Нашата беззащитност
Свещ. Ясен Шинев
Нека се огледаме в огледалото на света, но и да бъдем достатъчно силни да кажем истината – ние сме беззащитни. Връхлитани от стихиите на злободневието и опустошавани от раздиращите битки със старата ни природа, ние държим щита на вярата с двете си ръце, вкопчени до болка в него. Но без него сме безащитни и подмятани като морски вълни от насрещните ветрове.
Нашият проблем е прост – от мига, в който сме повярвали и избрали да тръгнем по тесния път към Неговото царство, сме обуреваеми. Приличаме на воини, застанали в кръгова отбрана, които отбиват удари отвсякъде. Нямаме право да се отбраняваме с оръжията на околните.
Целият репертоар на греха, в които хората са се потопили с избора на свободната си воля е неприемлив, нещо повече – непозволен за нас. От „создание мира“ властва принципът „око за око, зъб за зъб“ като отглас на нараненото себелюбие на хиляди поколения.
Но ние, подобно на св. ап. Петър в онзи незабравим миг, когато при предателството на Юда в Гетсиманската градина хваща ножа като спонтанна проява на своя гняв от явната несправедливост спрямо неговия рави, просто трябва да въздъхнем и да отпуснем ръката си – защото сме приели да следваме тихия глас на Спасителя: „Върни ножа на мястото му, защото всички, които вадят нож, от нож ще погинат” (Мат.26:52).
Към нас, оставилите представата за света встрани от себе си и приели съзнателно да го следват, Христос – Царят на Мира и любовта завеща своето пречисто наставление: „Бъдете мъдри като змии и незлобливи като гълъби” (Мат. 10:16).
Той ни призова да утихнем и изоставим старата си повредена природа и да се приучим да бъдем кротки. Защото това е привилегия само за най-помъдрелите души. За тези избраници, които са са смирили до такава степен, че изцяло да се оставят в ръцете Му. Той изисква от нас да се облечем с дрехата на смирението и никога да не я събличаме от себе си. Призова ни да бъдем воини за Царството Му, но да водим битките си за Него по най-парадоксалния за света начин, без нито едно от оръжията и стратегиите му.
Христос изисква от нас да се потопим в тихата Му кротост и покоряваща грижа за всички и всичко, изкупено със жертвената Му Кръв на Кръста. Да покорим света с Неговото Име, понизявайки се, а не превъзнасяйки се над околните. Като искрен приятел Той очаква от нас не да бъдем храбри като лъвове и горди като орли, които побеждават и покоряват в стихиите на външните битки, под възторзите на тълпите, а да бъдем тихи и нежни победители.
Ако се втурнем в суровата школа на живота както другите – със стиснати юмруци и присвити от злоба очи, не само ще бъдем разгромени, но и по-важното – ще изгубим благословението на Сина Божи и ще изгубим благодатта. Тогава ни застрашава най-страшният бич – богооставеността. Но тя ще ни завладее, в следствие от нашето съзнателно поведение, която е гнил плод на грешния ни избор; а ние ще я предизвикаме с нашето колебание. А след нея идва и осъждането свише. Ще се превърнем от призвани в предатели, от достойни в недостойни.
Оправданието, че не сме започнали първи и че само се защитаваме в условията на неизбежна отбрана са недостатъчни. Ние сме длъжници на Бога и трябва да се отбраняваме с арсенала на цялото негово всеоръжение. Нито повече, нито по-малко…
В началото на съзнателния си духовен живот една част от новоповярвалите християни първоначално се опияняваме от възторзите на тези невидими небесни посещения, но после, когато Бог умишлено се отдръпва, за да ни наблюдава отстрани и ни остави да засилим вярата си и се калим в стихиите на „невидимата бран“, такива християни отстъпват объркани и отхвърлени. Те усещат, че нещо не е както преди и, напуснали своята така удобна самодостатъчност, стават уязвими на попълзновенията на видимите и невидими врагове – демоните, хората и нестихващите вътрешни въпроси, които се превръщат в неразрешими противоречия. Те се огъват като крехки дървета под напора на препускащите ветрове, сломени от маловерие и двуедушие. Разочаровани, изоставят първоначалната си ревност към Бога и изпадат в удобната топлохладност на компромисното си съществуване.
Но това не е подвизаване, а мимикрия – карикатура на онова, което изисква от нас Христос. Такива хора се оглеждат в другите, търсят недостатъците в учението на Светото праволавие или енорийския живот и намират някакво угодно за тях оправдание за своето лично отдалечеване от Христос. А духовната практика показва, че това може да доведе до тежки последици и дори до пълно отстъпление от спасителното учение на Майката Църква.
