“Не ви познавам”. За вечността на вечните мъки
Св. Теофан Затворник
Замислили сте се над въпроса за вечните мъки. Хубаво, хубаво! (…) Недоумението Ви е следното: „Как е възможно бъдещите мъчения да са вечни?! Никак, невъзможно е. Това противоречи на Божията благост“. Преди всичко питайте Вашата благоговейна християнска вяра — знае ли тя, че Бог именно така е постановил? И ако не знае, просветете я, като ѝ посочите преките Божии постановления за това. Господ с ясни думи, недопускащи никакво претълкуване, казва: И тия ще идат във вечна мъка (Мт. 25:46). – Това го казва Господ, заради нас човеците и заради нашето спасение въплътил се, пострадал, умрял, възкръснал, възнесъл се на небесата и седнал отдясно на Отца, за да ходатайства и там непрестанно за спасението на всекиго и на всички. Ако така казва Онзи, Комуто толкова скъпо е струвало нашето спасение и Който нищо друго не желае толкова силно като това – да се спасим всички, то, значи, нищо друго не е и възможно. Този извод е толкова верен и непоклатим, че никакви колебания не може да има по него. А ние с вас какво направихме? Така се увлякохме от съмнението си, че заподозряхме и автентичността на текста на Писанието, и верността на тълкуванието, казвайки: или не е тъй в оригинала, или не е изтълкувано това място правилно. Толкова ни е паднало на сърце нашето съмнение, че сме готови заради него да обърнем всичко с краката нагоре. Ала нали е налице оригиналът на новозаветните Писания. Там пише: И тия ще идат във вечна мъка. След това, колкото преводи на Новия Завет има, във всички пише: И тия ще идат във вечна мъка. И никои преводачи никакъв повод не са имали, пък дори и на ум не им е дошло по някакъв друг начин да преведат тези страшни думи: във вечна мъка. Затова няма никакво съмнение, че Господ е казал именно това. Тук няма какво да се тълкува – думите са ясни и без тълкуване. Опитвали са се да дадат на думата вечен криво тълкувание – но не вярващите, а неверниците: уж че думата вечен тук означава относителна вечност: много, много дълго, ала не без край, – толкова дълго, че тази продължителност ще изглежда като вечност, но все пак ще има край. Че това тълкувание е криво, се изобличава от стоящото наблизо друго слово: във вечен живот. Вечния живот дори и кривите тълкуватели разбират като такъв, който няма да има край. Тъй следва да се разбира и вечната мъка. Двете изречения са поставени в еднакви условия. Каквото се разбира за едното, не може да се отрича и за другото. Ако животът е без край, то и мъката е без край.
Благоволете сега да попитате своята благоговейна християнска вяра: вижда ли тя, че Сам Бог е казал, че мъките са вечни? Е, как да не го вижда?! А щом го вижда, то нека така и да вярва от цялото си сърце и всяко противно на това съмнение да пъди вън, без да му се предава.
Ала да дадем, щом искате, ход на вашето съмнение, и да го попитаме: ти какви основания можеш да посочиш за себе си? „Недоумявам – казва – как могат да се съгласуват вечните мъки с Божията благост, с безпределното милосърдие Божие. Та виж само за какви ужасии става дума! Огън неугасващ, червей незаспиващ, външна тъмнина, скърцане със зъби! Господи Боже мой! Как благоутробният Господ ще гледа на такива изтезания?! Господ ни е заповядал да прощаваме, та Той ли няма да прости? Той се е молел на кръста за съгрешилите срещу Него с най-страшен грях, – с такъв грях, по-голям от който не може да има. Та възможно ли е да не прости грешниците в бъдещия живот?“
Що да отговорим ние на едно такова недоумение? – Добре, ти държиш за Божията благост и милосърдие. Ала твоята реч щеше да има смисъл, ако вечността на мъките беше постановена от хора – безмилостни и неумолими ригористи. Тогава би имало смисъл да им се възрази: вашето твърдение не може да бъде прието, защото то противоречи на Божията благост. Ала след като така е постановил Сам Господ, всеблагият и всемилостивият, то уместно ли е сякаш в лицето Му да казваме: това не може да го бъде, то противоречи на Твоята благост? – сякаш Сам Той не е знаел какво казва? Та нима е престанал да бъде благ, когато е казвал това? – Не, разбира се! А щом не е престанал да бъде благ, то няма съмнение, че това постановление е напълно съгласно с Неговата благост. Защото Бог никога не върши и не казва нищо, което да противоречи на Неговите свойства. За вярващия с благоговейна, детска вяра това е обяснение е напълно достатъчно. И аз се осланям на него повече от всякакви други обяснения, и вас същото Ви съветвам.
Казвате: „Господ на кръста се е молел за разпъвачите, – възможно ли е да накаже някой грешник с вечни мъки?“
Господ се е молел, и молитвата Му тозчас е донесла плод. Разбойникът се покаял и като повярвал в Господа, си отворил пътя за рая. Стотникът изповядал, че Господ е Син Божи и като се осветил с тази вяра, влязъл в числото на светиите. И всички, които си тръгнали от Голгота, биейки се в гърдите, не се лишили от благия дял. Така и всички, които, след като са вършили грехове пред Бога, се обръщат към Него с покайни сълзи, получават винаги прошка, и за тях портите на рая не са заключени. Ако всички хора, виновни в грехове, постъпваха така, то всички щяха да влязат в рая, и адът щеше да остане зает само от духовете на злобата — ожесточени и неразкаяни. Вие се позовавате на милосърдието и прошката. Ала прошката си има условие: покай се, и ще бъдеш простен. А неразкаяния как да прости Господ?
Милостивият Господ е готов да прости всички, – само се покай и потърси Неговото милосърдие. И бесовете ако се покаят, и те ще бъдат помилвани. Ала понеже те са се вкаменили в упорита съпротива на Бога, то няма за тях помилване. Същото важи и за хората. Няма помилване за онези, които упорно се противят на Бога. Че такива хора има, това мисля, че знаете. Че мнозина от тях и на оня свят заминават като богоборци и богомразци – и това смятам, че няма да отричате. Е, какво в такъв случай ги очаква там? Ясно какво! Както те не щат да знаят Бога, така и Бог ще им каже: Не ви познавам; махнете се от Мене всички, които вършите неправда [Лк. 13:27]. А когато такова решение излезе от Бога, кой ще го отмени? Ето Ви и вечното отхвърляне – печата на ада!
Остава да кроим надежди: няма ли покаяние отвъд гроба? – О, да беше възможно това! Какво облекчение за нас, грешните! Господ е толкова милостив, ти само се покай, па макар и отвъд гроба, и Той непременно ще ти прости. Лошото обаче е, че тая надежда няма на какво да се опре: законът на живота е такъв, че ако някой посее тук семето на покаянието, па макар и в последния си миг, то той вече няма да погине. Това семе ще порасне и ще даде плод – вечното спасение. А ако някой тук, в този живот, не посее семето на покаянието и иде на оня свят с дух на неразкаяно упорство в греховете си, то той и там навеки ще си остане със същия дух, и ще жъне вечно плода на това – вечната си отхвърленост от Бога.
В притчата за богаташа и Лазар Авраам отвръща на богатия: Между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към нас да не преминават (Лк. 16:26). Какво решително разделение между едните и другите! От тази притча аз в момента взимам само тая едничка черта, че ако някой, преминавайки в другия живот, попадне наляво, то за него вече няма преминаване надясно. Ала ето че в тази притча прозира и друга мисъл – че дори и да е възможно някой на оня свят да зареже грешното си упорство, то това вече няма да му донесе полза. Тъй е по закона на правдата: получил си доброто си приживе, а там ще се мъчиш (Лк. 16:25). Уви за нас грешните! Да побързаме час по-скоро да се покаем тук и да получим прошка за греховете си, която ни освобождава навеки не само на земята, но и на небето.
Ето, виждате ли сега какви са всъщност нещата! Затуй нека Вашата жалостивост или да накара всички грешници да се покаят, или да се съгласи, че е възможно да има хора, които няма да получат прошка и ще бъдат осъдени поради неразкаяното си упорство.
А дали не храните такава надеждица – че Бог с всемогъщата Си власт ще прости неразкаяните грешници и ще ги въведе в рая? Моля Ви да отсъдите: редно ли е такова нещо и стават ли такива хора за рая? Та нали грехът не е нещо външно, а вътрешно и проникващо във вътрешността. Когато някой върши грях, грехът загрозява, осквернява и помрачава цялото му естество. Ако простиш грешника с външна присъда, а отвътре го оставиш такъв, какъвто е, неочистен, то той и след прошката ще си остане целият грозен и мрачен. Такъв ще бъде и онзи, когото Бог би простил с всемогъщата Си власт, без сам той да се очисти вътрешно. Представете си, че някой такъв – нечист и мрачен – влезе в рая. Какъв ще бъде той? Черен сред сияйнобели. Редно ли е това? И при нас на земята, когато се създават някакви съдружия, в състава им влизат обикновено хора с еднакъв сой и положение, – лица от друг вид и сами не ще пожелаят да встъпят в него, а дори и да искат, няма да бъдат приети. Същото е и раят: той ще приеме само хора от един вид – чисти и пречисти; а всичко, което не отговаря на тази норма, няма да може да влезе там.
