Не прилича на самохвалство

Огромна дистанция ни отделя от библейските времена. И думите, познати ни според днешния църковен живот, на страниците на Библията понякога звучат някак различно. В Псалтира четем: „… не остана преподобен…”* (Пс. 11:2). Кой е преподобният? На практика всеки ще каже: „Това е светец, просиял с монашески живот”. В нашия църковен календар срещаме сонм от преподобни отци и майки. Всичко това е истина, само че стиховете от Псалтира са написани много векове преди появата на първите преподобни монаси (Антоний Велики, Мария Египетска). Да оскъднее преподобното монашество в старозаветната епоха изобщо не е било възможно. Определението „преподобен” в псалма ни насочва към най-древното откровение: Бог е сътворил човека по Свой образ и подобие (Бит. 1:26). Псалмопевецът нарича „преподобен” оня човек, който се старае да не изкривява Божия образ в себе си чрез греха. Напротив, стреми се все повече да прилича на своя Създател.

Когато величаем светия монах като преподобен, ние признаваме, че чрез подвизи той е достигнал чудесно уподобяване на Самия Бог. Семейният човек (свети Алексей Мечов) наричаме не преподобен, а праведен. Макар да не отричаме, че той се е уподобил на Бога. Как може да отричаме? Просто не го причисляват към преподобните отци (в тесния смисъл на думата). Думата „преподобен” има няколко значения. Тя носи богата история зад гърба си. Разглеждайки тази история, ние забелязваме приемственост между живота на Божия народ в древността и сега. От друга страна, съществува разлика в употребата на думите в онези времена и днес. Така стои работата не само с понятието „преподобен”… Подсещам сe за това, четейки Посланията на апостол Павел и срещайки в тях не твърде възвишения глагол „хваля се”.

Апостолът много пъти „се хвали”. Понякога добавя, че прави това принудително. Защо принудително? Павел не е бил в числото на седемдесетте апостоли, да не говорим пък за дванадесетте апостоли. Едва в днешно време го изобразяват на църковните иконостаси в апостолския ред, на най-почетното място. Ако храмът е голям, то редът се състои от дванадесет икони – дванадесетте апостоли и сред тях Павел. По-вярно е да се каже, единадесетте апостоли и Павел, когото изписват за иконостаса вместо Матия.

А ние помним, че след предателството и самоубийството на Юда Искариот, апостолите са помолили Бога да им посочи дванадесетия. Защо са Го молили? Господ е изкупил с Кръвта Си народа, безчислен като морския пясък. В Своя народ Той е поставил апостоли. На брой дванадесет, по броя на Израилевите колене. Така в Божия народ е запазено приемството със старозаветната история. И в главното, и във второстепенното.

Апостолите са молили Небесния Отец да им посочи друг човек, достоен, на мястото на Юда Искариот. Господ им е посочил Матия. Той е бил провъзгласен за дванадесетия апостол. В това време Павел още не е вярвал в Иисус Христос и не е бил поставен на високото си служение. Сега Павел бива изобразяван в реда на дванадесетте апостоли не по причина на историческата си принадлежност към апостолите. Такава причина няма. Съществува друга – изключителната слава, която той придобива със своя подвиг.

Да погледнем още веднъж към апостолския ред на иконостаса. Най-близки до Христос са апостолите Петър и Павел. Те са първовърховни. Павел не само се е удостоил да стане апостол, не само е получил честта да бъде наравно с дванадесетте. Той бива почитан като един от двамата първовърховни апостоли. Днес величието на Павел признава всеки християнин. По време на житейския път на свети Павел всичко е било другояче. Много пъти му се е налагало да защитава апостолското си достойнство, много да „се хвали” от апологетични съображения.

