„Не откраднах, просто взех чуждото, без да попитам.” Митрополит Антоний Сурожки за грешките по време на изповед
Митрополит Антоний Сурожки
Как се изповядваме и какви грешки допускаме по време на изповед? Честни ли сме пред Бог и пред себе си? Митрополит Антоний Сурожки учи как да се изповядваме, така че да ни бъде и полезно и интересно. Публикуваме откъс от книгата „Бог не може да бъде измислен“.
Митрополит Антоний (1914 – 2003) е един от най-обичаните духовници за поколения вярващи и един от най-четените православни автори на съвремието. На българските читатели е познат с книгите от каталога на издателство „Омофор“: „Началото на молитвата“, 2003 г., „Бракът като подвижничество“, 2003 г., „Молитвата и животът“, 2005 г., „Кръстен съм, но дали съм обърнат към Бога“, 2018 г.
Ръкоположен е в йеромонашески сан през 1948 г. След това е изпратен на пастирско служение във Великобритания; следва епископска хиротония (1957 г.); архиепископ на Руската православна църква за Великобритания и Ирландия (1962 г.). От 1963 г. е патриаршески екзарх на Западна Европа, а от 1966 г. и митрополит към Московския патриархат. Митрополит Антоний е освободен от тази длъжност по собствено желание през 1974 г., за да се посвети изцяло на пастирска дейност. Абърдийнският университет му присъжда титлата „почетен доктор на богословието” „за проповедта на Словото Божие и за обновяването на духовния живот в страната”; Кеймбриджкият университет и Московската духовна академия – за съвкупността от неговите научно-богословски, пастирски и проповеднически трудове.
Греховете и болестите
Казват ни, че сме създадени по образ Божий. Нека сега заменим думата „изображение“ с гръцкия ѝ еквивалент, „икона“. Представете си, че гледате себе си и казвате: „Аз съм икона“. Как следва да я оценим? Аз мисля, че като много стара икона, която все още е великолепна на места, а на места е силно повредена. Съсипана от хора или лошо време. Все още има малки фрагменти, в които се е запазило първоначалното изящество на образа, но има и неумело пребоядисани части. За да реставрирате иконата, първо трябва внимателно да я разгледате и да намерите какво е останало недокоснато, и след това да се опитате да премахнете излишния слой боя, за да възстановите образа възможно най-близо до оригинала.
Ето как трябва да постъпи човек – да намери отломките красота от Божието подобие, които все още пази в себе си, чрез всичко онова, което го доближава до Него, на което може да откликне с радост, от цялото си сърце: „Това е вярно, това е прекрасно!“ И след това да се опита да отхвърли от себе си грозното.
Ако на лицето му се появят пъпки, човек се опитва да се отърве от тях, никой не си мисли – добре, това е моето лице, щеше да е красиво, ако не беше акнето, но това не е чак такъв проблем. Или ако боледува, той не казва: „Аз всъщност съм напълно здрав, нищо, че имам проказа, туберкулоза, рак и още няколко заболявания“. Никой не иска да има акне или да е болен, но преди всичко трябва да започнете с това да поискате да бъдете красиви и здрави. Няма никакъв смисъл да се страхувате от проказа, рак, туберкулоза и т.н., забравяйки, че имате организъм, който е пълен с живот и е в състояние да се бори с болестите.
Ако погледнете на греха от тази страна, ще разберете, че с някои неща има смисъл вдъхновено и усърдно да се борите, а с други – не. В края на краищата, ако човек види пъпки по лицето си, той енергично започва да ги премахва, но ако не е болен от туберкулоза, тогава защо да се опитва да се отърве от нея?
Какво се случва, когато кажете: „Евангелието учи, че трябва да съм смирен – страхотно, ще се опитам да бъда смирен“. Обаче нямате необходимия материал за това, не го осмисляте, нямате представа как да го направите. А когато почувствате, че нещо по-познато и по-разбираемо за вас ви обезобразява – мързел, малодушие, склонност да лъжете и много други подобни неща, тогава вие можете с вдъхновение да се борите с тях, доколкото опитът ви показва, че има смисъл.
Затова опитайте, всеки път, когато се подготвяте за изповед, първо да си зададете въпроса: какво е това в мен, от което се срамувам, какво не харесвам, какво ме обезобразява? След това се запитайте: какво в мен другите намират за неприятно и грозно? А какво харесват в мен? След това помислете дали са прави. Наистина ли съм мил и очарователен – или съм безразсъден и нечестен? После си задайте въпроса: какво в мен е Божието подобие? Колко съм подобен на Божията красота, която нося в себе си? Какво ме кара да бъда по-лош от това, което всъщност съм?