Веднага след първоначалния подем във вярата следва един особен „изпитателен период“, в който неофитът трябва да прояви своята лична решимост и дръзновение да продължи напред. Така и само така той ще заслужи великия дар да бъде избран от Спасителя и да носи Неговото име достойно. Тогава той усеща истинската привилегия да бъде избран, но тя е с горчивата цена да се превърне в неразбран и неразбиран от неповярвалите .
Всичко се променя; срещу него се води необявена война – той бива подложен на подигравки, обиди, неразбиране и дори явни нападения не само от непознати, но и от роднини и приятели. Някои го изоставят, други се отдалечават от него и така човек започва да усеща себе си в неблагоприятна, дори враждебна среда. В такъв период той усеща драмата на своята изолираност в този груб и пропит от грях свят и целия трагизъм на своето посланичество в земята на неправдата.
Пред него стоят два пътя: или на личното дръзновение, или на позорното, но вече оправдано пред себе си връщане назад. Но ако продължи, той трябва да приеме неизбежната гъба с оцет и да се бори с всички сили в тази нестихваща битка, преодолявайки всички усложнения.
По особено красноречив начин това е изразено от апостола на народите, св. ап. Павел, който изрича: „Злословени – благославяме, гонени – търпим, хулени – молим се” (1 Кор. 4:12). Тогава душата осъзнава цената на личната метаноя, това необяснимо вътрешно преобразяване и раждането на „новия човек“ през пещта на връхлитащите изкушения.
А на нас не само не ни е позволено да отговаряме на нападащите ни, а нещо повече – носим свят дълг да се молим за тях като за болни, които не осъзнават болеста си, и да им съчувстваме във всичко.
Верният последовател Христов трябва да прощава и забравя, но и да поема част от болката на другите и да я превръща в своя. Нещо немислимо до идването на Христа – да обичаме враговете си. И при все нашата немощ – да се опитваме да ги обичаме. Велика жертва е да сложиш врага в сърцето си и да го обгърнеш с любовта си! Това е подвиг и почти недостижимо постижение за всеки,потопен в стихиите на света.
Особено болезнено е усещането на това, че вярващият за мнозина се е превърнал в „измет за света“. Но не някак абстрактно и отдалечено, като символ и образ на претопяващ процес, а през усета на реалната, постоянна болка, породена от решението да обърнеш гръб на света и опита да превъзмогнеш царството на Кесаря.
И защо? Защото целият свят е море от болка и неговите рецепти за нейното избягване са само привидни. А всеки от нас е уязвим и го боли, когато го нараняват. Целият всемир се стоварва на главата му. Очакват го само огорчения – изолация, враждебност, неразбиране и скрита или нескрита омраза. Това е данъкът, който трябва да се плати на лукавия.
Но Бог обича тази наша безащитност. Нещо повече – по неизказан начин ни довежда до нея. Както баща, който оставя детето си да се движи самó и когато се подхлъзва и пада и самó усеща, че не може да се справи, със страх, но и с надежда го чака то самó в безпомощността си да Го повика и го приема в обятията Си. Така и Бог се намесва и ни приема, след като съзнателно сме осъзнали нашето безсилие без Него. Тогава подвизаващият се не само осъзнава, но и проумява, словата на св. ап. Павел: „Силата ми се в немощ напълно проявява” (2 Кор. 12,9-10). А тази сила е всепроникващата и непобедима божия благодат, която предпазва, брани и изцелява всичко. Тя възпълва немощите на вярващия, който носи старата си повредена от греха природа. Тя е като слънчев лъч за крехкото наранено растение, като пролетен дъжд за напуканата от суша земя.
Този, който е благ в силата си и силен в благостта си, спуска своя нежен покров и с него покрива всеки последовател Христов. Затова и нашата безащитност е най-голямата ни сила и „превъзходство“ над околните. Истинският християнин, който не само вярва, но и уповава във всичко на Него е крехък като цвете, но и устойчив като скала.
Нека всички ние, опитващи се да разчупим примката на света, който ни задушава, запечатаме в себе си думите на св. ап. Павел: „Братя, усилвайте се в Господа и мощта на силата Му, облечете се във всевъоръжението Божие, за да можете устоя против дяволските козни, защото нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправителите на тъмнината на този век, против поднебесните духове на злобата. Заради това приемете Божието всевъоръжение, за да можете се възпротиви в лош ден и като надвийте всичко, да устоите. И тъй стойте, като препашете кръста си с истина и се облечете в бронята на правдата и обуете нозете си в готовност да благовестите мира, а над всичко вземете щита на вярата, с който ще можете угаси всички нажежени стрели на лукавия: вземете и шлема на спасението и духовния меч, който е Божието слово!” (Ефес. 6:10-17).
Само така можем да заслужим да бъде Христови още тук в рамките на своето земно странстване и да се опитаме с делата на вярата си да заслужим място в Царството Божие.