Да предположим дори, че кой знае как някой грешник вземе, че се окаже в рая; какво ще прави той там?! За него раят ще бъде ад. Той няма да има сетива за райските радости; а понеже всичко там ще е противоположно на неговото настроение, то той ще се терзае и измъчва така, че няма да си намира място. Та вкарайте, да речем, в кръга на хора с най-високо положение някой прост човек – за него стоенето му сред тях ще е същинско мъчение. Същото ще изпитва и грешникът, ако го вкарат неочистен в рая.
Ще кажете: „Какво пък – да се очисти тогава“. Какво, пак ли с всемогъщата власт на милостивия Бог?! Ако беше възможно това, то и тук, на земята, отдавна нямаше да има нито един грешник. Щеше да каже Бог: да бъдат всички свети, и всички щяха да бъдат свети. Ала тъкмо там е работата, че очистването не може да се извърши без свободното желание на човека, и ако то е липсвало на земята, то още повече ще липсва на оня свят. Пък дори и да се появи, няма да има с какво да се осъществи на дело. Начало на очистването е покаянието; а на оня свят покаяние не е възможно; а и да беше възможно, няма как да бъде завършено и запечатано с тайнствено развързване на греховете: защото това е възможно само тук. След покаянието очистването продължава и докрай се довежда с добри дела, пости, милостиня, молитва. Всичко това е неосъществимо на оня свят; следователно, там няма и очистване.
И тъй, искате или не, ще трябва да се съгласите, че е неизбежно за известна част от хората да останат извън рая.
Предполагам, че чувайки това: „извън рая“, Вашата жалостивост донейде се успокоява: нека да са си извън рая, но виж, тези мъчения и изтезания – огънят неугасващ, червеят незаспиващ, скърцането със зъби, външната тъмнина – са големи страхотии. – Е, какво да кажем? Извън рая е адът. А адът, както и да смекчавате тази дума, е място за мъчения. Неразумните деви са останали извън чертога на жениха и като че ли не са изпитали никакви мъки. Ала трябва да се съди не по външната видимост, а по това, което са усетили в душите си, как са се усетили, след като са чули отхвърлящия ги навеки глас на жениха.
Да, разбира се, всичко това е страшно и ужасяващо. Ала то затова е и разкрито: ужасявайки, да вразумява и да свестява грешниците. Ако Бог се радваше на мъките на грешниците, то Той нямаше да ни разкрие истината за ада; но тъй като Той не иска вечната смърт на грешника, то затова му е разкрил какво го очаква, та, знаейки това, грешникът да не си дава много воля, а ако все пак съгреши, да се обърне час по-скоро пак към Господа и да се покае. Познавах един човек, който имаше навика да казва: „Колко мъдро е измислил Господ тези неща – смъртта и ада! Ако не бяха те, щях да го ударя през просото“. Казват му: „Абе ти затвори очи и не мисли за тези ужаси, или пък изпъди от ума си вярата в това“. Той отговаря: „И да искам да си затворя очите, не мога: все смърт и ад виждам пред себе си. А колкото за това – да пропъдя тази вяра, то аз вече опитах всичко, за да я пропъдя, и как ли само не пробвах да я отслабя; не става и не става – всичко е фалшиво и гнило, каквото и да измисли човек. Както истината за смъртта е неотразима, така и истината за вечния ад стои несъкрушимо. Тъй че я по-добре да подвия опашка и да внимавам какво върша“.
Вие сте жалостив. А нима Господ не е жалостив?! Окончателната Си присъда: махнете се, – мислите ли, че Той ще изрече просто така?! Не; Той ще каже това, едва след като опита всички възможни начини, за да победи упорството на неразкаяните грешници. С колко грижи заобикаля Той всеки грешник, за да го вразуми! И чак когато изпробва всичко и види, че не се получава, казва: е, остани си тогава! – Това тук, на земята; а на съда ще му каже заедно с другите подобни на него: върви си! Виждаме това върху примера на Израил. Мъчел се, мъчел се с него Бог, па накрая рекъл: Ето, оставя се вам домът ви пуст (Мт. 23:38). Тъй бива и с всеки отхвърлен грешник. Окончателното му отхвърляне се решава едва след като се види, че нищо не може да се направи с него, – след като той се вкамени в своето упорство. Вие само едно ми отговорете: може ли човек да стане подобен на дявола? – Може, разбира се. А щом като може, то къде другаде да бъде турен, ако не при бесовете, на които е заприличал? Вие все се хващате за Божията благост, а за Божието правосъдие забравяте, – когато всъщност Господ е благ и праведен (Лк. 24:8). Божието правосъдие се намесва тогава, когато благостта изчерпи всичките си средства.
Някои си мислят, че без наказания и мъки грешниците, разбира се, не могат да минат, ала тези мъки няма да бъдат вечни: ще се поизмъчат отхвърлените, па ще идат в рая. – Ех, колко ни се иска да бъдем по-милостиви от Самия Бог! Ала и тази измислица е несъстоятелна: защото адът не е място за очистване, а място за наказание. Колкото и да изгаря някого адът, изгаряният ще си остава също толкова нечист, достоен за същото изгаряне, а не за рая. Ето защо това изгаряне няма да има край.