Тогава ще се получи много интересна изповед – интересна не за свещеника, който ще ви слуша, а интересна и полезна за вас самите.
„Мама съжалява!“
Много често съм бил критикуван и всеки път, когато разбера какво мислят хората за мен, се налага да спра и да се замисля: кой от нас е прав – аз или те? Например – може да сте много любезен с хората, но да имате студено сърце. Може да демонстрирате, че сте абсолютно всичко, но тайно да знаете, че съвсем не сте такива.
Нещо повече, когато хората критикуват някого, рядко грешат напълно. Може да грешат в една или друга степен, но ако мнозина ви смятат за свадлив, това не означава, че всички те имат труден характер и не са в състояние да се разберат с толкова приятен човек като вас.
Можете да попитате някого за мнението му, но бъдете много внимателни, защото е възможно отговорът изобщо да не ви хареса. Ако попитате най-добрия си приятел: „Какво не е наред с мен?“ и получите неприятни отговори в замяна, съществува риск да промените мнението си за този приятел. Това би било много несправедливо, защото, както всички знаем, ние често харесваме тези, които харесват нас. Но щом открият някакъв наш недостатък, веднага започва да ни се струва, че те изобщо не са толкова прекрасни, колкото сме мислили. Въпреки това, все пак си струва да научим мнението на другите хора.
Ще ви разкажа нещо, което се случи в една малка църква, където беше трудно човек да се изповяда, без да бъде чут от другите. Спомням си как една жена се изповядаше там – изповядва се много, много дълго. Доста време се чуваше нейното бу-бу-бу, а след това се разнесе силният и ясен глас на нашия енорийски свещеник, който беше глух: „А сега, след като се изповяда за всичките си приятели и познати, може би е добре да преминем и към твоята изповед?“ […]
Понякога се случва и това – идва дете и тъжно разказва за греховете си, след което аз го питам:
– Защо съжаляваш? Не виждам никаква причина за съжаление.
– Аз не, но мама съжалява…
Ако замените думата „майка“ с думата „Бог“ в този отговор, ще получите описание на изповедта на много възрастни. Те признават цели списъци с греховете, защото знаят, че не трябва да се постъпва така, но истината е, че им е все едно. Знаят също, че за Бог не е все едно, затова ги изповядват от учтивост към Него.
„Не откраднах, само взех чуждото, без да попитам“
Друго нещо, което никога не трябва да правите по време на изповед, е да заменяте неприятните думи с по-удобни.
Десетки пъти съм чувал да казват: „О, отче, страхувам се, че взех нещо, което не ми принадлежи“. И „страхувам се“ не означава, че човек наистина се страхува от Божия съд, това е просто начин да представи себе си в по-малко неприятна светлина. Затова в такива случаи винаги казвам:
– Искате да кажете, че сте крадла?
– Отче, как можете да ме наречеш крадла, аз съм честна жена!
Аз отговарям:
– Е, вие сама ми казахте, че сте го откраднали.
– Ама не, не откраднах, просто взех чуждото, без да попитам.
– Не, това се нарича „кражба“ на който и да е език.
Още нещо, което намирам за много досадно – когато хора с траурно изражение на лицето ми казват: „Аз, отче, съм грешен във всичко“. И се надяват, че това е достатъчно. В този случай казвам:
– Значи прелюбодействате, макар да сте на осемдесет години?
– Отче, как ви хрумна!
– Значи вие, толкова честен човек, крадете?
– Защо ме обиждате така?
– Не почитате ли баща си и майка си?
– Отче, вие сте се побъркали, те починаха преди четиридесет години!
Тогава казвам: „Разбирам, че съвсем не ви интересува дали сте извършили един грях, или двадесет и два, или въобще всички грехове – за вас няма значение. Върнете се у дома и помислете върху това.“
Сега вече всички са се научили по време на изповед да не ми казват „грешен съм във всичко“ и днес не изпращам никого вкъщи, но в първите години на моето служение се случваше много често. Имайте го предвид и не ми казвайте: „Смирено признавам, че съм извършил всички грехове“ – така или иначе ще прегледам заедно с вас целия списък и ще разбера дали казвате истината.
Разговорът се проведе през април 1979 г.
Превод: Ралица Кръстева
Източник: pravmir.ru