Той е правел това заради паството, в което от време на време са ставали смущения. Идвали са при паството на свети Павел представителни хора и са му обяснявали: „Ние бяхме с Христос, когато Той проповядваше на Светата земя. Ние сме Негови ученици, а кой е този Павел – не знаем. Той учи на странни и дори недопустими неща”. Представителни хора със суетна важност са изваждали доказателства за високите си пълномощия. Против тези смутители свети Павел е и отстоявал своето звание „апостол Христов”.
Това не прилича на обикновеното самохвалство.

Макар че на глагола „хваля се” все пак се гледа необичайно на страниците на Новия Завет… Добре, тогава да вземем предвид още едно обстоятелство. В миналия век е живял учен, православен библеист – епископ Касиан (Безобразов). Той извежда закономерност, въодушевяваща закономерност: когато апостол Павел „се хвали”, той разкрива не своите добри дела, а делата Божии. Това променя всичко.

Дори когато апостолът говори за своите постъпки, ако той „се хвали”, бъдете уверени, той показва как силната Божия ръка действа чрез немощните му ръце. Неговите обикновени човешки ръце вършат нещо, това е съществено. Но по-важното е, че ги укрепва ръката Божия. „… Кога съм немощен, тогава съм силен” – пише апостолът (2 Кор. 12:10). Когато човек допуска Бог да действа чрез него, всичко се получава по-добре.
Не е толкова лесно да си немощен в този смисъл. Нищо не струва да бъдеш пасивен, просто да бездействаш, да поваляш глупака до насита, да прехвърляш своите отговорности върху чуждите рамене и до насита да се наслаждаваш на собственото лекомислие. А да бъдеш във вихъра на събитията и да поверяваш себе си в Божиите ръце, да съединяваш своята воля с волята Божия – е велико изкуство. Умеел го е първовърховният апостол. Затова е така удивителен неговият живот. От гонител на Църквата, той е станал първи Христов възвестител. Хората са се чудели. Някои са мислели, че е направена някаква чудовищна провокация, че Павел още ще покаже себе си като коварен враг на Иисус Христос. А свети Павел е отдавал всичките си сили на евангелското служение, носел е своя кръст, „хвалел се” е с кръста на нашия Господ Иисус (Гал. 6:14).

Ние сме свикнали, че да се хвалиш, е нескромно. Вярно е – самохвалството е признак на тщеславие, проява на зла страст. С него трябва да се борим. Но има не самохвалство, а нещо съвсем различно, макар и отчасти напомнящо прословутото самохвалство. За това в Библията ни е оставена заръка: „… „който се хвали, с Господа да се хвали” ”(1 Кор. 1:31). Тя ни отвежда още към пророческите книги на Стария Завет.

Всичките си дела вярващият се стреми да върши пред Божието лице. Присъствието на Бога преобразява всичко, включително и най-обикновените ни занимания. Когато приготвянето на храната преминава в атмосферата на молитва, обедът става по-вкусен, чрез него човек приема в себе си лъчи любов. Целият наш живот ще тръгне в нова посока, ако бъде живян за Господа, пред лицето Божие. Как се измъчва съвременният човек от мрака на самотата. Но човекът, който живее с Бога, не е самотен, не е изоставен от всички. С него е Господ. Самотата никога няма да успее да задуши вярващия. Бог озарява християнина с пресветлия Си Лик.

Да се хвалим за Господа – означава да въздаваме на Бога хвала за доброто, което сме успели да направим, което Той е благословил. Това е много по-близко до благодарствената молитва, отколкото до самоизтъкването, самодоволството. Всичко се променя към по-добро от това, че човек не се затваря единствено в себе си, в кръга на своите проблеми и достижения, а отваря за Бога вратата на своето сърце. |www.pravoslavie.ru

 

* Според Синодалното издание на Свещеното Писание от 1993 г. изразът е: „не остана праведен”, а според Библия, нов превод от оригиналните езици, Българско библейско дружество, 2013 г., изразът е: „не останаха благочестиви” (Пс. 12:2), с. 498. – бел. прев.

 

Превод: Радостина Ангелова

Близки теми: