Насилието на(д) религията
Погледът ми към темата е на православен християнин и свещенослужител. Нека в началото да направя едно уточнение – не вярвам в никаква идеология, включително и в религиозна идеология. Обичам живота и това ме доведе в Църквата. Въпросът за Бога е всечовешки въпрос. Множеството религии по света потвърждават една велика истина. Истината, че човекът постоянно търси Бога, не може да живее без Него, защото Бог представлява структурен елемент от неговото битие. Религиозното търсене е на възрастта на човешкия род.
Църквата не е нещо човешко, а e богочовешка реалност. Тя е покана към човека за общение с личния Бог и призив за съучастие и взаимно проникване. Същността на общението е любовта. Помним, че св. ап. Петър отговаря на Христос, че Той е Синът на живия Бог, а в отговор Христос му казва, че върху тази истина ще съгради Своята Църква (а не Своята религия) и дори портите адови няма да й надделеят. Христос не е говорил случайно, нито е използвал случайни думи. Изключително е лесно от боготърсачество религията да бъде превърната в идеология, в табела, в лично нагаждане, в система, и така преди всичко да престане да бъде личен подвиг. Тогава тя става поле за други цели, а другите стават противници, които навярно трябва да бъдат заличени. Насилието в религията е резултат и плод на това изкривяване.
Несъмнено и Църквата от път на обожение може да се превърне в идеология; много са верни думите, че най-големият грях на християните е религиозацията на Църквата. Лесно е да си религиозен човек, но много трудно е да си църковен човек. В първия случай се самооправдаваш и Бог ти е нужен, за да покажеш на другите колко си „добър”. В този случай не изпитваш колебания да се сравняваш с другите, за да покажеш колко много ги „превъзхождаш”. Става дума за класическия тип фарисейство от познатата притча.
Тогава с лекота си способен да извадиш и меч срещу тези, които не са съгласни с теб, а когато другите говорят, настояваш да употребяват само твоя език и реторика. Много си умел най-вече в окичването на етикети на другите и в крайна сметка си основен изразител на едно словесно насилие, което е на крачка от това да придобие и други изражения. Псевдоправославни християни и мними борци за чистотата на вярата се отдадоха особена ревниво на упражняването на едно такова поведение и не се поколебаха да поставят под съмнение правотата на църковната позиция, изразена дори от личности като свети Порфирий и блажения старец Яков (Цаликис) – говоря само за случаи, които познавам добре. А достатъчно показателно е, че в живота на тези благословени ликове на Църквата никога не видяхме поведение, изразяване и най-вече мислене, което стига до клеветене.
Търсенето на Бога, като път към преодоляването на смъртта и към обожението на човека, е личен подвиг, който по своята природа никога не може да те обърне срещу друг човек. Този подвиг се упражнява в живота на Църквата и се развива както в условията на приятелско, така и във враждебно настроено към вярата общество, без да принуждава никого към вяра. В този подвиг съпротивата може да се изрази единствено в лично мъченичество. Църквата в никакъв случай не може да има връзка с насилието или да приема насилието като начин за защита на християнската вяра. Не мога да наругая един невярващ, един атеист, в името на Христос. Съжалявам го като човек и се моля за него.
Пред нас ясно се открояват две основни дадености. Мъчениците са приемали мъченичеството без да са използвали каквото и да било насилие срещу гонителите си, не защото не са могли, а защото подобно насилие би отменило тяхната борба за обожение. Трябва да бъдем внимателни за насилието под всичките му форми и да изследваме дали например под изискването за послушание не се крие форма на насилие с цел властване над другия човек. Послушанието е акт на свободната воля и не се налага отгоре, а се избира и се упражнява със старание от този, който свободно го е избрал. А днес можем да видим, че има определени групи, в които послушанието стои по-горе от Божието слово; в тези случаи се оказваме на прага на нови страшни ереси. При новопросиялите светци на Църквата (мнозина от тях познавахме лично) единственото насилие, което се виждаше, че упражняват, беше насилието върху самите себе си. Техният вътрешен мир като плод от общението с Бога изключваше насилието. Светиите на Църквата не са хулили нито атеистите, нито маловерците, нито грешниците, нито дори собствените си гонители. Те никога не защитиха Бога и своята любов към Него като преследват невярващите.
