Неделя Месопустна – Евангелието за Страшния съд
Матей 25:31-46
Онези, които са броили и пресмятали, твърдят, че на земята има милиард и половина живи хора. От тези милиард и половина живи хора нито един не знае със своя ум да ви каже какво ще стане със света в края на времената и какво ще стане с вас след смъртта. И всички тези много милиарди и милиарди човешки същества, които са живели преди нас на земята, не са знаели нищо със своя ум, определено и сигурно, да ви кажат каквото и да било за края на света и за онова, което ни чака след смъртта – каквото и да било, което със своя ум, сърце и душа да можем да възприемем като истина. Нашият живот е кратък и се измерва с дни, а времето е дълго и се измерва със стотици и хиляди години. Кой от нас може от своите скърби и мъки да стигне до края на времената и да види последните събития, да ни съобщи за тях и да каже: това и това ще се случи в последния отрязък от време, това и това ще стане със света, а това и това с вас, хората? Никой. Наистина, никой от всички живи хора, освен онзи, който би ни уверил, че е влязъл в ума на Създателя на света и хората, и е видял целия план на сътворението; който е бил жив и съзнателен преди началото на света и ясно може да види края на времената и всички онези събития, които ще отбележат този край. Има ли такъв човек между милиардите живи и до днес хора? И имало ли е такъв от началото на света до ден-днешен? Не, нито има, нито е имало.
Имало е прозорливи хора и пророци, които, не от своя ум, но по Божие откровение, са изрекли нещо, нещо кратко и откъслечно за онова, което ще стане на края на света. И не толкова с намерението да опишат точно края на света, колкото със своите видения по Божия воля да предупредят хората да се обърнат от пътя на беззаконието, да се покаят и повече да мислят за онези съдбоносни неща, които предстои да станат, отколкото за дребното и преходното, което като облак засенчва за тях онова огнено и страшно събитие, с което ще завърши и целият човешки живот на земята – и съществуването на света, и движението на звездите, и дните и нощите, всичко, което се разполага в пространството, и всичко, което се случва във времето.
Само Един-Единствен ни е казал ясно и определено най-важното за всичко онова, което има да се случи в края на времената. Той е Господ Иисус Христос. Който и друг да беше казал онова, което Той е казал за края на света, ние не бихме му повярвали, дори и да беше най-големият мъдрец на света. Ако беше говорил от своя човешки ум, а не според доказаното Божие откровение, не бихме му вярвали. Защото човешкият ум и човешката логика, колкото и да са велики, са твърде малки, за да могат да се прострат от началото до края на света. Но напразен е целият ни ум там, където е необходимо прозрение. Трябва ни прозорлив човек, който вижда – и то вижда ясно, така, както ние виждаме слънцето – целия свят от началото до края, и самото начало и самия край. Такъв е бил само Един. И Той е Господ Иисус Христос. На Него можем и трябва да вярваме, когато ни казва какво ще се случи в края. Защото всичко, което Той е предрекъл, се е сбъднало; станало е всичко, което е предсказал и на отделни личности като Петър, Юда и останалите апостоли, и на отделни народи като евреите, и на отделни места като Йерусалим, Капернаум, Витсаида и Хоразин, и на Божията църква, основана на Неговата кръв.