Тези мъдрувания врагът ги внушава, и днес особено ги е наплодил. Нищо не вразумява толкова силно като страха от адските мъки. И колцина избавя от греха или води до покаяние паметта за това! Ето защо врагът се опитва всякак да отстрани това вразумление. Виж го, хитреца! Уж за Бога държи, Божията благост брани, а междувременно срещу Бога настройва и богоборци създава. „Ти си ми – казва – толкова умничък или умничка… живей си живота, както искаш. А това ад, мъки, – нищо такова няма. Поповете и калугерите са го измислили, криво тълкувайки словото Божие“. — Виж го ти, него! – Надават ухо нашите хубавци и хубавици – и го удрят през просото. А врагът стои и се хили, и само им ръкопляска. С колко плячка се е сдобил по тоя начин за своя ад!
Пишете също и: „Как праведниците ще се радват на невъзмутимо щастие, като съзнават, че нейде страдат живи същества и непрестанно ще страдат? Ако те смогнат при това положение да бъдат щастливи, то тогава ще престанат да бъдат праведни и тази безучастност към ближните ще ги хвърли в същата геена, от която са се избавили, практикувайки състрадание и любов към страдащите на земята“. – Е, това вече си е чисто адвокатски похват – да хвърляш със софизми прах в очите на хората. Щом праведниците заради туй, че не състрадават на отхвърлените и осъдените, щели да идат в ада, то Бог, Който ги е осъдил, къде трябва да иде?! Вие все забравяте, че адът не е човешка измислица, а нещо от Бога създадено, и по Божия присъда ще се напълни. Така ни е разкрил Той в Своето слово. А щом е тъй, то как може да се разстрои блаженството на праведните, когато те са един дух с Господа? Каквото Господ смята за редно и право, същото смятат и те. Сметне ли Господ за редно да изпрати неразкаяните в ада, точно тъй ще смятат и те. И тук за състрадание място няма. Защото отхвърлените от Бога ще бъдат отхвърлени и от тях; чувството за роднинска връзка ще изчезне. И на земята духовното родство бива съвсем различно от кръвното, и когато едното е несъгласно с другото, то последното се охлажда и се губи: сродниците по кръв стават чужди един на друг. Това е внушил Господ, когато е казал: Коя е майка Ми и кои са братята Ми? – И отвърнал: Който изпълнява волята на Моя Отец Небесен (Мт. 12:50). Щом и на земята е тъй, то на небето това ще се разкрие с пълна сила, особено след последния съд.
Вие продължавате: „Та нима ще погина от това, че ще се позамисля над тази дилема и ще си кажа: тук нещо не е наред; или не е преведено както трябва, или не са изтълкувани правилно думите на Спасителя?“ Дали ще погинете от това – не е моя работа да съдя, а на Онзи, Който изпитва сърцата, Който вижда всичко, вижда как и защо се зараждат мислите и съответно на това обвинява или оправдава. Ала трябва да Ви кажа, че не е безопасно да се противоречи на явното определение Божие в угода на своите мъдрувания, чиято софистична природа е толкова очевидна. Че се появяват недоумения, това невинаги е грях; но когато някой при появата им застава тозчас на тяхна страна, то това вече е лукавство на едно слабоверно и небоголюбиво сърце. Вече споменах в началото, че недоуменията не бива да се допущат до сърцето, а напротив – веднага, щом се появят, да се отпъждат, и чак след това, успокоили вярата на сърцето си, спокойно да търсим обяснение, без да се безпокоим прекалено много, ако не успеем веднага да го намерим: защото вярата ни стои на твърд камък: „вярвам, защото Бог е заповядал да вярвам“.
Накрая казвате: „Ако ми отговорите, че не е моя работа да разсъждавам, че трябва да се вярва сляпо, то ще трябва просто да си замълча, оставайки си обаче за нещастие със своето недоумение“. Не, няма да кажа, че не е редно да се разсъждава за въпросите на вярата. Та какво да го правим нашия разум? Ала ще кажа, че разсъжденията могат да са различни, и не всяко става за нещо. Ако ви се разсъждава, разсъждавайте, но покорността си на вярата не отслабвайте и не разклащайте, защото това е покорност на Бога, против Когото не може да се спори.
Струва ми се, че казах всичко, което трябваше да Ви кажа за Вашето писмо. И завършвам. Да Ви благослови Господ!
Из книгата: Письма к разным лицам о разных предметах веры и жизни епископа Феофана. М., 1892. С. 3-23
Превод (със съкращения): Андрей Романов
Източник: Благодатный огонь
