зацепи с пода, но тя не помръдваше. Седалките бяха останали в отключена позиция и червеният пластмасов предупредителен знак се виждаше. Когато накрая пръстите ми се вцепениха от студа, казах молитва: „Боже, пази децата ми“ и се прекръстих. Когато отидох до разбития ван след злополуката, видях, че седалката е заключена в пода, както е редно: червеният пластмасов предупредителен знак не се виждаше повече. Преди преобръщането седалката се е заключила на мястото си и децата бяха останали в общи линии невредими.

Трябва и искам да вярвам, че смъртта на съпруга ми и на неродения ми син е по Божията воля. Вършейки противното, не само бих се превърнала в някого, който не искам да съм, но това би означавало и да се отрека от вярата си. Бих могла да избера да поема пълната отговорност за смъртта на съпруга и сина си, но на практика какво бих постигнала така за децата си, различно от собственото си разпадане? Бих могла да обвиня съпруга си за поведението му, довело до смъртта му и застрашило живота на децата ни. Как това би помогнало обаче? Зная, че той обичаше тях и мен дълбоко; зная, и че ценеше собствения си живот. Той заплати за грешките, които е възможно да е допуснал, и които са съдействали за смъртта му.

Бих могла да обвиня някого другиго за смъртта на съпруга си или на детето си: членове на семейството, приятели, лекари, работниците, поддържащи магистралите, но това само би увеличило разрухата. Само Бог знае каква е степента на виновност на всеки един по отношение на собствената му смърт и тази на другите. И дори да знаем със сигурност, че някой е съдействал за нечия смърт или направо е извършил убийство, християнството ни учи, че Бог е готов да прости. Когато става въпрос за причините за нечия смърт, трябва да се въздържаме от даване на присъди, както и да се оставяме на Божията милост, защото в противен случай поемаме риска да накараме опечалените да станат почти толкова мъртви, колкото хората, за които скърбят.

Бог е дал на човешките същества свобода, чрез която те често създават хаос, омраза и измъчват другите. Именно чрез същата сила на свободата обаче ние също и обичаме. Бог е поел невероятен риск в рамките на великата Си благосклонност. Човек със свободата си е сътворил безкрайни нещастия и е лесно да обвиним Бог за злото, което хората създават, ползвайки се от свободата си. Но Бог ли е виновен, ако ние непрестанно използваме, за да вършим зло, инструментите, които Той ни е дал, за да правим добро?

Бог не само е поел риска за загубата на душите ни, за да ни даде възможността да обичаме, но също така Той е поел този риск в доста по-голяма степен при Въплъщението, при което Неговият чист дух е приел плът, която накрая е умряла, както и нашата ще умре. Не можем да избегнем смъртта, но със сигурност имаме избор относно начина, по който ще прекараме живота си. Дали ще го прахосаме, заравяйки го подобно на златото от притчата за талантите (Мат. 25), или ще поемем риска да изживеем приключението на собствения ни живот?

Не вярвам, че е редно, нещо повече, смятам, че е вредно за мен и за децата ми да действаме в посока избягване на смъртта на тялото на всяка цена. Също така не вярвам, че смъртта в основата си е единствено нещо, което се случва, ако не се взимат правилните предпазни мерки. Не смятам също така, че е положително да си въобразявам, че основният начин, по който смъртта идва, е чрез нормалното дишане и естественото движение на другите около мен. Дори да е така, действайки съобразно това, неминуемо ще създадем страх, недоверие, сегрегация и ксенофобия. Насърчавайки това отношение ние още повече поробваме хората със собствения им вроден страх от смъртта и ги изолираме един от друг.

Никога не се възхищаваме на герой в разказ, който действа или говори, така че да остане на всяка цена жив още малко или пък принуждава останалите да се излагат на риск, или дори да умрат заради него. Възхищаваме се на този, който, в случай че нормалният начин на живот и дишане на останалите би могъл да причини собственото му страдание или дори смърт, би по-скоро приел риска от страданието и смъртта, отколкото да поиска някой друг да спре да живее и диша заради него. Разбира се, това изисква смелост, която ние всъщност нямаме. Имаме нужда от благодат. Християнинът подражава на Христос и не се отдръпва от изцяло въплътен живот. Провалям се в това ежедневно. Ужасена съм от смъртта. През по-добрите си дни обаче съм още по-уплашена от това, което би могло да стане с мен, ако позволя на страха от смъртта да стане мой господар.

В информационен бюлетин по интернет във връзка с катастрофата на съпруга ми някой написа в карето за коментари: „Е, Бог не е бил неговият втори пилот! Ха-ха!“. Докато тази безразсъдна шега вероятно изобразява най-лошото ми изкушение, през по-добрите си дни вярвам, че Бог, който може да закрепи седалките към пода на превозно средство преди злополука, може да изпрати ангелите Си, за да напомнят на шофьора да сложи колана си. Коя съм аз, за да твърдя, че Бог не е бил със съпруга ми в момента на смъртта му? Знам, че той се молеше за това ежедневно и се уповавам на Божията милост.

Въпросът не е: „Ще умра ли?“. Нито пък: „Ще умрат ли хората, които обичам?“. Отговорът на този въпрос винаги е бил: „Да“. По-добър би бил въпросът: „Ще позволя ли очакването на смъртта да направи мен и моя свят по-добри или по-лоши?“.

Източник:

https://medium.com/@lkatherinebaker/a-pandemic-observed-7cb5c90aa17b

https://dimitarpetrow.blogspot.com/2020/09/blog-post.html?fbclid=IwAR2wK-sIgAImMNT0IqpdE7Agot19GkP7NSMKKxVZzGpnh8UFOJ-mrCxO_Z0

Превод от английски: доц. д-р Боряна Ружекова-Рогожерова

Бележки:

Коментари

коментара