Още не са се изпълнили само Неговите пророчества за събитията преди края на света и пророчеството за самия край на света и Страшния съд. Но който има очи да види, може ясно да види, че в света още в наше време са започнали онези събития, които са предсказани от Него като знамения за близкия край на света. Не са ли се явили много ощастливители на хората, желаещи да заменят със себе си Христос и със своето учение – Христовото учение? Не е ли въстанал народ против народ и царство против царство? Не трепери ли земята, както и нашите сърца, от многото войни и революции по цялата наша планета? Не предават ли мнозина Христос и не бягат ли мнозина от Неговата църква? Не се ли е умножило беззаконието и не е ли изстинала любовта у мнозина? Не е ли вече проповядвано Евангелието на Христовото Царство по целия свят за свидетелство на всички народи (Мат. 24:3-14)? Истина е, че още не е дошло онова най-лошо, но то се приближава неудържимо и бързо. Истина е, че още не се е явил антихристът, но неговите пророци и предтечи вече ходят сред всички народи. Истина е, че още не е дошъл върхът на скърбите и неволите, каквито не е имало от началото на света, нито непоносимият предсмъртен стон, но този връх смътно се показва пред очите на всички духовни хора, чакащи идването на Господа. Истина е, че слънцето още не е помръкнало, нито луната е изгубила светлината си, нито звездите са изпадали от небето, но когато това стане, тогава за него вече няма да може нито да се пише, нито да се говори. Човешките сърца ще бъдат изпълнени със страх и трепет, човешкият език ще застине и човешките очи ще се взират в страховитата тъмнина, в земята без ден и в небето без звезди. Изведнъж в тази тъмнина ще се яви знамение от север до юг с такъв блясък с какъвто слънцето никога не е могло да заблести над главите ни. И тогава всички хора на земята ще видят Господ Иисус Христос да иде на небесните облаци със сила и слава голяма. И ще затръбят ангелските войнства, ще затръбят за сбор, какъвто не е имало от началото на света, и за Съда, който се повтаря.
Но за всички тези знамения и събития, които ще станат преди края на света и в края на времето, се говори на друго място в Светото Евангелие. А днешното Евангелие ни говори за последната равносметка между времето и вечността, между небето и земята, между Бога и хората. Описва ни Страшния съд, неговото протичане и деня на Господния гняв (Соф. 2:2). Описва ни онзи страховит миг – и най-радостен за праведниците – когато Божията милост ще отстъпи думата на Божията правда. Когато ще бъде късно за добри дела, ще бъде късно за покаяние! Когато вопълът вече няма да среща отклик и когато сълзите вече няма да капят на ръката на ангела.
А кога дойде Син Човеческий в славата Си и всички свети ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си. Както в притчата за блудния син Бог се нарича човек, така и тук Христос се нарича Син Човеческий. Това е Той и никой друг освен Него. Когато дойде за втори път в света, Той вече няма да дойде в тишина и смирение, както е дошъл първия път, а явно в голяма слава. Под тази слава се разбира първо славата, която Христос е имал във вечността преди сътворението на света (Йоан. 17:5), и второ, славата на Победител над Сатаната, над стария свят и смъртта. Но Той идва не сам, а с всички свети ангели, чийто брой е огромен; идва с тях, защото и те, като Негови служители и воини, са участвали както в борбата против злото, така и в победата над злото. Той се радва да сподели и Своята слава с тях. А за да се разкрие възвишеността на това събитие, специално е подчертано, че с Господа ще дойдат всички ангели. Никъде не се споменава нито едно събитие, в което да участват всички Божии ангели. Те винаги са се появявали в по-малък или по-голям брой, но на Страшния съд всички те ще се появят събрани около Царя на славата. Престола на славата са виждали много по-ранни и по-късни тайновидци (Ис. 6:1; Дан. 7:9; Откр. 4:2; 20:4).
Под този престол се разбират небесните сили, на които седи Господ. Това е престолът на славата и победата, на който седи Небесният Отец, и на който е седнал и Христос Господ след победата (Откр. 3:21). О, колко величествено ще бъде пришествието на Господа и с какви чудни и страшни явления ще бъде свързано! Прозорливият пророк Исая предсказва: „Ето, ще дойде Господ в огън, и колесницата Му – като вихър“ (Ис. 66:15); Даниил при това пришествие вижда как огнена река излизаше и минаваше пред Него; хиляда хиляди Му служеха, и десетки хиляди по десет хиляди предстояха пред Него; съдии седнаха, и книги се разтвориха (Дан. 7:10).
А когато Господ дойде в слава и седне на престола, тогава ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози; и ще постави овците от дясната Си страна, а козите – от лявата. Въпросът на кое място Христос ще съди народите, е вълнувал много свети отци. И позовавайки се на пророк Йоил, те са казвали, че Съдът ще бъде в Йосафатовата долина, там, където някога цар Йосафат, без борба и оръжие, победил моавците и амонитците така, че нито един враг не останал жив (2 Пар. 20- ). А пророк Йоил казва: „Нека станат народите и слязат в долината на Иосафата; защото там Аз ще седна, за да съдя народите отвред..“. (Йоил. 3:12). Може би над тази долина ще се издигне престолът на Царя на славата; но на земята няма такава долина, където да могат да се съберат всички народи и всички хора, живи и мъртви, от началото до края на света, милиарди, милиарди и милиарди. Цялата повърхност на земята, заедно с всички морета, не би била достатъчна да застанат на нея, човек до човек, всички човешки същества, които някога са живели на земята. Защото ако това беше само събрание на души, тогава би било разбираемо, че всички ще могат да се поберат в Йосафатовата долина, но тъй като това ще бъдат хора в тяло – защото и мъртвите ще възкръснат в тела – то пророческите думи трябва да се разбират в преносен смисъл. Йосафатовата долина е цялата земя, от изток до запад; и както някога Бог в Йосафатовата долина показал Своята сила и съд, така в последния ден Той ще покаже също такава сила и съд над целия човешки род.
И ще ги отдели едни от други. В един миг всички събрани хора ще бъдат разделени на две страни, лява и дясна, като с магнетична, непреодолима сила – така че никой от онези, които принадлежат на лявата страна, да не може да отиде надясно, нито някой от онези, които принадлежат на дясната, да не може да отиде наляво. Както когато пастирът викне, и овцете отиват на една страна, а козите на друга.
Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна; дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира. В началото Христос нарича Себе Си Цар. Защото на Него се даде царството и силата, и славата. Дойдете вие, благословените на Отца Ми. Блазе на онези, които Христос ще нарече благословени! Защото Божието благословение съдържа в себе си всички блага, всички радости и небесни наслади. Защо Господ не казва: благословени Мои, а благословени на Отца Ми? Защото Той е единственият Син Божи, Единороден и несътворен, от вечност във вечност, а праведниците са осиновени по Божие благословение и така са станали като Христови братя. Господ призовава праведниците да наследят царството, което е приготвено за тях от създание мира. Това значи, че Бог още преди сътворението на човека е приготвил царството за човека. Преди да създаде Адам, всичко вече е било подготвено за неговия райски живот. Едно цяло царство е блестяло в светлина и само чакало царя. Тогава Бог въвел Адам в това царство и царството било пълно. Така и за всички праведници Бог е приготвил от начало царството, което само чака своите царе, начело на които ще стои сам Царят Христос.
Призовавайки праведниците в царството, Съдията веднага обяснява защо им дава това царство: „Защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте.“ На това дивно обяснение праведниците със стеснение и кротост питат Царя кога са Го видели гладен и жаден, гол и болен, и кога са Му направили всичко това? На Което Царят отново дава чуден отговор: Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.
Цялото това обяснение има два смисъла, единият – външен, а другият – вътрешен. Външният смисъл е ясен за всеки. Който нахрани гладен човек, нахранил е Господа. Който напои жаден, напоил е Господа. Който облече гол, облякъл е Господа. Който е приел странник като гост, приел е Господа. Който посети болен и пленник, или затворен в тъмница, посетил е Господа. Защото и в Стария Завет е казано: „Който прави добро на сиромах, дава назаем Господу, и Той ще му отплати за неговото благодеяние“ (Притч. 19:17). Защото чрез онези, които търсят нашата помощ, Господ изпитва сърцата ни. Господ не иска нищо за Себе Си от нас, Той няма нужда от нищо. Не може да бъде гладен Този, Който е сътворил хляба; нито жаден Този, Който е сътворил водата; нито гол Този, Който е облякъл всички Свои творения; нито болен Този, Който е източник на здраве; нито затворник Този, Който е Господ на господарите. Но Той иска от нас милостиня, за да смекчи и облагороди чрез нея нашите сърца. Бог по Своето всемогъщество може в един миг да направи всички хора богати и сити, облечени и доволни. Но Той допуска и глад, и жажда, и болест, и мъка, и сиротност у хората по две причини: първо, онези, които търпят всичко това, чрез търпението да смекчат и облагородят сърцата си, да си спомнят за Бога и да паднат пред Него с вяра и молитва; и второ, онези, които не търпят, богатите и ситите, облечените и здравите, силните и свободните, да видят бедата на човека и с милостиня да смекчат и облагородят сърцата си. И в чуждото страдание да почувстват своето страдание, в чуждото унижение – своето унижение, и така да познаят братството и единството на всички хора на земята чрез живия Бог, Твореца и Промислителя на всички и всичко на земята. Господ иска от нас милост повече от всичко друго. Защото Той знае, че милостта е път и начин човек да си възвърне вярата в Бога, надеждата и любовта към Него.