Насилието се поражда от несигурността, от фанатизма, което означава болна вяра. Истинската вяра дава свобода на личността и затова тя се основава на почитта към личността на другия. Насилието всъщност е тъждествено с атеизма, защото брани обожествения егоизъм на човека под маската на всякакво идейно обсебване. Насилието в името на религията също така е плод на несигурност, на фалшива връзка с Бога, зад която се крие липсата на истинско доверие в Него. Христос ни показа, че истинският Бог не търси следовници, а приятели и близки за причастност и общение. Характерно е, че и свети Порфирий, и свети Лука, архиеп. Кримски, укорили строго тези, които презирали вярата на другите.
Св. ап. Яков дава определение за религията, казвайки: „Но който вникне в съвършения закон на свободата и пребъде в него, той, бидейки незабравлив слушател, а изпълнител на делото, ще бъде блажен в действията си. Ако някой от вас мисли, че е благочестив, но не обуздава езика си, а мами сърцето си, неговото благочестие е суетно. Чисто и непорочно благочестие (в оригинала е θρησκεία – религия) пред Бога и Отца е това: да пригледваш сираци и вдовици в техните скърби и да се пазиш неосквернен от света. (Яков. 1:25-27)
Важно е, че св. ап. Яков дава това определение, за да обясни колко непотребна и безсъдържателна е религията на този, който си мисли, че вярва, но не е способен да сдържа своя език. Разбира се, това важи и за този, който си мисли, че с невъздържания си език самоотвержено брани своята вяра или своя бог. От друга страна, съдържанието на истинската връзка с Бога е упражняването на любовта и смиреното служение към другия, след като, според светоотеческия израз, „видял си брата си, видял си Господа, твоя Бог”. Истинската религиозност се упражнява като любяща връзка с личния Бог и в лицето на конкретния човек, който е образ на живия Бог.
Истинската религиозност не е идеологическо учение, а връзка на истинско доверие. Истинското доверие в личния Бог не може да се упражнява като сляпа вяра, фанатизъм и идейно обсебване. Моята любов към Бога преобразява моя живот, но истинският Бог няма нужда от моята агресивна отбрана. Отговорът на Христос към апостол Петър в Гетсиманската градина е достатъчно категоричен и не позволява ни най-малкото изопачение. Фундаменталистите, откъдето и да произлизат, не могат да говорят в името на Бога.
Днес проявите на насилие в името на религията „за защита на нейната чистота“ зачестяват. В името на Бога се вършат най-ужасяващи престъпления, на дневен ред излизат и политически сили, които използват религиите за свои цели и ги натоварват с идеологии, които изобщо не им принадлежат. В това някои намериха повод да обвинят религията като източник на насилие изобщо, но мнозина изследователи на това явление подчертават, че появата на систематични форми на насилие, обосновани с религиозни мотиви, се дължи на намесата на политиката, етнофилетизма, икономическия интерес и държавните идеологии в религиозния живот, от което се получава една леснозапалима смес.
Ще завърша с категоричните думи на Атинския архиепископ и на цяла Гърция Йероним: „Самопонятно и неотменимо право на всеки човек е да се обръща свободно към своя Бог. Да Го почита и да Му служи безпрепятствено. Правото на религиозна свобода е основно право във всяка демократична държава и трябва винаги да се радва на признание и уважение. Но всяка проява на насилие в името на която и да е религия, откъдето и да идва, е абсолютно осъдителна, защото атакува най-вече много дълбоко сърцевината на религията и превръща вярващите в инструменти на всякакви фундаменталисти и спекуланти, които не зачитат свободата на личността”.
Само една добавка от мен. Всяка изява на насилие, обоснована чрез конкретно религиозно учение, сама по себе си е зачеркване и отмяна на същността на същата тази религия.
Превод: Константин Константинов