Такъв е външният смисъл. А вътрешният смисъл се отнася за Христос в самите нас. Във всяка светла мисъл на нашия ум, във всяко благородно чувство на нашето сърце и във всеки възвишен стремеж на нашата душа към извършване на добро се проявява Христос в нас със силата на Светия Дух. Всички тези светли мисли, благородни чувства и възвишени стремежи Той нарича малки, или най-малки, Свои братя. Нарича ги така, защото в нас те са незначително малцинство спрямо огромното поле от светски наслагвания и зло в нас. Ако нашият ум гладува за Бога, и ние го нахраним, нахранили сме Христос в себе си; ако ли нашето сърце е голо от всяка Божия красота и благородство, и ние го облечем, облекли сме Христос в себе си; ако ли нашата душа е болна и в тъмница от нашето зло битие, от нашите зли дела, и ние си спомним за нея и я посетим, посетили сме Христос в себе си. С една дума, ако този друг човек в нас, когато някога е заемал първо място и който представлява праведника, потиснат и унизен от злия човек в нас или грешника, и ние го защитим, то сме защитили Христос в себе си. Малък и премалък е този праведник в нас, голям и преголям е онзи грешник в нас. Но праведникът в нас е малкият Христов брат, а този грешник в нас е голиатският противник на Христос. Ако, следователно, защитим праведника в себе си, ако му дадем свобода, ако го усилим и изведем на светло, ако го въздигнем над грешника, тогава той ще придобие пълна власт над грешника; за да можем да кажем като апостол Павел: „…вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:20). Тогава и ние ще бъдем наречени благословени и ще чуем думите на Царя на Страшния съд: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира.
А на онези от лявата страна Съдията ще каже: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели. Страховит съд, но праведен! Докато Царят призовава при Себе Си праведните и им дава царството, то грешните гони от Себе Си и ги изпраща във вечния огън („Ако някога ще дойде краят на вечната мъка, от това следва, че и на вечния живот ще дойде краят. Но както това не може и да се помисли по отношение на вечния живот, тогава как може да се помисли за края на вечното мъчение?”, Василий Велики: Слово 14, за Страшния съд), в страшното общество на дявола и неговите слуги. Същественото е, че Господ не казва, че вечният огън е приготвен за грешните от сътворението на света, както за праведните е казал, че царството е приготвено за тях от сътворението на света. Какво значи това? Съвсем ясно е, че Бог е приготвил вечния огън само за дявола и неговите ангели, а за всички хора още от сътворението на света е приготвил царството. Защото Бог иска да се спасят всички човеци (1 Тим. 2:4; ср. Мат. 18:14; Йоан. 3:16; 2 Петр. 3:9; Ис. 45:22), и нито един да не погине. Затова Бог не е определил хората за погибел, а за спасение, нито предварително е предназначил за тях дяволския огън, а Своето царство и само Своето царство. От това е ясно, че погрешно мислят онези, които казват за грешника: съдено му е да бъде грешник! Защото ако му е съдено да бъде грешник, това наистина му е отсъдено не от Бога, а от самия него. Че това не му е съдено от Бога, се вижда оттук, че Бог не е определил предварително някакво място за мъчение за хората, а само за дявола. Затова на Страшния съд праведният Съдия няма да има къде да изпрати грешниците, освен в това мрачно жилище на дявола. А че е справедливо, че Съдията ги изпраща там, е ясно от това, че те през земния си живот съвсем са отпаднали от Бога и сами са се поставили да служат на дявола.
Произнасяйки присъдата над грешниците от лявата страна, Царят веднага им обяснява защо са проклети и защо ги изпраща във вечния огън. Защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте. Следователно, те не са направили нищо от всичко онова, което са направили праведниците от дясната страна. След като са изслушали тези думи от Царя, грешниците, както и праведниците, питат: „Господи, кога Те видяхме гладен или жаден?“. И Господ отговаря: „Доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили.“.
Цялото това обяснение, което Царят дава на грешниците, също така има два смисъла, външен и вътрешен, както и в първия случай, при праведниците. Грешниците са били помрачени по ум, ожесточени по сърце и злонамерени по душа по отношение на своите гладни, жадни, голи, болни и затворени в тъмница братя на земята. Те не са могли да прозрат със своя одебелял ум, че чрез бедните и страдащите на този свят сам Христос ги призовава към милост. Чуждите сълзи не са могли да смекчат ожесточеното им сърце. Нито примерът на Христос и Неговите светии е могъл да обърне тяхната злонамерена душа, за да се стреми към доброто и да върши добро. И както са били немилостиви към Христос в лицето на своите братя, така са били немилостиви и към Христос в самите себе си. Всяка светла мисъл съзнателно са задушавали и заменяли с блудни и богохулни мисли; всяко благородно чувство в сърцето си, още щом се зароди, са изтръгвали от корен и са го заменяли с немилосърдие, алчност и себичност; всеки стремеж на душата да направи някакво добро, следвайки Божия закон, те са отблъсквали, а вместо него са извиквали и поддържали стремеж да правят зло на хората, да грешат и да оскърбяват Бога. И така най-малкият Христов брат в тях, тоест праведникът в тях, е бил разпнат, убит и погребан, а вместо него е бил отгледан мрачният Голиат, тоест грешникът в тях или самият дявол е останал като победител на бойното поле. Какво ще прави Бог с такива? Може ли да приеме в Своето царство онези, които съвсем са изгонили Божието царство от себе си? Може ли да призове към Себе Си онези, които са изкоренили от себе си всяко сродство с Бога, и които са се обявили – и публично, пред света, и тайно, в сърцето си, за врагове на Христос и слуги на дявола? Не, те са станали слуги на дявола по своя свободен избор, и Съдията на Страшния съд ще ги изпрати в онова общество, в което те през живота си открито са се записали – във вечния огън, приготвен за дявола и неговите слуги. И с това веднага ще завърши този най-голям и най-кратък процес в цялата история на сътворения свят.
И тия (грешниците) ще отидат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен. Тук животът и мъката се противопоставят. Където е животът, там няма мъка, а където е мъката – няма живот. И наистина, пълнотата на живота изключва мъката. Небесното царство представлява пълнотата на живота, а жилището на дявола представлява мъката, само мъка без живота, който е от Бога. Ние виждаме и в този земен живот колко грешна е душата на човека, който има малко живот в себе си, тоест малко от Бога, тя е изпълнена с много по-голямо мъчение, отколкото душата на праведника, който има в себе си повече живот, тоест повече от Бога. Както е казано още в древната мъдрост: „Нечестивият мъчи себе си през всичките си дни… звук от ужаси в ушите му;… той не се надява да се спаси от тъмата; отпреде си вижда меч;… плаши го нужда и теснота; надвива го, както цар, приготвен за битка, задето е вдигал против Бога ръка и се е противил на Вседържителя“ (Йов. 15:20-25). Следователно и това време на земята е тежко мъчение за грешника. И най-малката скръб в този живот грешникът понася по-тежко отколкото праведникът. Защото само този, който има живот в себе си, може да понесе мъката, да пренебрегне страданието, да победи цялата злоба и да се радва. Животът и радостта са неразделни. Затова сам Христос казва на праведниците, които целият свят посрамва, гони и клевети: Радвайте се и се веселете (Мат. 5:11)!
Но целият наш земен живот е само бледа сянка на истинския и пълен живот в царството Божие, както и всяка мъка на земята е само бледа сянка на страшната мъка на грешника в ада. („Попитали един велик старец: „Отче, как понасяш търпеливо такъв труд?“. Старецът отговорил: „Целият труд на моя живот не е равен на нито един ден мъка (в онзи свят”, Азбучен Патерик). Животът на земята – колкото и да е възвишен – все пак е примесен с мъка, защото тук няма пълнота на живота, както и мъката на земята – колкото и да е голяма – все пак е примесена с живот. Но на Страшния съд животът ще се отдели от мъката, и животът ще бъде живот, а мъката – мъка. И едното, и другото ще бъде вечно, всяко за себе си. Нашият ум не може да разбере колко голяма е тази вечност. На онзи, който се наслаждава една минута, гледайки Божието лице, ще му се стори, че насладата продължава хиляда години; а на онзи, който се мъчи една минута с дяволите в ада, ще му се стори, че мъчението трае хиляда години. Защото вече няма да съществува времето, което познаваме, нито ден, нито нощ, но всичко ще бъде едничък ден, известен само на Господа (Зах. 14:7; Откр. 22:5). Няма да има и друго слънце, освен Бог. Нито ще има изгрев и залез на слънцето, за да може по това да се пресмята вечността, както сега се пресмята времето. Но блажените праведници ще пресмятат вечността по своята радост, а измъчваните грешници – по своята мъка.
Ето така е описал Господ Иисус Христос последното и най-голямо събитие, което ще се случи във времето, на границата между времето и вечността. И ние вярваме, че всичко това ще се изпълни дословно, първо защото всички други многобройни Христови предсказания са се изпълнили дословно, и второ, защото Той е най-големият наш Приятел и едничкият истински Човеколюбец, преизпълнен с любов към хората. А в съвършената любов няма нито неистина, нито заблуда. В съвършената любов е съвършената истина. Ако всичко това нямаше да се случи, Той не би ни го казал. Но щом Той ни е казал това, всичко ще се изпълни с точност. А Той не ни го е казал, за да покаже Своето знание пред хората. Не, Той не е търсел човешка слава (вж. Йоан. 5:41), но е казал всичко това заради нашето спасение. Всеки, който има разум и който изповядва Христос Господ, може да види, че му е необходимо да знае това, за да може да се спаси. Защото Господ не е извършил нито едно дело, не е изрекъл нито една дума и не е позволил да Му се случи нито едно събитие в земния живот, което да не служи за наше спасение.
Затова да бъдем разумни и трезви и непрестанно да имаме пред духовните си очи картината на Страшния съд. Тази картина вече е обърнала много грешници от пътя на погибелта към пътя на спасението. Нашето време е кратко и когато то изтече – вече няма да има покаяние. Със своя живот за това кратко време ние ще трябва да решим нещо съдбоносно за нашата вечност: дали ще застанем от дясната или от лявата страна на Царя на славата. Бог ни е дал лека и кратка задача, но и наградата, и наказанието са огромни и превишават всяко описание с човешки думи.
Затова да не губим нито ден, защото всеки ден може да бъде последен и решаващ; всеки ден може да донесе гибел на този свят и изгряване на онзи желан Ден. („Написано е: „Който поиска да бъде приятел на света, враг става на Бога“ (Як. 4:4). Следователно: който не се радва на приближаването на края на света, такъв доказва, че е приятел на последния, а с това е враг на Бога. Но тази мисъл нека бъде далеч от вярващите, защото тя е далеч от онези, които с вяра знаят, че съществува друг живот, и които истински го обичат. Защото да скърбят за погиването на света е свойствено на онези, които са насадили корените на сърцето си в любовта към света; на онези, които не желаят бъдещия живот, и които дори не вярват в неговото съществуване”. Св. Григорий Двоеслов, „Беседи върху Евангелието“, кн. 1, бес. 1 „За знаците за края на света”). Да не се посрамим в Деня на Господния гняв, нито пред Господа, нито пред войнствата на Неговите свети ангели, нито пред милиардите праведници и светии. Да не бъдем отделени завинаги от Господа, от Неговите ангели, от Неговите праведници и от нашите сродници и приятели, които ще застанат от дясната страна. Но с цялото безбройно и светозарно войнство от ангели и праведници да запеем песента на радостта и победата: свят, свят, свят е Господ Саваот! Алилуия! И заедно с цялата небесна войска да прославяме нашия Спасител, Господ Син, с Отца и Светия Дух – единосъщната и неразделна Троица през цялата вечност. Амин. I www.svetosavlje.org
Превод: Татяна Филева
